Начало / Uncategorized / Есен (духовни мисли за есента на нашия живот)

Есен (духовни мисли за есента на нашия живот)

Ние знаем, че Господ наш Иисус Христос, беседвайки с учениците си и с народа, много пъти в своите речи спирал поглед върху околната природа.

Така, Той казал: „Взрете се в полските кринове… нито Соломон във всичката си слава не се е блякъл тъй, както всеки един от тях“ (Мат. 6:28-29). Друг път казал: „Подигнете си очите и погледнете нивите, че са побеляли и узрели за жътва“ (Йоан. 4:35).

Знаем от словата Му и такъв урок: „Вземете подобие от смоковницата: когато клоните й станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ (Марк. 13:28). Господ пояснил истините на Своето божествено учение чрез примери, взети от живота на природата. Той карал природата да говори с човека жив език. И ние с вас послушни на заветите на нашия божествен Учител, нека излезем сега духом, в тези дни на късна есен, по просторите на горите, нивите, ливадите и да послушаме живия глас на есенната природа.

Какво виждаме сега?

От дърветата капят последните засъхнали листенца и те оголват клоните си; тревата, престанала да расте, съхне, клюмва, потъмняла; гнездата по дърветата са отпустели – прелетните птици са отлетели в топлите страни; тъжен есенен вятър пилее окапалите листа по пътища и горски пътеки; често ръми дребен дъжд. А по нивите? Хлябът е вече прибран, нивите са почернели и само тук-там самотни, сякаш забравени класове, се навеждат низко към земята под дъха на есенния вятър. Природата умира с бавна смърт.

А едва доскоро беше пролет в природата: буйно се разлистваха от пролетната топлина дърветата; покриваха се с цветя лъки и градини; весело чуруликаха птици. Природата ликуваше, преживявайки своя разцвет. Беше и лято, когато природата цъвтеше и зрееше в целия блясък на силата и красотата си, когато тя дъхаше с хилядите разнообразни аромати на цветята, когато по нивите се люлееха гъсти редици наливащи класове.

Но… мина и пролетта, свърши се лятото, настъпи и неизбежната есен, нашата есен сега…

Нима не не говори – тъй власто, тъй ярко – тая есен в природата за есента на човешкия живот, за есента, в която са встъпили вече мнозина от нас и ще встъпят ония от вас, които вървят по същия неизбежен път към това годишно време? Сребро покрива главата на човека, с цяла сила се откриват всички скрити по-рано болести, превива се правият някога стан, ръцете и нозете губят здравина и сила, погледът става мътен, слабее слухът, угасват всички жизнени сили. А имаше своя пролет и всеки от нас, когато в дните на златното детинство и ранна младост така леко се дишаше, и радостно, и скърбите, като нокти на хищна птица, не късаха жизнен разцвет, когато човек вие свое семейно гнездо, когато цял, без остатък, се отдава на избраната от него любима и скъпа работа, но когато вече сърцето познава и страданията с тяхното жило, подобни на жилото на скорпиона… Лятото на живота минава. То лети така бързо, както се струва на човек всяка есен, че незабелязано е изтекло лятото в природата. И ето човек се вижда встъпил в есента на своя живот…

За какво ни говори есента? Есента в природата – това е време за узряване на плодовете, време за прибиране на плодородието, време за пресмятане на зимните запаси до идната пролет. Щастлив е човекът, който ще събере от дърветата на своята плодна градина, от лехите на зеленчуковата си градина много тежки, пълнокръвни плодове, всмукали в себе си соковете на майката – земя. не са били напразни трудовете му по отглеждането на градината, по обработката на земята. Не го плаши идващата зима.

Животът на всекиго от нас, православните християни, в неговата есен, трябва да прилича на дърво, натегнало от обилни плодове, които завързват напролет, наливат и зреят лете, а наесен са готови за бране. Всеки от нас трябва да отгледа в душата си духовния плод на молитвеното горене, та молитвата да стане за него сладка радостна потребност на душата, както въздухът за дробовете и храната за тялото. Всеки трябва да стане богат с плодовете на любовта си към Бога и ближния, да се украси и обогати с дела на милосърдие, състрадание, неосъждане, прощаване на обидите, безгневие. У всеки у нас трябва да зрее онова смирение и душевна кротост, при кои то християнинът не познава завист и надменност, гордост и злоба, смирение, при което ние подражаваме на Тогова, Който ни завеща: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). 

