Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Слово на игумена на атонския манастир Констамонит – архим. Агатон на тема „Величието на Православието“. Пасха 2009 г.
Невъзможно е с думи да изразим величието на Православието. Това трябва да бъде преживяно лично. Православието е това, с което православният християнин живее, което преживява и докосва, благодарение, на което се причастява за вечен живот, точно сега, точно в този момент и въобще във всеки момент на своя живот.
Животът в бъдещия век е Раят, Небесното царство. Православието не е нещо абстрактно или нещо неопределено. Православието е, когато всеки един от нас, за когото Бог е дал залог, че е кръстен в светата Православна вяра, живее с тази вяра, усеща я, общува с невидимия свят в молитва и в същото време пребивава тук, на земята. Човек, който живее с вяра, не гледа на това като на някаква абстракция; той не се опитва да я помести в някакви рамки или закони на логиката, или да намери някакво интелектуално, рационално обяснение за това. Всеки има свое общение с Бога, скрито, лично, невидимо от другите. Колкото и да искаме да го предадем с думи, в кратки или дълги обяснения, движения или действия, същността му остава неизразима.
Всички други религии, с изключение на Православието, са обект на интелектуалното познание. Само Православието се познава наизуст. Какво пише в Евангелието? „Защото от сърцето излизат зли помисли…“ (Мат. 15:19). „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8). Имаме добра надежда. Нашата вяра не е нещо обастрактно и неясно, което сме чули от другите. Сам съм се докоснал до това. И от момента, в който се докоснах, никой не може да ми каже обратното.
Помните добре историята на апостол Тома. Когато другите ученици му казали, че Господ е възкръснал, той се усъмнил и казал: „Ако не видя… няма да повярвам“. След това, на втората неделя след Пасха, на Томина неделя, Христос отново се явил пред Своите ученици, които се били събрали заедно, както сме и ние сега с вас. Христос застанал сред тях и се обърнал към Тома: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“ (Йоан. 20:27). Тома възкликнал: Господ мой и Бог мой! и с това всичките му „логически разсъждения“ приключили. Той спрял да мисли за вярата отвън, вждайки я като нещо абстрактно и неясно.
„Каквото и да ми сториш, няма да промениш мнението ми: убий ме, бий ме, нарежи ме… но Христос Воскресе! От тази минута нататък всички логични аргументи изпадат встрани. Те не съществуват за мен“!
Такова е нашето Православие, такъв е духът на светата Православна вяра, повтарям отново и отново. Не е въпрос на студена логика и мъртъв разум, както при всички други религии. Това е, което е познато и от опит. И ако някой случайно преживее това в живота си, тогава въпросът за вярата вече няма да бъде тема за обсъждане за него. Въпросът ще бъде приключен.
И, разбира се, тази наша вяра е най-големият дар, който нашият Всеблаг Бог ни е дарил. Само на Него дължим факта, че сме православни християни и че Той ни е дал на нас като монаси да живеем в Градината на Пресвета Богородица. Това е уникален и безценен подарък. И отново всеки от нас лично може да оцени този дар и да благодари и прослави Бога за него; да се поклони пред Него и да се откаже от всички светски и суетни неща.
В същото време е много важно да запомним, че теорията е едно нещо, но практиката е съвсем друго. Ето защо светите отци, от момента, в който започнели да вкусват, усещат и лично изпитват какво е вярата, отивали в пещери, в пустинята, в мълчание, само и само нещо да не ги отклони от това, което живеят – защото всяко общуване е разсейване. Разсейте се и Бог неусетно си тръгва. Както онази стара народна поговорка, когато гоните два заека…
Разбира се, както вече казах, това е личен въпрос. Що се отнася до нашето братство, Всеблагият Бог ни показа най-голямата Си милост. Не знам защо ни даде този дар: Той ни смята за достойни за честта да познаваме св. Йосиф Исихаст, който се превърна в духовен „корен“, от който израстна нов клон на атонското монашество и който ни научи на „Науката на науките“. Това е особено благословение и само Бог знае защо го е дал на нас, грешните. „Твоята правда като планини Божии, и Твоите съдби – велика бездна!“ (Пс. 35:7). Мнозина са дошли на Св. Гора, в Градината на Пресвета Богородица, много са работили в манастирите, келиите и скитовете, но не на всички е било дадено да открият тайната на подвига, който старецът Йосиф преживяваше. И по Божията благодат той ни научи на това изкуство, за да не губим времето си в безплодни търсения.
Традиционно всички отци бяха разделени на два „лагера“: тези, които следват пътя на физическия подвиг и външната работа, и тези, които следват пътя на духовната такава. Както хората казват: „Работата се страхува от господар“. Разбира се, можем да извършим т.н. „слугинска работа“, работата на хамала. Няма нищо лошо в това – изпълнителят на въшни подвизи получава и награда. Но старецът Йосиф Исихаст намери по-кратък път, който е отворен за всички. Ето защо няма извинение за нас – и особено за мен – ако не следваме този път. Всеблагият Бог ни удостои да живеем с този благодатен човек, който заедно със стареца Арсений извърши най-великите дела. Той водеше подвижнически живот в тъмни пещери, понасяйки жесток студ през зимата. Старецът ореше, разчистваше земята, засяваше и обработваше; и ние, неговите духовни чеда, живеем от неговите трудове.
