Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Понякога ние, православните, някак си абсурдно бързо и решително се отказваме от авторите, които някога са значели толкова много за нас, и така често осакатяваме с нашите разсъждения – буквално ограбваме – едновременно и собствените си деца, а и нас самите.
Наскоро на уебсайта на един православен литературен клуб, беше публикувано стихотворение, наречено „С уважение към Чехов“. Започва с думите:
Сбогом, мой класически хуманисте,
Магьоснико на майсторското слово.
Думите ти са като аметист
В тях има любов, но малко – Бог!
Това много ме нарани и дори ме обиди. Но още по-удивително за мен бе, че всички коментари по това стихотворение като цяло бяха одобряващи. Православните автори са решили, че наистина Чехов за тях е само стъпка по пътя към нещо по-високо.
Стъпка, която те спокойно могат да оставят зад себе си …
Ще се опитам да анализирам личността и творчеството на своя най-любим писател от гледната точка на човек, който смята себе си за православен християнин.
Религия за мен повече няма…
Общоприето е Чехов да се смята за изобличител на пошлостта, на липсата на култура,за хуманист и … за атеист. По правило тези виждания произтичат от изявлението на самия Антон Павлович: „Религия за мен повече няма“. Да си спомним, че детството на писателя е било доста мрачно – баща му Павел Егорович Чехов бил много религиозен и краен, така че децата били обременени от религиозно възпитание с църковно пеене, четене на апостола и катизмите в църквата, чести посещения на богослуженията и помагане в олтара и в камбанарията. „Чувствахме се като малки каторжници“, признавал си писателят.
Очевидно Павел Егорович Чехов принадлежал към онази порода „вярващи“ граждани, след които оставали, според нечия подходяща забележка, „златни обкови на икони и деца-атеисти.“ Но това не се случило с Антон Павлович. Да си спомним, че той бил дълбок и чувствителен човек, умен и проницателен, способен да даде точна и справедлива оценка на всяко явление. Да се приеме, че писател, притежаващ такива дарове, може да не вярва в Бог, е много трудно. Където няма истинска правилна вяра, неизбежно ще се появи фалш – а от такъв няма и следа нито в живота, нито в творчеството на Чехов.
В известен смисъл Чехов е уникален. Той си остана за руснаците образец за човешко благородство, а знаем, че зад тези думи стои много. Чия ранна смърт все още се приема като ужасна несправедливост и непоправима загуба? Може би само смъртта на Пушкин и на Чехов. Без Чехов е лошо. Куприн характеризира душата на писателя като „избрана, аристократична“, отбелязвайки, че Чехов имал „най-красивото и най-изящно, най-одухотвореното човешко лице, което съм виждал през живота си.“ Това може да е само резултат от богат духовен вътрешен живот.
Ободряваща горчивина
Чехов се боял от всичко претенциозно, фалшиво, приповдигнато. Не обича славата си, не понася да го хвалят. Следователно да се обяви на всеослушание за християнин би било за него също така невъзможно, както и да заяви: „Аз съм много добър и мил човек“. По тази причина в неговите произведения няма открита проповед, а проповед на любовта в най-висшия, божествен смисъл на думата е целият му живот, неделимо от който е и творчеството му.
Повечето от неговите разкази са много горчиви, но това е особена, живителна и ободряваща горчивина. Препрочитайки Чехов през очите на започващ да се въцърковява човек, се уверих, че той продължава по някакъв непостижим начин да ме утешава. Неговите неусложнени истории, разказани с прост, достъпен дори за деца език, правят впечатление на добра проповед. Отрезвяват, карат да погледнем от нов ъгъл на собствения си живот.
Струва ми се, че е много добре, когато свещеници използват за своите проповеди истории от живота или от добрата литература. Ако разгледаме творчеството на Чехов от тази гледна точка, тогава много от неговите истории биха могли да станат илюстрации например на заповедите на блаженствата. В края на краищата той възпя както бедните духом, така и гладните за правда, и милостивите и миротворците, и чистите по сърце.
Но основната заслуга на писателя е, според мен, че той,какт о никой друг, ярко, чрез художествени образи, е показал, че животът, колкото и културен, наситен и интересен да е, не дава удовлетворение, ако в него няма нещо главно, а именно – Бог.
Постепенна проповед
Чехов се отнася към името на Бога много целомъдрено, внимателно, не Го споменава напразно. По-често той говори за търсенето на смисъл, търсенето на „обща идея“ и т.н. Писателят разглежда живота в детайли, пред нас минават десетки герои с много различни съдби. На много от тях писателят явно симпатизира. Но независимо за кого и за какво да става дума, Чехов е упорит в желанието си да ни накара да разберем: без Бог в нищо няма да намерите смисъл! Красота, майчинство, щастлив семеен живот, кариера, подвизи, наука, творчество, труд – всичко това е нищо, ако не е осветено чрез вяра. Това е своеобразна постепенна проповед, тръгвайки „от обратното“.
