Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Денят е сряда, а датата е 20 август 1924 г. От Екзархийския дом в Цариград потегля траурно шествие, насочващо се към църквата „Св. Стефан”.
Ученици от българските училища в турската столица водят погребалното шествие, а след тях се носят 42 венци в памет на починалия митрополит Мелетий Велешки[1]. Свещеници носят ордените на покойния митрополит, църковните рипиди, короната и жезъла му. Погребалните песнопения се изпълняват антифонно от български и руски хор. Специално за случая турската власт изпраща почетен караул от 30 души полицаи, наредени в шпалир около ковчега на покойния митрополит. На Златния рог тленните останки на митрополит Мелетий са поставени на параход, който го отвежда към храма „Св. Стефан”. Параходите се движат бавно и издават непрестанно траурни звуци. Така започва последният път на Високопреосвещения Велешки митрополит Мелетий – „син на поробена Македония, който никога не парадираше със своите добродетели и не обичаше да вдига шум около неговото име”.
„Добродушие, великодушие и голяма скромност бяха отличителни черти в характера на покойния митрополит”, пише в паметния брой на „Църковен вестник” за митрополит Мелетий Велешки.
Той е роден на 29 февруари 1868 г. в Битоля. При своето кръщение бил кръстен Марко Димитров. Първоначалното си образование приема в родния си град, като през 1886 г., когато е на 18 години, постъпва в свещеническото училище в Одрин[2], което завършва с успех[3]. Докато е втора година в семинарията, на 3 юли 1888 г. приема монашество с името Мелетий. Същата година на 14 септември – Кръстовден, в Преображенския манастир бил ръкоположен в йеродяконски чин от Търновския митрополит Климент.
През 1889 г. йеродякон Мелетий постъпва като студент в Киевската духовна семинария, където изучава и библейски еврейски език, след като през учебната 1889/1890 г. с постановление на Св. Синод на Руската православна църква изучаването на библейския еврейски език става задължително в учебната програма[4]. Бъдещият митрополит Мелетий завършва семинарията през 1894 г., като веднага след това постъпва в Киевската духовна академия, за да завърши и висшето си образование. „Не можал обаче да осъществи своята мечта, защото нуждата от духовни лица по онова време е била голяма и блаженопочившият екзарх Йосиф I го е повикал скоро назад, за да използва неговите дарби за нуждите на Църквата”[5].
През същата 1894 г. на 1 ноември той заема длъжността епархийски дякон. Година по-късно, на 25 юни 1895 г., дякон Мелетий приема йеромонашески чин и е назначен за протосингел на Екзархията.
През 1900 г. йеромонах Мелетий е възведен в чин „архимандрит” и продължава да изпълнява своите задължения като протосингел на Екзархията още три години. През 1903 г. е назначен за управляващ Одринска епархия. Пет години по-късно, на 11 май 1908 г., е ръкоположен за епископ и заема митрополитската катедра във Велешка епархия.
Тържествената хиротония се състояла в българската църква в Цариград – „Св. Стефан”[6]. Св. Литургия била възглавена от Пелагонийския митрополит Авксентий, а заедно с него били Струмишкият митрополит Герасим, Браницкият епископ Неофит и духовници. На богослужението присъствали княжевският агент с чиновниците от агентството, екзархийски чиновници, учителите от Цариградската духовна семинария и семинаристите.
От 1 януари 1911 до края на 1912 г. митрополит Мелетий е и член на Св. Синод на Екзархията. Митрополит Мелетий успява да бъде със своето паство едва пет години. През 1913 г. той бил „прогонен от сърбите и със сълзи на очи бе заставен да се отдели от своето любимо паство”[7]. В своя труд „Последните български владици в Македония” доц. д-р Лизбет Любенова публикува документ от Велешкия митрополит Мелетий, в който се говори за жестокостите, които сръбските войски нанесли в неговия престолен град.
На 15 октомври 1912 г. сръбските войски завземат изпразнения от турските власти гр. Велес и за собствена изненада те били радушно посрещнати от местните българи. Ситуацията обаче бързо се променя и по думите на самия митрополит Мелетий „сръбските военни и административни чиновници почнаха да дразнят българите”[8]. Новите власти питали българите: „Ща си ти?” и при отговора „българин” започвали да натякват: „Вас бугарската пропаганда направила бугари”.
От половината на месец ноември и началото на месец декември 1913 г. тенденцията сръбските окупационни власти да гонят всичко българско започнала все повече и повече да изпъква, а след месец се проявил жесток терор над българското население[9]. В същото това време се организирало и преброяване на населението, за да се опишат националностите, които живеят във Велес. Митрополит Мелетий свидетелства: „Въпреки заявленията на селяните, че са българи, тях записваха за сърби и поставяха им кметове все хора, които бяха техни привърженици и оръдия – хора компрометирани в своето минало, за да следят и контролират съселяните си”[10].
В средата на месец декември 1913 г. във Велес идва сръбският епископ Варнава. След идването на новия сръбски владика местните власти наложили на българските свещеници да споменават името на „току-що споменатия епископ и само името на крал Петра, като същевременно им забраниха всяко сношение с поверената ми митрополия и за всичко да се отнасят до заместника на сръбския владика в града”[11].