А иначе? Ние знаем страшните думи на справедливия Висш Съдия: „Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън“ (Мат. 3:10). „И секирата лежи вече при корена на дърветата“ (Мат. 3:10). Есента е време за събиране на хляба и за овършването му. Щастлив е човекът, който през есента види на своята нива тежки, тучни класове, който ще напълни житниците си с пълноценна, отбор пшеница, готова след дмилане да стане мек, бял, ароматен хляб.

Всеки от нас, децата Божии, трябва да бъде жив клас на нивата на християнския живот; той трябва да стане пшеница, готова за отворените пред всяка душа обители на вечното, блажено царство небесно. Християнинът знае, че царството небес- но е царство на светлината, в което не може да има кал, лъжа и зло, защото „какво общо има между светлината и тъмнината?“ (2 Кор. 6:14), както казва св. апостол Павел. Християнинът трябва цял живот да пази вратата на своето сърце, да не допуска грях в него и да се бори с греха, който като змия пропълзява в сърцето. Затова се и дава на християнина благодатта на покаянието, което се нарича „второ кръщение“, та като надвива греха в себе си, да омива чрез нея, да очиства и избелва безсмъртната си душа за вечния живот, правейки я достойна да участва в радостите на вечното царство на светлината.

Земният живот се дарява всекиму от нас, за да се приготви за живота в безкрайния бъдещ век. Класът трябва да узрее. А иначе? Ние знаем неизменните и страшни думи на безпристрастния Вечен Съдия: „А по жътва ще река на жътварите: съберете първом плевелите и ги свържете, за да се изгорят; жътвата е свършекът на века; а жътварите са Ангелите“ (Мат. 13:30-39).

Тая страшна съдба на плевелите да не постига никого от нас! Да бъде друга нашата участ: „И ще река на жътварите: а житото приберете в житниците ви“ (Мат. 13:30). Но нека не откъсваме очите си от есенната природа и по-нататък. Настъпва късна есен. Ние знаем, че след нея иде неизбежна зима. Земята заледенява и се покрива със снежен саван. Мраз сковава в лед езерата и реките. Заспива природата.

Но ние знаем, че природата не умира, а спи зиме, и след зимата ще дойде пак пролет! Пролетната топлина ще разтопи ледове и снегове, и ручеи ще се спуснат с тая вода към реките, реките ще я понесат в езера и морета. И пак ще разкрие гръдта си майката – земя и отново ще се украси със свежа изумрудна зеленина. Ще се пукнат напъпилите дървета и нежните лепкави листенца ще се къпят в лъчите на пролетното слънце, ще се мият в топлия пролетен дъжд. И птиците пак ще запеят звънки песни по зелените клони. И само ако парливият зной на изтеклото лято не е погубил в дните на суша корените на плодните дървета и зимният мраз не е измразил стъблото и клоните на тия дървета – о, те в ранна пролет пак ще се облекат в белия накит на своите цветове, както в стари години всяка невеста се пременяше в белосвежно було… И в своето възродено битие, в обновената си красота цялата природа пак ще запее радостет, ликуващ химн на живота. Природата живее и ще живее!…

И всеки от нас знае, че след есента на живота му го чака неминуема смърт! И ще бъде сковано от студ нашето бездиханно тяло, и земята ще приеме това тяло в обятията си, и ще го покрие със своя саван. Но: „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ – казва Господ (Йоан. 12:24). И никой от хората не умира, когато неговото бездиханно тяло бъде спуснато в земята. И затова умрелият се нарича на църковен език „усопш“ т.е. заспал, защото, както е известно на всеки християнин, тялото му ще остане в земята само до оная свещена минута, когато по гласа на архангелската тръба, и земните недра, и дъното на морета и океани ще върнат праха на човешките тела; когато ще възкръснат мъртвите, та с възкръсналите си – вече нетленни, преобразени, свободни от немощи и сеташни потребности – тела ще се съединят със своите безсмъртни, никога не умиращи души, за вечен живот!

