Начало / Uncategorized / Есен (духовни мисли за есента на нашия живот)

Есен (духовни мисли за есента на нашия живот)

Ние знаем, че Господ наш Иисус Христос, беседвайки с учениците си и с народа, много пъти в своите речи спирал поглед върху околната природа.

Така, Той казал: „Взрете се в полските кринове… нито Соломон във всичката си слава не се е блякъл тъй, както всеки един от тях“ (Мат. 6:28-29). Друг път казал: „Подигнете си очите и погледнете нивите, че са побеляли и узрели за жътва“ (Йоан. 4:35).

Знаем от словата Му и такъв урок: „Вземете подобие от смоковницата: когато клоните й станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ (Марк. 13:28). Господ пояснил истините на Своето божествено учение чрез примери, взети от живота на природата. Той карал природата да говори с човека жив език. И ние с вас послушни на заветите на нашия божествен Учител, нека излезем сега духом, в тези дни на късна есен, по просторите на горите, нивите, ливадите и да послушаме живия глас на есенната природа.

Какво виждаме сега?

От дърветата капят последните засъхнали листенца и те оголват клоните си; тревата, престанала да расте, съхне, клюмва, потъмняла; гнездата по дърветата са отпустели – прелетните птици са отлетели в топлите страни; тъжен есенен вятър пилее окапалите листа по пътища и горски пътеки; често ръми дребен дъжд. А по нивите? Хлябът е вече прибран, нивите са почернели и само тук-там самотни, сякаш забравени класове, се навеждат низко към земята под дъха на есенния вятър. Природата умира с бавна смърт.

А едва доскоро беше пролет в природата: буйно се разлистваха от пролетната топлина дърветата; покриваха се с цветя лъки и градини; весело чуруликаха птици. Природата ликуваше, преживявайки своя разцвет. Беше и лято, когато природата цъвтеше и зрееше в целия блясък на силата и красотата си, когато тя дъхаше с хилядите разнообразни аромати на цветята, когато по нивите се люлееха гъсти редици наливащи класове.

Но… мина и пролетта, свърши се лятото, настъпи и неизбежната есен, нашата есен сега…

Нима не не говори – тъй власто, тъй ярко – тая есен в природата за есента на човешкия живот, за есента, в която са встъпили вече мнозина от нас и ще встъпят ония от вас, които вървят по същия неизбежен път към това годишно време? Сребро покрива главата на човека, с цяла сила се откриват всички скрити по-рано болести, превива се правият някога стан, ръцете и нозете губят здравина и сила, погледът става мътен, слабее слухът, угасват всички жизнени сили. А имаше своя пролет и всеки от нас, когато в дните на златното детинство и ранна младост така леко се дишаше, и радостно, и скърбите, като нокти на хищна птица, не късаха жизнен разцвет, когато човек вие свое семейно гнездо, когато цял, без остатък, се отдава на избраната от него любима и скъпа работа, но когато вече сърцето познава и страданията с тяхното жило, подобни на жилото на скорпиона… Лятото на живота минава. То лети така бързо, както се струва на човек всяка есен, че незабелязано е изтекло лятото в природата. И ето човек се вижда встъпил в есента на своя живот…

За какво ни говори есента? Есента в природата – това е време за узряване на плодовете, време за прибиране на плодородието, време за пресмятане на зимните запаси до идната пролет. Щастлив е човекът, който ще събере от дърветата на своята плодна градина, от лехите на зеленчуковата си градина много тежки, пълнокръвни плодове, всмукали в себе си соковете на майката – земя. не са били напразни трудовете му по отглеждането на градината, по обработката на земята. Не го плаши идващата зима.

Животът на всекиго от нас, православните християни, в неговата есен, трябва да прилича на дърво, натегнало от обилни плодове, които завързват напролет, наливат и зреят лете, а наесен са готови за бране. Всеки от нас трябва да отгледа в душата си духовния плод на молитвеното горене, та молитвата да стане за него сладка радостна потребност на душата, както въздухът за дробовете и храната за тялото. Всеки трябва да стане богат с плодовете на любовта си към Бога и ближния, да се украси и обогати с дела на милосърдие, състрадание, неосъждане, прощаване на обидите, безгневие. У всеки у нас трябва да зрее онова смирение и душевна кротост, при кои то християнинът не познава завист и надменност, гордост и злоба, смирение, при което ние подражаваме на Тогова, Който ни завеща: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). 