Няколко месеца по-късно, на 17 юни, около 6 часа следобед, при митрополит Мелетий отива полицейски началник, придружен от четирима войници, въоръжени с пушки и щикове, и заявил на митрополита, че се намира под домашен арест. По-долу предлагаме малка част от самото свидетелство на митрополит Мелетий: „Обърна се към войниците (полицейският началник бел. авт.), като строго им забрани да не пускат никого, ни да влиза, ни да излиза от митрополията. На въпроса ми от кого е изпратен да ми съобщи тая заповед, каза ми – от комендант места. Запитах го за причините за това мое арестуване – каза ми, че не може да дава подробни обяснения. Заявих му, значи властта ни осъжда на гладна смърт, като не позволява никому да излиза от митрополията… На 20 с.м. смениха се четиримата войници и вместо тях дойдоха други 6 души от трети призив”[12].
На 25 юни митрополит Мелетий е отведен с влак до Скопие. Там престоял в полицейското управление около четири часа, докато се качил на влака за Смедерево. На една от гарите по пътя за Смедерево – Ристовац десетки души сочели митрополита с пръст и викали по него „бугарски владика”, псували го и пр., както сам той свидетелства.
На 26 юни заранта митрополит Мелетий пристигнал на гарата Велика Плана, където срещнал и Скопския митрополит Неофит. Двамата заедно се качили на влак, а след това и на параход и пристигнали на 28 юни в Русе, а на следващия ден – в София.
Митрополит Мелетий свидетелства и още нещо, че след неговото заминаване узнал от учителя Панко Брашнаров следното: „На 28 юни двамата най-стари свещеници, а именно иконом Дим. п. Атанасов и свещ. Гьошо Михайлов, и неколцина от първите граждани били извадени от затвора, и в едно събрание, състоящо се от тях и няколко граждани първенци, решили, че се отказват от Св. Екзархия, признават Сръбската църква и се обявяват за сърби. А на Петровден се извършила тържествена служба, при която се изхвърлило моето име и се споменало това на Белградския митрополит. След като заявили, че стават сърби, на 25 юли били освободени всичките граждани и учители. А на 5 август били повикани в околийското управление всички учители и учителки, на които било предложено и внушено да станат сръбски учители, а които от тях не приемат – да напуснат града. Освен П. Брашнаров всички други останали. В това време пристигнал във Велес сръбският епископ Варнава, настанил се в митрополийския дом, заел митрополийската канцелария и на 27 юли служил в черквата. Той бил определен за кириарх на Велешката, Дебърската, и на казите Кавадарска, Гевгелийска и Дойранска.
От затворниците само свещ. Иван п. Аврамов и един от гражданите на име Иван… били погубени. Първият бил заловен още на 17 юли. Него не поставили при другите затворници, а задържали в някаква турска къща, дето няколко деня наред го измъчвали и най-сетне го убили и хвърлили във Вардара”[13].
На 2 юли 1913 г. митрополит Мелетий, заедно с митрополит Неофит посещават синодалната палата, където се срещат с Доростолския и Червенски митрополит Василий. Според дописката в Църковен вестник срещата била повече от час[14]. През август месец, за да може по-дълго време да пребивава в столицата митрополит Мелетий[15] получава апартамент в синодалната палата[16]. Митрополитът участва в писмения протест на македонските владици срещу комюникето на сръбската легация, в което се твърдяло, че те доброволно били напуснали своите епархии. „В името на истината и по своя архиерейска съвест се смятаме нравствено длъжни да заявим, че сами ние никога доброволно не сме изказвали никакво желание пред сръбските власти за разрешение да напуснем епархиите си… Всички ние едновременно, а именно на 17 юни, бяхме арестувани от властите всеки в своето митрополитско помещение и всички ние тъй също едновременно – на 25 юни, екскортирани от военна стража и административни чиновници, бяхме изгонени вън от границите на заетите от сръбските войски области”[17].
В края на 1913 г., а именно на 25 ноември, той бил определен от Българския екзарх Йосиф за негов заместник[18].
Три години по-късно, на 26 март 1916 г., Велешкият митрополит Мелетий отпътувал от София за епархията си[19]. Митрополитът заминава за престолния си град – Велес, заедно с новоназначения си протосингел – йеромонах Антим Димов, който до преди това бил ректор на монашеското училище при Рилския манастир. Заедно с тях бил и йеродякон Софроний Чавдаров (впоследствие Търновски митрополит), за да изпълнява длъжността „секретар” при митрополията.
Митрополит Мелетий успява да пристигне във Велес на Великден. В дописката от „Църковен вестник” четем: „На гарата са го тържествено и радушно посрещнали почти всички граждани. И от двете страни са били държани речи. На Връбница Негово Високопреосвещенство отслужил Божествена литургия от цялото градско духовенство. Държал и реч, в която съпоставял значението на празника – Вход Господен в Йерусалим – с освобождението на целия български народ и входа на новия политически и свободен живот. Говорил за страданията на българите под чуждото иго и за сладката свобода, добита с кръвта на много български герои. Изтъкнал заслугите на Н. В. царя и правителството за българския народ. В края Негово Високопреосвещенство приканил всички към мирна плодотворна дейност за благото на отечеството. След литургията отслужил и молебен за царя, войнството и българския народ, също и панихида за борците – герои, паднали за свободата на България”[20].