Законът Христов е такъв: „Който вярва в Мене, и да умре, ще живее“ (Йоан. 11:25). „Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил, всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан. 11:40). И ако зноят на човешките страсти и пороци не изсуши душата, по нейния земен път, за живота във вечното блаженство; ако студът и равнодушието към делото на своето спасение не погубят душата с вечната погибел, – о, ще има своя пролет и за всяка, поверила се Богу, човешка душа! И всичко, що е имало в душата чисто, светло, добро, с което душата е преминала отвъд, всичко това ще се отвори върху просторите на вечния живот в цялата си красота и не ще се сравни с тая вечна, нетленна красота на чистия човешки дух нито синевата на морето, нито лазурът на небето, нито златото на слънцето, никаква красота в природата!

О, трябва само да бъдем достойни за това щастие! Затова са и дадени всекиму от нас няколко десетки години земен живот, за да заслужи през тях това щастие. „За небесното мислете“ – учи св. ап. Павел (Кол. 3:2). Не отвеждайте през живота си духовни очи от висините на горния, прекрасен Небесен Йерусалим – мястото на нашето вечно обитаване! И нека мисълта за вечното ни спасение бъде първата в редицата други наши мисли; грижата за душата нека бъде преди всички други грижи и трудът над най-великата задача на земята – над спасението на душата за щастието на вечността – нека бъде за всекиго от нас труд за цял живот. Да се готвим за вечната пролет на оня живот, който няма да има край!

Скъпи старци и старици! Не забравяйте никога думите Христови, че и дошлият в единадесетия, последния час на своя живот, ще получи от небесния Господар еднаква награда с дошлия по-рано от него. Скъпи деца! Запазете в себе си дълго, дълго, старайте се цял живот да запазите душевната си чистота, сърдечна простота, ясна и не разядена от съмнения вяра.

И всички вие, скъпи мъже-братя и сестри, живейте до последния си дъх с непоклатима вяра, с гореща любов към Бога и помежду си, и с крепка надежда на милосърдието на Небесния Отец. И както всички сме се събрали тук, като едно семейство, да прославим възкръсналия Господ в храма, посветен на Неговото Възкресение, така да удостои Господ всички ни с вечната радост да живеем с него в едно семейство във вечните Му небесни чертози, дето  не ще има нито есен, ни зима, нито болки, „ни воздихания, но жизнь безконечная“.

Словото е произнесено на литургията във църквата „Възкресение Христово“ в Арбат, Москва.

Из книгата „Слова, речи, послания“ – митрополит Николай. С. 1952 г. СИ. Превел: архим. Йосиф. 

Снимка: pixabay.com

Биография на митрополит Крутицки и Коломенски Николай

Митрополит Николай се ражда на 31 декември 1891 г. в Ковто, Литва, в семейството на протойерей Доротей Ярушевич. Завършил е гимназия в Санкт-Петербург. Приема монашество на 20 октомври 1914 г., на 24 октомври е ръкополеж на дякон, а на 25 за йеромонах.

Участва на фронта през 1915 г. , а след това преподава в Петроградската духовна семинария. През 1919 г. е възведен в сан архимандрит, а през 1922 г. е ръкоположен за епископ. През 1941 г. е избран за митрополит. В своето служение той изпълнява различни послушания, които му възлагат Руския патриарх и Св. Синод на Руската православна църква. Църковната историография го помни като красноречив и даровит оратор, написал десетки проповеди и слова на различни теми, свързани с християнския живот. 

Митрополит Николай умира на 13 декември 1961 г. Той влиза в конфликт със съветските власти, заради пропагандирания от тях атеизъм и борба срещу Църквата. Според някои историци смъртта на митрополит Николай не е естествена, а е насилствена, вследствие на неговото противопоставяне. Документи обаче не са запазени, заради това и последното твърдение се смята повече за хипотеза.

За Ангел Карадаков

Виж още

Днес беше хиротонисан Браницкият епископ Пахомий

С нов епископ се сдоби Българската православна църква – Българска Патриаршия на празника на св. ...