А иначе? Ние знаем страшните думи на справедливия Висш Съдия: „Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън“ (Мат. 3:10). „И секирата лежи вече при корена на дърветата“ (Мат. 3:10). Есента е време за събиране на хляба и за овършването му. Щастлив е човекът, който през есента види на своята нива тежки, тучни класове, който ще напълни житниците си с пълноценна, отбор пшеница, готова след дмилане да стане мек, бял, ароматен хляб.

Всеки от нас, децата Божии, трябва да бъде жив клас на нивата на християнския живот; той трябва да стане пшеница, готова за отворените пред всяка душа обители на вечното, блажено царство небесно. Християнинът знае, че царството небес- но е царство на светлината, в което не може да има кал, лъжа и зло, защото „какво общо има между светлината и тъмнината?“ (2 Кор. 6:14), както казва св. апостол Павел. Християнинът трябва цял живот да пази вратата на своето сърце, да не допуска грях в него и да се бори с греха, който като змия пропълзява в сърцето. Затова се и дава на християнина благодатта на покаянието, което се нарича „второ кръщение“, та като надвива греха в себе си, да омива чрез нея, да очиства и избелва безсмъртната си душа за вечния живот, правейки я достойна да участва в радостите на вечното царство на светлината.

Земният живот се дарява всекиму от нас, за да се приготви за живота в безкрайния бъдещ век. Класът трябва да узрее. А иначе? Ние знаем неизменните и страшни думи на безпристрастния Вечен Съдия: „А по жътва ще река на жътварите: съберете първом плевелите и ги свържете, за да се изгорят; жътвата е свършекът на века; а жътварите са Ангелите“ (Мат. 13:30-39).

Тая страшна съдба на плевелите да не постига никого от нас! Да бъде друга нашата участ: „И ще река на жътварите: а житото приберете в житниците ви“ (Мат. 13:30). Но нека не откъсваме очите си от есенната природа и по-нататък. Настъпва късна есен. Ние знаем, че след нея иде неизбежна зима. Земята заледенява и се покрива със снежен саван. Мраз сковава в лед езерата и реките. Заспива природата.

Но ние знаем, че природата не умира, а спи зиме, и след зимата ще дойде пак пролет! Пролетната топлина ще разтопи ледове и снегове, и ручеи ще се спуснат с тая вода към реките, реките ще я понесат в езера и морета. И пак ще разкрие гръдта си майката – земя и отново ще се украси със свежа изумрудна зеленина. Ще се пукнат напъпилите дървета и нежните лепкави листенца ще се къпят в лъчите на пролетното слънце, ще се мият в топлия пролетен дъжд. И птиците пак ще запеят звънки песни по зелените клони. И само ако парливият зной на изтеклото лято не е погубил в дните на суша корените на плодните дървета и зимният мраз не е измразил стъблото и клоните на тия дървета – о, те в ранна пролет пак ще се облекат в белия накит на своите цветове, както в стари години всяка невеста се пременяше в белосвежно було… И в своето възродено битие, в обновената си красота цялата природа пак ще запее радостет, ликуващ химн на живота. Природата живее и ще живее!…

И всеки от нас знае, че след есента на живота му го чака неминуема смърт! И ще бъде сковано от студ нашето бездиханно тяло, и земята ще приеме това тяло в обятията си, и ще го покрие със своя саван. Но: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ – казва Господ (Йоан. 12:24). И никой от хората не умира, когато неговото бездиханно тяло бъде спуснато в земята. И затова умрелият се нарича на църковен език „усопш“ т.е. заспал, защото, както е известно на всеки християнин, тялото му ще остане в земята само до оная свещена минута, когато по гласа на архангелската тръба, и земните недра, и дъното на морета и океани ще върнат праха на човешките тела; когато ще възкръснат мъртвите, та с възкръсналите си – вече нетленни, преобразени, свободни от немощи и сеташни потребности – тела ще се съединят със своите безсмъртни, никога не умиращи души, за вечен живот!

