Начало / Uncategorized / Разбиране и оценка на личността и делото на митрополит Климент Търновски

Разбиране и оценка на личността и делото на митрополит Климент Търновски

За правилното разбиране и оценка на личността и делото на митрополит Климент (Друмев) са необходими познания за епохата, в която той се изявява като значителна обществена, политическа и църковна личност.

Животът на този бележит българин се разгръща в две епохи от българската история – епохата преди и тази след Освобождението от Турско робство.[1] Времето в което живее се ражда и живее митрополит Климент се характеризира с бързите промени и развитие на обществото в икономическата, политическата и духовната области.

Светското име на митрополит Климент е Васил. Той е известен на всички като писателят на първата българска повест „Нещастна фамилия“, която бъдещият духовник пише на 19 годишна възраст. Роден е през 1841 г. в град Шумен. Градът тогава е развит градски център, с културен живот и училища. На 11 май 1813 г. там се състои първото в България честване на Светите братя Кирил и Методи. В Шумен търсят убежище и унгарски емигранти, които носят европейска култура в града, като класическата музика, театъра, поезията. През 1850 г. е основан първият български симфоничен оркестър, а по-рано е дадено първото театрално представление. Шумен е и важен със стратегическото си местоположение, като част от оста Силистра, Русе, Шумен, Варна – градове крепости на Османската империя.

Младостта на Васил Друмев съвпада с последните години на Българското възраждане, които са белязани от национално самоосъзнаване на българите и борбите им за църковна и национална независимост. В годините след Освобождението, митрополит Климент се изявява като един от строителите на новата Българска държава. През 1901 г. неговият земен път завършва, в една все още творческа възраст, едва шестдесет годишен.

Изворите, от които черпим информация за живота на Васил Друмев, по-сетнешния митрополит Климент Търновски, са оскъдни. Някои спомени на негови съвременници ни предоставят откъслечна информация за младостта му, както и случки от живота му.[2] Самият Друмев пише автобиография и я подава в Светия Синод при ръкоположението си за епископ Бранитски през 1874 г. Още една негова автобиография от 1893 г. е достигнала до нас, но и в двете митрополитът говори за себе си лаконично и скромно, стил, характерен за изтъкнатите българи от онази епоха. За съжаление ред от подробности и факти от личния и обществен живот на тази разностранно надарена личност са загубени завинаги. Така за нас не успяват да се съхранят мислите, разсъжденията и творбите, които биха ни дали възможност да вникнем във вътрешния мир на този даровит духовник. От разграбения му, по времето на управлението на Стамболов, архив са оцелели откъслеци от повести и романи, които разкриват зряло перо и тънък психологизъм на писател и духовник, който улавя дълбоките трептения на струните на българската душа и ги предава в слово. С тази „словесна музика“ обаче не можем да се обогатим, тъй като тя не е съхранена, а „разпиляна“ или (както в отчаянието си се е надявал самият Друмев) открадната и скрита в нечий друг архив. България все още няма втори такъв писател – фин и проникновен, просветен духовник, родолюбив до саможертва – познавач на българската душа. А на Климент Друмев не опази ръкописите!

От 1858г. до 1865г. Васил Друмев учи в Духовното училище в Одеса. Там той се освобождава от мисленето на гражданин от провинциален град на Османската империя,[3] чете чуждестранна литература[4], пише дописки за пресата и се занимава с преводи на статии. В крайбрежна Одеса, младият Друмев се запознава с Г. Раковски, който е назначен в духовното училище за помощник – надзирател на южните славяни. Влиянието на около 20 години по-възрастния революционер върху младежа е огромно. В следствие на него Васил Друмев напуска училище и следва Раковски, за да стане член на Първата българска легия. Така в „одеския“ си период виждаме Друмев като изявен и прилежен ученик (дори пръв сред руснаците)[5], журналист, писател (тук той пише първата си повест), обществена фигура и смел революционер.

През 1862 г. Васил Друмев е вече във Белград и заедно с редица видни патриоти като Стефан Караджа, Васил Левски, Иван Касабов, Иванчо Брегов и др., под ръководството на пламенния Раковски е член на Първа българска легия.[6] С него също е приятелят му от детство Васил Стоянов, с когото го свързва освен дългогодишно приятелство и общи интереси, а и бъдеща обща дейност по изграждането на новата Българска държава.

След почти едногодишен престой в Белград, младият легионер се връща в Одеса, за да довърши своето образование. Въпреки неговото отсъствие от училището, от което е заминал за Белград без да информира никой от своите учители, правата му са възстановени, поради добрия му успех и репутация които е имал. През 1865 г. Друмев завършва Духовното училище в Одеса с отличен успех и записва Духовната Академия в Киев.