След благословеното отшествие на стареца Йосиф, отците убедили стареца Арсений да стане предстоятел на монашеското братство, а той от своя страна също остави свои духовни наследници: отец Харампий, моят старец и отец Ефрем от Катунакия – тъй че духовното наследство е запазено. Няма съмнение относно правилността на избрания път; няма нужда от нови търсения. Това е най-голямото и неоценимо добро. Едно е, когато някой вече е проправил пътя, а ти вървиш по добре утъпката пътека, а друго е, когато си пред непроходима гора и не виждаш нищо. Отец Стефан, моят духовен син, тук на Св. Гора, ми каза веднъж, когато си говорихме от сърце. „Мислиш ли“, каза ми той, „че самият аз щях да мина пред деретата и планините, ако не бяхте стъпили на пътеката пред мен с мулетата? Дори не знам как да ви обясня това с думи“.
Ето защо личният пример и работата върху себе си, работата на всеки един брат, и особено на по-големите, е от немаловажно значение. В края на краищата, един ден нашият Всеблаг Бог ще ни призове към отговорност и ще попита как сме използвали най-големите Му дарове: „Изпратих те при този старец и той те научи на всичко – както на дело, така и на духовно съзерцание“. И няма да имаме извинение ако не дадем добър плод, ако не чувстваме, не преживяваме това общение с Бога, което ни позволява да се отървем от сухата и безплодна теория и от студената, рационална вяра, основана на чужди писания, по думи на други хора, върху това, което сме чули от другите. Подчертавам: Няма да имаме извинение.
Това не може да се нарече друго освен Божия благодат, защото, живеейки в света, не знаех нищо да стареца Йосиф. Имах приятел (отец Ефрем от Ксиропотам), който замина да работи за Св. Гора. Той казал на наш общ приятел за това, но на мен не каза нищо, защото не желаел да ме смущава, защото наскоро бях отворил магазин и бях наел братята ми да работят там. Попитах този приятел: „Знаеш ли как е или какво прави?“. Той ми каза, че ще служи в армията. Измина цяла година, а той още не беше изпратил писмо. И онзи мой приятел не можа да устои и каза:
„Когато нашият приятел каза, че отива в армията, той не излъга, но просто имаше предвид, че ще бъде войник на Христа. Той е на Св. Гора“.
Това здраво се заби в главата ми. Обикновено ходех при родителите си в моето родно село три пъти в годината – на Рождество Христово, Пасха и Успение Богородично. Един ден казах на баща ми да не ме очаква за Великден, защото отивам на Св. Гора – Атон. Баща ми обаче бе недоволен: „Що за глупости са това? Мислех, че децата ми ще дойдат, цялото семейство ще се събере на празника, а ти отиваш на Атон?“
Тогава бях на 26 години, така че баща ми не можеше да ми забрани или да ме принуди да не ходя. На Велики Четвъртък с Димитрий Асланид, бъдещият йромонах Козма (от манастира Григориу, мисионер в Африка) отидохме на Атон. Намерих моя приятел от детинство и прекарахме няколко дни заедно в манастира, от Велики Четвъртък до Светли Понеделник. Казах на приятеля си: „Колко и хубаво тук, колко тихо, колко спокойно!“ И моят приятел, който вече три години живееше на Света гора – Атон, каза: „Остани веднага“.
Игуменът по това време не беше там, бе отишъл да изповяда духовните си чеда в Атина, а след това да посети манастира във Волос. Връщането ми от Атон минаваше през Солун. Моят приятел ме посъветва: „Иди да намериш герондата там“. И аз го открих. Предния ден, на Пасха, бях се изповядал при отец Харалампий, неговият покоен брат, и причастен със Светите Христови Тайни, отидох да говоря със стареца без да му се изповядвам. Зададох му следния въпрос, който бях задал на моя приятел преди: „Подходящ ли съм да бъда монах?“ Той ми отговори: „Да! Но напусни света веднага! Веднага!“
Имах духовен отец, отец Яков (Павлакис). Отидох при него и му казах, че съм решил да стана монах. Той ме попита: „Мислил ли си дълго и упорито за това? Монашеският кръст ще бъде три пъти по-тежък от това, което носиш в света!“ Казах, че отивам в манастира заради любовта си към Христос. Няма външни обстоятелства, които да ме принуждават да предприема тази стъпка. Не съм инвалид, не съм без успех, не страдам от несподелена любов. Имам собствен магазин, млад съм, все още имам всичко пред себе си. Слава Богу, не ми трябват пари; Отивам, защото Христос е по-скъп от всичко на света за мен и вярвам, че Той няма да ме изостави. Може би моят духовен отец просто изпитваше волята ми? Отново се опита да ме разубеди от монашеството, като каза: „Отиде на Атон само за два дни и поиска да останеш там завинаги? Къде планираш да отидеш? Мослиш си, че е толкова просто?“
По Божия милост устоях и отидох в манастира при моя приятел и старец. Така се озовах на Атон и станах това, което съм днес. Дори не ми е хрумнало, че ще бъда духовник, още по-малко игумен. Нямах такива мисли. Но Господ имаше своите планове за мен, грешния. И сега – казвам това от сърце – нямам думи да изразя цялата си благодарност към Многомилостивия Бог и особено днес, в най-славния ден на Възкресението Христово, върху което почива величието на Православието. Защото ако нямаше Възкресение, ако нямаше вечен живот, нямаше да има основа за нашата вяра. Ако, не дай Боже, сме корабокрушенци във вярата, тогава ние – говоря преди всичко за себе си, а след това и за всички останали – няма да имаме извинение.
Въз основа на малкото преживяване, което имаме днес – от това, с което живеем, изпитваме, чуваме, чувстваме – ако се откажем от вярата, няма да имаме извинение. Това е малкото, но много важно нещо, което искам да ви кажа. Амин.
Източник: orthochristian.com