Законът Христов е такъв: „Който вярва в Мене, и да умре, ще живее“ (Йоан. 11:25). „Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил, всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан. 11:40). И ако зноят на човешките страсти и пороци не изсуши душата, по нейния земен път, за живота във вечното блаженство; ако студът и равнодушието към делото на своето спасение не погубят душата с вечната погибел, – о, ще има своя пролет и за всяка, поверила се Богу, човешка душа! И всичко, що е имало в душата чисто, светло, добро, с което душата е преминала отвъд, всичко това ще се отвори върху просторите на вечния живот в цялата си красота и не ще се сравни с тая вечна, нетленна красота на чистия човешки дух нито синевата на морето, нито лазурът на небето, нито златото на слънцето, никаква красота в природата!

О, трябва само да бъдем достойни за това щастие! Затова са и дадени всекиму от нас няколко десетки години земен живот, за да заслужи през тях това щастие. „За небесното мислете“ – учи св. ап. Павел (Кол. 3:2). Не отвеждайте през живота си духовни очи от висините на горния, прекрасен Небесен Йерусалим – мястото на нашето вечно обитаване! И нека мисълта за вечното ни спасение бъде първата в редицата други наши мисли; грижата за душата нека бъде преди всички други грижи и трудът над най-великата задача на земята – над спасението на душата за щастието на вечността – нека бъде за всекиго от нас труд за цял живот. Да се готвим за вечната пролет на оня живот, който няма да има край!

Скъпи старци и старици! Не забравяйте никога думите Христови, че и дошлият в единадесетия, последния час на своя живот, ще получи от небесния Господар еднаква награда с дошлия по-рано от него. Скъпи деца! Запазете в себе си дълго, дълго, старайте се цял живот да запазите душевната си чистота, сърдечна простота, ясна и не разядена от съмнения вяра.

И всички вие, скъпи мъже-братя и сестри, живейте до последния си дъх с непоклатима вяра, с гореща любов към Бога и помежду си, и с крепка надежда на милосърдието на Небесния Отец. И както всички сме се събрали тук, като едно семейство, да прославим възкръсналия Господ в храма, посветен на Неговото Възкресение, така да удостои Господ всички ни с вечната радост да живеем с него в едно семейство във вечните Му небесни чертози, дето  не ще има нито есен, ни зима, нито болки, „ни воздихания, но жизнь безконечная“.

Словото е произнесено на литургията във църквата „Възкресение Христово“ в Арбат, Москва.

Из книгата „Слова, речи, послания“ – митрополит Николай. С. 1952 г. СИ. Превел: архим. Йосиф. 

Снимка: pixabay.com

Биография на митрополит Крутицки и Коломенски Николай

Митрополит Николай се ражда на 31 декември 1891 г. в Ковто, Литва, в семейството на протойерей Доротей Ярушевич. Завършил е гимназия в Санкт-Петербург. Приема монашество на 20 октомври 1914 г., на 24 октомври е ръкополеж на дякон, а на 25 за йеромонах.

Участва на фронта през 1915 г. , а след това преподава в Петроградската духовна семинария. През 1919 г. е възведен в сан архимандрит, а през 1922 г. е ръкоположен за епископ. През 1941 г. е избран за митрополит. В своето служение той изпълнява различни послушания, които му възлагат Руския патриарх и Св. Синод на Руската православна църква. Църковната историография го помни като красноречив и даровит оратор, написал десетки проповеди и слова на различни теми, свързани с християнския живот. 

Митрополит Николай умира на 13 декември 1961 г. Той влиза в конфликт със съветските власти, заради пропагандирания от тях атеизъм и борба срещу Църквата. Според някои историци смъртта на митрополит Николай не е естествена, а е насилствена, вследствие на неговото противопоставяне. Документи обаче не са запазени, заради това и последното твърдение се смята повече за хипотеза.

За Ангел Карадаков

Виж още

Св. Давид, цар на Грузия

На 26 януари Православна църква чества паметта на светия цар Давид IV, владетел на Грузия. ...