В Киев младият Друмев се сближава с една интересна и спорна личност. Това е Йосиф Соколски, който е заточен в Киевската лавра, поради участието му в сключването на Уния с Католическата църква. Студентът е впечатлен от тъгуващия по родния край духовник и започва да пише негова биография. Друмев разбира душевността на поривистия, но вече остарял Йосиф Соколски, който поради своята емоционална натура е вкаран в заблуда като участник в Унията. Васил Друмев се опитва да облекчи страданията на Соколски по българския му роден край като го посещава често и разговаря с него. Биографията за съжаление остава недовършена. В Киев студентът продължава да пише проза, както и статии по актуални за времето теми. В 1868 г в списание „Духовни книжки“, издавано в Белград от П. Блъсков, излиза статията „ Нещо за нашата любов и нашето уважение към клира“, в която се вижда отговорната позиция на бъдещия духовник за ролята на клира като духовен и просветен водач на народа.

В Браила (1869-1873) в продължение на 4 години Друмев е отдаден на работата си за Българското книжовно дружество (бъдещата Българска Академия на Науките) и за редактирането на списание му „Периодическо списание“. Парите на Дружеството са оскъдни и „само един истински българин, който може да обича народа си би бил готов за такива жертви.“[7]

1872 г. Васил Друмев пише и първата българска драма в новобългарската ни литература „Иванко, убиецът на Асен I“. Произведението е историческа драма в поетична форма. В него се анализират човешките чувства в най-силната им проява, като жаждата за власт, силата на страстта и угризенията на съвестта. Разкрива се и поетичният талант на бъдещия Търновски митрополит.

С решението на така нар. „църковно-народен въпрос“ чрез султанския ферман от 27 февруари 1870 г. и учредяването на Българската Екзархия пред Друмев се отваря широко поле за народополезна дейност. Отличната академична подготовка, ораторските умения, както и писателските успехи привличат вниманието на българските йерарси, които търсят подходящи кандидати за попълване на празните епископски катедри на Екзархията. И през 1872 г. Друмев е в Константинопол, по покана на екзарх Антим 1, за да бъде уговорен да приеме духовен сан. Как е взел решението да се посвети на висшето духовенство и какви са вътрешните помисли и мотиви на младия родолюбив българин може частично да съдим от свидетелства на близките нему приятели. Т. Икономов (бъдещ министър на икономиката) казва: „Познавайки благата душа на Васил се съгласих с желанието на Русенския митрополит Григорий да повлияя на Друмев да се посвети на духовния сан, нещо, което не беше трудно за него, поради наклонността му към духовните дела, както и силното му родолюбие, а той знаеше колко полезен може да бъде един духовник за родината си и за просветителното дело“.[8] Знаем също така, че преди да приеме духовен сан, Васил Друмев отива в родния си град Шумен, след десетгодишно отсъствие, за да се запознае отблизо с образователните проблеми в частност в града, но в широк смисъл в България. Участва в събрание на учителите, на което се обсъждат проблемите на училищното дело във Варненска и Преславска епархия. Той е избран за председател на събранието и протоколите писани от неговата ръка се съхраняват и до днес в архивите.[9] Една календарна година е нужна на Васил Друмев да уреди всичките си дела на секретар на Българското книжовно дружество в Браила и през 1873 г. на 14 юни, решен да се причисли към редиците на българското духовенство и да служи на Църквата, отива в град Тулча за среща с бъдещия си духовен отец, Доростоло-Червенския митрополит Григорий. На 16. 6. 1873 г. Васил е подстриган в монашество от същия митрополит, като приема името Климент. Израстването в духовната йерархията става бързо, за нуждите на новата Екзархия. Така вече през април 1874 г. в Русе, пред множество народ от вярващи, консулски представители и духовници, Климент е ръкоположен за епископ Бранитски. Възлага му се управлението на част от епархията на Добруджа, а седалището му е в град Тулча. Младият епископ печели сърцата на християните от тази област с работливостта си, чистотата на вярата, красноречие и красива външност. С писмо към Русенския митрополит, местните първенци изразяват задоволството си от новия епископ, както и от неговият принос към училищното дело, с което той незабавно се е заел.[10]

Забележителното образование и ум (по свидетелства на съвременници, Друмев е имал изключително силна памет и е могъл да цитира цели произведения наизуст, дати и заглавия, което е улеснявало и неговата научно-публицистична дейност),[11] а както и неговия опит с училищното дело, преди още да се посвети на Църквата са причина, едва десет дена след ръкоположението му за епископ, да му бъде възложено организирането и откриването на духовно училище в Лясково. Училището е основано от Търновския митрополит Иларион и се помещава в манастира Св. св. Петър и Павел. Самият митрополит отсъства от Търново и като член на Св. Синод е в Константинопол. Цялата работа и отговорност по доизграждането и организацията по откриването на духовното училище в Лясково поема епископ Климент. Налага се той да отпътува за Търново. На 12 Май 1874 г. училището отваря врати за своите първи випускници, а речта на Бранитския епископ Климент оставя дълбок отпечатък в умовете и сърцата на присъстващите гости и бъдещи ученици. Дълги години след това събитие са оставени свидетелства от възпитаниците на семинарията, че те помнят живо напътствията на епископ Климент дадени в тази реч, съветите му, както и целите за постигане, които той задава.[12]

Църковното и образователното дело на епископ Климент до периода на Освобождението (1874 – 1878 г.) е плодоносно. Той разбира огромното значение на образованието за нравственото и националното въздигане на българите и отдава силите си за отваряне на нови училище в епархията си и организиране на учебният процес. На 27 Октомври председателства на учителска конференция в Русе, организирана от Екзархията. На тази конференция се изготвя устав за управление и подготовка на училищни кадри.