Ето, пред нас е световноизвестен учен от разказа „Скучна история“. Той е на прага на смъртта, и разбира това. Преглежда собствения си живот. От гледна точка на обикновения човек този живот е блестящ. Ученици, творчески прозрения, отлично възпитание, безкористност, семейство – всичко е имал. Но за Николай Степанович е съвсем очевидно – животът му е бил пропилян, нещо най-важно не се е случило в него, близките са му чужди, той не е могъл да помогне на никого истински. Той самият обяснява това с липсата на обща идея, която да свързва всички разпръснати нишки на съдбата му. Страхува се от смъртта, обиден е, че не е живял както трябва. Действително скучна история …
Също така, на ръба на смъртта, срещаме и праведния Петър от разказа „Архиерей“. Излизането му от живота е тъжно, но светло. Болен от тиф, той служи в навечерието на Великден, трудно му е, но обича богослужението, това му дава сила. Пред очите му преминава целият му живот, той копнее за майка си, за възможност за просто общуване, чувства се самотен. Но в същото време разбираме и колко пълен е животът му, колко много му е дала вярата. Умирайки, владиката се чувства по-слаб и по-незначителен от всеки друг, че е „обикновен човек, който върви през полето бързо, весело, потупвайки с тояжката, а над него е широко небе, окъпано в слънце, и той сега е свободен като птица, може да отиде където иска.“ Чехов показва проста и красива смърт – смъртта на праведния.
Когато Чехов пише за свещеници, той не може да скрие, че откровено им се любува. Ето отец Христофор от разказа „Степ“ – лек, весел, някак благ, излъчващ сияние. Дякон Победов от „Дуел“ е миротворец, смеещо се добро дете. Тези образи са необичайно очарователни и най-важното – те са единствените Чехови персонажи, за които със сигурност знаем, че са щастливи. Изглежда, че това казва много. Тяхната безусловна твърда вяра им дава щастие, тя е благотворна, тя лекува и спасява останалите.
Да отбележим, че сдържаният, като че ли дори суховат по отношение на своите герои-интелектуалци Чехов става нежно-мек и трогателен, когато пише за свещеници, за прости „божи“ хора. Той им прощава всичко, на тях и изобщо на всеки, който е слаб, който страда истински. Да, Чехов твърдо изобличава своите заблудени, съсипани или малко разбиращи живота персонажи-господа, но той в същото време ги съжалява някак изненадващо топло, дори бих казала, по православному.
Понякога Чехов е наричан жесток спрямо своите герои, но аз ще си позволя да не се съглася с това. Дори претърпелите крах персонажи не са подигравани от автора, той не унищожава, не пребива, а сякаш казва: ти си същински абсурд, животът ти е погубен, но аз все пак те обичам. И няма съкровища, които не бих пожертвал, само и само да разбереш защо живееш.
Личната Голгота
И в живота си писателят бил именно такъв: саможертвен, без излишни думи, отдаващ своето време, пари и здраве на всеки, който се нуждаел от тях.
Чехов помогнал на хиляди хора. Бидейки болен човек с морално право да се занимава само със собствения си писателски труд, той лекувал, борил се с холерата, приемал и предоставял лекарства на хиляди селяни. Той строил училища, пътища, участвал в устройването на болници, библиотеки, с любов украсявал храмове.
Чехов се грижел за десетки млади писатели. Настойничеството му било осезаемо, тъй като редактирал чужди разкази, уреждал публикуването им в периодични издания, морално подкрепял начинаещи автори, независимо колко малък бил талантът им.
Според спомените на същия А. Куприн, „никога от неговите шеги не оставаше трън в сърцето ми, никога в този живот този нежен човек не причиняваше съзнателно дори и малко страдание на нещо живо“.
Чехов бил необичайно внимателен дори към най-незначителните нужди на всеки, който се обръщал към него. Известен е такъвфакт: няколко месеца преди смъртта си, по поръчение на някаква жителка на Ялта, Чехов заминал за Москва за ремонт на часовника й. И това не било проява на безволие, а нещо трудно достъпно за нашите разбирания, но безкрайно прекрасно и високо.
Пътуването на Чехов до остров Сахалин заслужава да му се посвети отделен разговор. За изследователите и биографите на писателя този факт от живота му остава най-загадъчният. Самият Антон Павлович, говорейки за пътуването, най-често се шегувал, отказвал да приема постъпката си като граждански подвиг, обяснявал я с желание да се отърси от делника. Но мисля, че на вярващите не е нужно да се обяснява колко естествено е за христианина да се чувства лично отговорен дори за страданията на напълно непознати. Чехов се нуждаел да види ужаса и болката лице в лице, да ги почувства като свои, да научи ужасяващата истина за човешкото страдание и да разкаже за него на всеки.
