Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Според мен, има нещо, което е повече от умението да прощаваш. Нещо което го превъзхожда. Ако го постигнеш, отпада нуждата да прощаваш – способността да не натоварваш другия с очаквания.
Като се замисля, точно така възниква нуждата да простиш – когато очакваш някой да отговаря на твоите очаквания за това какъв трябва да бъде и как трябва да постъпва, а той не го прави и ти се огорчаваш и трябва да му простиш, за да се възстановят отношенията ви.
Очакваш някой да постъпи по определен начин, а той постъпва другояче и ти си разочарован от постъпката му и възниква нуждата да превъзмогнеш огорчението си и да му простиш.
Или очакваш някой да е: добър, внимателен, отзивчив, честен, щедър, всеотдаен, последователен… (списъкът е огромен) и то по начин по който ти разбираш тези понятия, но този някой не е на висотата на твоите очаквания и ти, разбира се, си възмутен, потресен, огорчен, разочарован и трябва да проявиш велико великодушие, за да простиш несъвършенството му. Не че ти самият си идеален.
Или Бог не устройва живота ти според твоите очаквания, не ти дава каквото считаш, че заслужаваш или пък дава на друг каквото ти считаш, че другият не заслужава… Изобщо, Бог не устройва света съобразно с твоето разбиране за разумно и справедливо и ти си огорчен, гневен, разочарован, изпълнен със завист и възмущение. Но насилваш себе си и проявяваш велико великодушие и прощаваш тези нередности и несправедливости.
Абсурдно е. Защото ние просто нямаме абсолютно никакво право да натоварваме другите с нашите очаквания и претенции. Никой с нищо не ни е длъжен.
Включително и близките ни, за които сме направили наистина много саможертви. Каквото и да правим за тях, го правим от любов, в чиято природа е да не дири своето, на нищо да не се надява, нищо да не очаква в замяна, защото е безусловна; защото не е редно да изтъргуваме добрите си дела за благодарност, вярност, ответни услуги или добро отношение.
Когато отдадем на другия свободата да постъпва според своето разбиране и възможности, а не според нашето, и свободата да бъде какъвто е с цялото му несъвършенство, няма да има какво да му прощаваме.
Свобода, която, впрочем, Бог дава на всеки от нас.
Забелязала съм, че възниква нуждата да прощавам, когато не съм на висотата на това разбиране. Когато не съм на висотата на която трябва да бъда. Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че аз съм виновна в небогоподобност. Аз съм тази, която трябва да се поправи.
Автор: Александра Карамихалева
Сп. „Светодавец“, бр. 10
Снимка: pixabay.com
