Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Най-ранните сведения за съществуването на сградата на Митрополитската църква „Успение Богородично“ в Самоков са от 1711 г., когато тогавашният Самоковски митрополит Нектарий събира местните първенци и им предлага да се изгради храм в пределите на града.
Известно е че по това време единственият действащ християнски храм в района на Самоков е бил старинната Бельова църква, която се е намирала на 3 км извън пределите на селището. Място за построяването на новия храм е избрано тайно и без знанието (разрешението) на османската власт. Строежът на църквата започва през 1712 г. в горния край на българската махала, до къщата на митрополит Нектарий. Църковната сграда е била малка (еднокорабна), схлупена, прикрита сред останалите къщи и без двор. И за да се влезе в нея се минавало през двора на някоя си баба Марица. Освен това, за да не привлича погледите на турците, християните сложили комин на черквата, като така приличала повече на къща.
През 1782 г., с оглед на разрастващото се в града българско население, митрополитът убеждава самоковските първенци да искат разрешение за обновяване и разширяване на храма.
Разрешението е дадено едва през 1791 г., с издаването на ферман, съгласно който църковната сграда е могла да бъде с приблизителни размери 38 х 19 м. Подготовката за строителството (набиране на средства, набавяне на материали и намиране на майстори) започва още на следващата 1792 г. За изработването на иконостаса и останалото резбовано обзавеждане е поканен майстор-дърворезбар от Света гора – монахът Андон (Антоний). Дърворезбата е изсечена върху орехови дъски, които конски керван пренася от далечния Атон. Голяма част от иконостасните икони са изписани от основоположника на Самоковската художествена школа Христо Димитров. Обновяването продължава десетилетия и завършва в 1833 г., когато дошлият от Солун майстор Атанас Теладур завършва две нови странични крила на иконостаса.
Ценни сведения за този паметен и с голяма историческа натовареност храм черпим от църковната кондика, която бива заведена през 1757 г. В тази книга, запазена и до днес, освен че са описни по важните събития, се възпоменават дарителите на храма, както и финансовото му състояние. Появата на кондиката разкрива кога фактически храмът е легализиран пред турската власт. Също от нея научаваме, че през 1757 – 1758 г. епитропите купуват място за двор и го заграждат с ограда. Това става по времето на митрополит Неофит Йоанович, който е последният български самоковски владика, преди закриването на Ипекската (Печка) архиепископия (Самоковската катедра е на нейно подчинение от 1557 г.) и преминаването на Самоковска епархия под лоното на гръцката Цариградка патриаршия (1766 г.).
През 1778 г. Самоковската катедра е оглавена от митрополит Филотей, който остава на този пост в продължение на 41 години.
Той е един от най-дейните инициатори за разширяването и украсата на Митрополитската църква от края на XVIII и началото на XIX в. Владиката Филотей окончателно премества митрополитското седалище в Самоков (преди него се е намирало в Дупница). През 1783 г. си построява конак до малката тогава Митрополитска църква. По-късно, именно с негово разрешение в обновения храм се изграждат три престола: централен – посветен на Успение Богородично; южен – на Св. Йоан Рилски и северен – на Св. Харалампий. Освещаването на основния престол става още през 1715 г., като след разширяването на храма не е правено ново. Престолът на Св. Йоан Рилски е осветен на 19 октомври 1835 г., а на Св. Харалампий на 25 юнуари 1837 г.
По времето на Филотей българското общинско училище се помещава в килиите към Митрополитската църква, като през 1805 г. по негова инициатива в църковния двор е изградена нова училищна постройка. Училището е преместено през 1816 г., когато е построена специална сграда за тези нужди.
Интересна подробност е, че митрополит Филотей е смятан за грък сред гръцкия църковен клир, въпреки че е роден в Мехомия (Разлог) в българския род Мандзурски. Като юноша бил заведен в Света гора, а по-късно продължава образованието в Цариград. Неговите дела са красноречиво доказателство за българския му произход. Поради благия си характер и способно управление, той е приет благосклонно от самоковци. При оттеглянето си завещава цялото си имущество на града (училището).
По време на зрялото българско Възраждане (от 30-те до 60-те години на XIX в.) Митрополитската църква се превръща в главна арена на самоковци в борбите им за независима българска църква.
Днес църквата „Успение Богородично“ продължава да бъде действащ и главен храм на наследника на Самоковска епархия – Самоковска духовна околия, която е към Софийска епархия. Продължава да пази историята и духа на славното българско Възраждане.
По информация на svetimesta.com.