Това била неговата лична, доброволна Голгота. Платил дълга пред съвестта си – като християнски и руски писател. Може би си струва да припомня, че Чехов преброил цялото население на острова, лично разговарял с всеки осъден и заселник, изследвал условията им на живот, пропуснал през сърцето си всички тези забравени, унижени, измъчени хора, развратени деца, болни, малтретирани жени, загубили човешкото мъже. И в същото време писателят се убедил колко велик, прекрасен и смел е руският народ.
Написвайки книгата „Остров Сахалин“, Чехов насочил вниманието на обществеността и правителството към отхвърлените страдащи хора там, и поне малко, но облекчил съществуването им. Окончателно подкопал собственото си здраве, но това бил напълно съзнателен избор на християнин.
„Човек трябва да е вярващ или търсещ вяра … „
Но да се върнем към работата на писателя. Четейки внимателно Чехов, може да се разбере, че той перфектно, от опит, е знаел как действа върху човека благодатта и как се проявява нейното отсъствие.
Нека си припомним поне два разказа – „Казак“ и „Студент“. И в двата действието се развива по Великден. В разказа „Казак“ главният герой, след като той и съпругата му обидили болен казак, когото срещнали по пътя от църквата, губи вкус и радост от живота, бавно умира. И напротив, в „Студент“ – между другото, любимо произведение на самия Чехов – става точно обратното.
Възпоменание за нощите на Страстите Христови – за отричането и покаянието на Петър – преобразява главния герой на разказа, семинариста Иван и неговите слушателки, с които той се среща при огъня в нощта на Велика събота. Само че Иван Великополски се чувства напълно опустошен и ето споменът за свещените събития преди 2000 години по чудо променя героите на историята, изпълва ги с живот и вяра; Чехов явно показва действие на Божията благодат. Дори ми се струва, че той се идентифицира със своите герои, сякаш демонстрира собствения си път от младежко охлаждане към вярата, към връщане към нея чрез покайно чувство.
В полза на факта, че вярата е била важна съставна част от живота на писателя, говори това, че той като никой друг жертвал много и с желание за църкви, духовни училища и школи. Той обичал да общува с духовенството, дори слугата му Арсений бил много набожен човек. Самият Антон Павлович, според мемоарите на съвременниците му, нито една нощна великденска служба не е прекарал в леглото; когато се лекувал в Московската клинична болница, постоянно посещавал службите в Новодевичия манастир, а след това умилено и смутено говорел за литургията в полупразния тъмен храм. Библиотеката на писателя имало много църковна духовна литература.
Според лекуващия го лекар Aлтшулер, Антон Павлович носел кръстче, което свидетелства – предвид неговото направо физическо отвращение към всякакъв фалш и лъжа – разбира се, за искрена вяра. Митрополит Вениямин (Федченков) споделя ценно свидетелство: „Един от познатите ми свещеници в Таганрог познава протоиерей, старец на дълбока възраст, съвременник на Чехов. Старецът му разказал, че е виждал Чехов да се моли усърдно на Бога на колене. „
Какви доказателства за дълбоката вяра на Чехов са нужни още? При неговото сериозно, дълбоко отношение към подобни въпроси е невъзможно да си представим Чехов гръмко да говори за вярата си, за своите преживявания. Но в неговите тетрадки можете да намерите следния запис: „Дотогава човекът ще се заблуждава, ще търси цел, ще бъде недоволен, докато не намери своя Бог. Не трябва да се живее в името на децата или на човечеството. А ако няма Бог, тогава няма за какво да се живее. “ И още: „Човек трябва да е вярващ или търсещ вяра, иначе е празен човек“.
Именно тази идея Чехов се опитал да предаде на читателите си – съвременници и потомци. И мисля, че се е справил блестящо. Голямо удоволствие е да се чете и препрочита Чехов. Но още по-радостно е да се чете за самия писател. Личността му е така очарователна и заразителна, че контактът със света на този велик човек по някакъв начин особено изпълва, изправя, кара човек да иска нещо по-висше, по-добро. Спомняш си забравената дума „благородство“.
Разбира се, основното е да измерваме живота и делата си с Евангелието, но можем да започнем поне с приблизителна оценка: колко от нашето отношение към хората и природата съответства на простото благородство. Когато се научим да съизмерваме живота си с тази забравена концепция, евангелските истини ще престанат да изглеждат чак толкова недостижим идеал.
Автор: Елена Гаазе
Превод от руски: Димитър Банков
Списание „Светодавец“, бр. 7