Малко след пристигането си във Велес митрополит Мелетий започва отново уреждането на своята епархия. Така през май месец 1916 г. са изпратени за одобрение от Св. Синод имената на членовете на Велешкия епархийски съвет. Избраните за временни епархийски съветници са иконом Димитър п. Антонов, свещеник Георги Михайлов, свещеник Пантелей п. Георгиев и свещеник Петър Димов[21].
През октомври месец митрополит Мелетий извършва обиколка в своята епархия, като според дописката в църковния печат той „навсякъде бил радушно посрещнат”[22]. „При всяка Божествена служба и при водосвет отечески е поучавал и наставлявал освободеното си паство. При много църкви е наредил и временни настоятелства”, пише още в новината. В края на месеца, на 30 октомври, във Велес било организирано честване по повод годишнината от освобождението на целия регион. Митрополит Мелетий отслужил Божествена литургия в храма „Св. Пантелеймон”, а на гробовете на падналите войници били сложени венци и цветя[23]. На същото това богослужение секретарят на митрополията йеродякон Софроний (впоследствие Търновски митрополит) произнася вдъхновено слово по повод случая. В него той казва: „Деца на свободна България, синове на гордия Балкан, нашите войници-освободители, с една вихрена мощ, равна с полета на старопланинските орли, оставиха родните си огнища, напуснаха ралото и мотиката, за да дойдат тук, в родна и робска Македония, да видят кървавия Вардар, да чуят братските стенания, да разкъсат веригите на едно безподобно робство, да поднесат на брата многожеланата свобода, обагрена със собствената тяхна кръв, разцъфнала над техните скромни гробове… Верни синове на България, тях бурята настигна: те сами бяха ураган – ни снеговете, ни дъждът, ни тъмната нощ, нито умората, ни гладът, ни жаждата, нито упоритият враг – нищо ги не спря в техния път към победата, в техния устрем към идеята, към самопожертвуванието за своите ближни дори до смърт…”
На 27 декември 1917 г.[24] митрополит Мелетий напуска своята епархия и заминава за Цариград, за да завежда временно делата на екзархията „до второ нареждане”. Година по-късно бил награден от Червения кръст за заслуги към благотворителното дело на организацията[25].
От 1917 г. до своята кончина (през 1924 г.) митрополит Мелетий остава на служение в Цариград. През август 1924 г. той се разболява. На 14 август (четвъртък) 4 часа преди да почине, митрополит Мелетий се причастил със Светите Христови Тайни. Вестта за покойния митрополит потопила „в скръб цялата българска колония в Цариград и паството му в Тракия”[26]. Погребението на митрополит Мелетий било извършено седем дена след неговата кончина от Старозагорския митрополит Павел. На опелото му присъства и Охридския митрополит Борис, който бил близък приятел на покойния митрополит и негов „съратник по църковно-училищното дело в Македония”.
Митрополит Мелетий Велешки е още един от примерите за саможертвеност и искрена отдаденост на делото на Българската Екзархия. Не успял да завърши живота си в своята поробена епархия, той остава в паметта на Българската църква като искрен и доблестен духовник, направил не малко за екзархийското дело.
Вечна да бъде паметта му!
Автор: Ангел Карадаков
БЕЛЕЖКИ:
[1] Църковен вестник, бр. 33, 1924 г.
[2] Пет години по-късно училището ще бъде преместено в Цариград и ще се превърне в известната на всички ни Цариградска духовна семинария.
[3] Пак там
[4] КИЕВСКАЯ ДУХОВНАЯ АКАДЕМИЯ – https://www.pravenc.ru/text/1684525.html (последно посетен на 22.04.21 г.)
[5] Църковен вестник, бр. 33…
[6] Църковен вестник, бр. 20, 1911 г.
[7] Църковен вестник, бр. 33, 1924 г.
[8] Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония. стр. 57, С. 2012 г.
[9] Пак там.
[10] Пак там. стр. 58
[11] Пак там.
[12] Пак там. стр. 68
[13] Пак там. стр. 70
[14] Църковен вестник, бр. 41, 1913 г.
[15] Заедно с другите македонски митрополити.
[16] Църковен вестник, бр. 48, 1913 г.
[17] Църковен вестник, бр. 49, 1913 г.
[18] Църковен вестник, бр. 62, 1913 г.
[19] Църковен вестник, бр. 14-15, 1916 г.
[20] Църковен вестник, бр. 16, 1916 г.
[21] Църковен вестник, бр. 18, 1916 г.
[22] Църковен вестник, бр. 41, 1916 г.
[23] Църковен вестник, бр. 44, 1916 г.
[24] Църковен вестник, бр. 1 и 2, 1918 г.
[25] Църковен вестник, бр. 5, 1918 г.
[26] Църковен вестник, бр. 33, 34 и 35, 1924 г.
