Начало / Uncategorized / Монашеството и въпрос на любовта

Монашеството и въпрос на любовта

Монахът, който се стреми да даде на Бога своята силна любов, както Сам Господ ни показа и се опитва да намери начини за по-силно общение с Него, за да може сърцето му да изповяда тази могъща любов, със сигурност ще постигне напредък. 

Монашеството наистина е въпрос на любовта. Веднъж споделих на отец Софроний, че без Христовата любов по-добре е човек да не живее дори ден на земята. Той стигна още по-далеч и каза, че „без Христовата любов е по-добре дори да не дойде (човек бел ред.) на земята“.

В песнопенията на Църквата се казва: „Ти си ни показал силна и непоколебима любов, Господи, защото предаде на смърт Своя Единороден Син. Затова, в знак на благодарност, викаме към Теб: „Слава на Твоята сила, Господи!“. С други думи, Христос започна своеобразна връзка с нас, връзка на силна любов, която Той прояви към нас, но и която Той очаква от нас. Този, който влиза в това общение и прави всичко, за да запази любовта, ще постигне напредък. В това няма друга логика. Докато вървял към мъченическата си кончина св. Игнатий Богоносец казвал: „Любовта ми е разпъната на Кръста“. Какво означава това? Той изпитвал такава болка и скръб в душата си, толкова копнеел за Бога, че се решил да се предаде на мъченичеството. Само така можел да утоли жаждата и копнежа си, само така можел да задоволи щенията на своята душа. 

Простете ми, ще използвам език, който може да бъде неразбран, но монасите трябва да бъдат „влюбени“ хора. Те трябва да изпитват не човешка любов, а такава, както казва св. Игнатий: „Любовта ми е разпъната на Кръста“. Ако монахът запази това състояние, което е едно състояние динамично и творческо, то той вероятно ще влезе в общението на светиите. Няма друг начин. Именно в тази любов се крие съвършенството, както казва св. ап. Павел в своето послание до Ефесяните: „Вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19). Обогатени сме с даровете на другите, ако донесем своя собствен дар, за да се присъединим към останалата част от Тялото. 

В това общение всички неща са общи и съдържат всички дарове на Светия Дух в себе си. Само в това събрание, в това небесно общение на всички светии има пълнота на спасението, пълнота на божествената любов, защото Бог спасява целия Свой народ, цялото Му поколение, Той не спасява индивидуално. Ето защо Той даде двете Свои заповеди – да Го обичаме с цялото си сърце и да обичаме ближните си като себе си. Нуждаем се от тези двете: да обичаме Главата, Царя на това общение на светиите, и да обичаме всички онези, които стават членове на това едно Тяло. Бог да ни помогне да не го пропуснем. 

Като говори за божествената любов св. ап. Павел използва два най-поразителни образа: обрязване на сърцето (Рим. 2:29) и Христовите рани (Гал. 6:17), са знаците на онези, които са ранени от Любовта. Християните трябва да бъдат хора с обрязано сърце, които носят в себе си раните на Христос, които са поранени от тази любов. Само този, който намери пътя на божествената любов, става нетленен: защото самата божествена любов прави човека вечен.

Такъв няма да се оглежда наоколо и да критикува никого. Той ще възприема другия (ближния бел. ред.) като жертва на смъртта и ще бъде изпълнен със състрадание към всички. 

Множество светски грижи могат да се „удавят“ в тази любов, ако човекът се научи да живее по неписания завет: да даде на Бога онова, което е Божие (Мат. 22:21), част от времето си, част от живота си, и да Му предлага непрекъснато сърцето си. „Защото Бог люби оногова, който драговолно дава“ (2Кор. 9:7), който дава от сърце. Ако по този начин човек е свикнал и спазва това правило, тогава дори грижите му няма да му навредят, особено ако тези грижи са за Тялото Христово, за братството. 

Голяма помощ би било ако успеем да свикнем и спазваме едно правило на живота. Дори и слабите да се спъват и остават известно време на земята, то те могат да се върнат обратно, защото са се приучили на този навик (да се изправят бел. ред.), който ще помогне изцелението от това препъване и запълването на тази празнина. Това казват отците: ако човек се е научил да се кае, дори и да изпадне в определено изкушение, той ще намери по-бързо своето изцеление. Това е завет на любов. Ако свикнем да даваме малка част от тези свои двадесет и четири часа на Бога, да я даваме с копнеж т.е. със сълзи – как иначе? – тогава целият ни ден ще бъде осветен. И ако имаме два или три такива момента през деня, тогава още по-добре, въпреки че св. Ефрем Катунакийски ми каза веднъж, че „горещи сълзи се проливат само веднъж на ден“. Може би той е говорел за проливането на сълзи докрай. Той казва, че поради тази причина, в манастирите новодошлите са заети с работа през цялото време, за да увеличат своята жажда и копнеж за момента, в който ще могат да се отделят в уединението на своята килия, да застанат пред Господа и да му излеят своето сърце със покайни сълзи. Целта е те да придобият духовна скръб. 

Именно по този начин св. Ефрем и св. Софроний откриха благодатта. Нашият отец изпитваше безутешно покаяние; той се смяташе за отстъпник, защото в младостта си проявявал интерес към източните религии. Той никога не е бил будист, никога не се е откричал от Христос, но за известно време умът му спрял върху тази философия и той се поинтересувал от нея. Впоследствие той не можеше да си прости и покаянието му не му даваше мира. Разбира се, след време на такова покаяние, душата му стана кристално чиста от всякакво петно. 

Представете си само каква благодат му е дал Бог, само от стиха: „Аз съм Оня, Който съм“. Той получи такова просветление от тези думи. Аз щях да премина през тях, без да ги забележа, умът ми нямаше да се спре на тях; други стихове ми говореха повече. Тези думи бяха точно това, от което обаче той се нуждаел в онзи определен момент, откровението, че истинското Същество е личност. След срещата му с Божественото, остатъкът от живота на св. Софроний бе мъченическо покаяние заради рапънатата му любов към личностния Бог. 

Във въведението към творенията на св. Силуан, той пише: „Свидетелите на Христовата любов са такава рядкост, защото няма по-трудно, по-болезнено духовно усилие от аскетичния стремеж към любов; няма по-ужасно свидетелство от това да свидетелстваш за любовта; и няма по-предизвикателна проповед от проповедта за любовта“ (Archimandrite Sophrony (Sakharov), Saint Silouan the Athonite, trans. Rosemary Edmonds, (Tolleshunt Knights, Essex: Stavropegic Monastery of St John the Baptist, 1991), p. 2.). Той живя собствения си живот в истината, че на тази земя божествената любов води човека до Кръста. Ето защо в песнопенията на службата си, той е наречен: „Разпънат от любов за Разпнатия Христос“. 

Автор: архим. Захариас Захару

Източник: pemptousia.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Днес беше хиротонисан Браницкият епископ Пахомий

С нов епископ се сдоби Българската православна църква – Българска Патриаршия на празника на св. ...