Епископ Климент Бранитски е и съпричастен пастир и защитник на пасомите в епархията си, по време на Руско-турската война 1877-1878 г.

На 12 април 1877г. в Кишинев руският император Александър I обявява война на Турция. Приближаването на руските армии към Балканите започва на 10 юни 1877г., откъм страната на река Дунав и североизточните части на България. Турските армии са съсредоточени в прочутият квадрат от крепости, образувани от градовете Силистра, Русе, Шумен и Варна. Кръвопролитни и жестоки битки се водят из територията на българските земи, в които участват и български опълченци на страната на руските войски. Падането на обсадения град Плевен в ръцете на  руснаците се счита критичният момент, който бележи края на войната. Турските войски са катастрофирали. На 8 януари 1878г. Одрин е лесно превзет. На 3 март 1878г. в град Свети Стефан, близо до Константинопол, Русия и Турция подписват мирен договор, който в историята носи името на региона, в който се провежда събитието. Резултатът от руско-турската война е освобождението на България, но няколко месеца по-късно Берлинският договор (1 юни 1878г.) променя резултатите от Освободителната война. България бива разпокъсана. Българската държава е основана само в северната част от Стара Планина. Останалата част от България остава под властта на Османската империя.

По време на войната всички членове на Светия синод са в Константинопол, за да подкрепят екзарх Антим в този труден момент. Турското правителство търси причини да отстрани екзарха от столицата на Империята, поради въстанията, които са избухвали преди това. А те се осъществяват не без благословията на Екзархията. Климент, като помощен епископ на Русенския митрополит Григорий, по време на войната трябва да поеме трудната и опасна задача да защитава жизнените интереси на своето паство. В началото на 1877г. той се премества в крайдунавския град Русе и остава там до края на войната.[13] Още на 10 април 1877 г. му е дадена възможност да напусне Русе и да избегне драматичните последици. Първият секретар на руското консулство Кирилов го посещава и го информира за очакваното обявяване на война. Руският секретар предлага на Климент да замине за Букурещ, където ще може да си сътрудничи с руската военна администрация.[14]15 Епископът отказва да приеме това предложение, защото смята, че е  отричане от задълженията му, произтичащи в качеството му на духовен пастор. Той осъзнава, че неговото отсъствие ще донесе нещастие както на свещениците, така и на българския народ от епархията му.

Град Русе, както бе споменато по-рано, е един от четирите града-крепости на Османската империя и от началото на войната е обект на обстрел от руската армия. Населението на града претърпява значителни загуби. „Много от видните жители, за да не застрашават живота си, напускат Русе. Климент, обезпокоен от очакваните грабежи на турците, търсещи възможности за плячкосване на изоставените имоти, съветва българското население да остане в града, за да защити собствеността си. Самият той помага за предотвратяване на грабежите, като се противопоставя на заповедта на турския управител на града Ахмед паша. Пашата заповядва на Климент да призове християнските жители да напуснат града. Епископът, макар и официално да обявява заповедта, едновременно чрез свещениците в провинцията призовава православните жители да не напускат Русе. Епископът се грижи и за селяните, които са претърпели сериозни материални щети. Той осигурява храна от съществуващите запаси в митрополията, където също така биват приютени много останали без дом хора. Русе като турски град е в ръцете на турците, докато руснаците се борят срещу него. Българите изпадат в трудно положение. Те са поставени между подчинението, което трябва да проявяват към официалната власт и закона в лицето на Султана и съчувствието, което изпитват към Царя-Освободител. Страданията се увеличават с обирите и произвола, причинени от мюсюлманите, които усещат настъпващото поражение на султанските войски. Епископ Климент поема трудната задача да защити беззащитните християни с престижа си и изумителната си дипломатическа тактика. Той се намесва ежедневно пред властите и настоява за спиране на насилието, призовава за помощ, обръщайки се към чуждестранните консули в Русе, чиято намеса ограничава произвола на турците[15] Той има заслугата и за спасяването на християните на възраст между 17 и 80 години, които е трябвало да бъдат военизирани за османската армия. От епископът се изисква да представи на турските власти списъци с имената на мъже на възраст над 17 години. Той умишлено отлага изпълнението на тази заповед, оправдавайки се с уж забавянето и липсата на инструкции от администрацията на екзархията и митрополит Григорий. [16]

На епископ Климент до голяма степен се дължи и предотвратяването на клането на християнското население в Русе. В началото на 1878 г.[17] в дните на обсадата, условията на живот в града стават непоносими. Тогава се разкриват дипломатическите умения и деликатността на Климент, който успява да спечели доверието първо на турците, а по-късно и на руснаците. Епископът официално издава циркулярни писма от името на епархията и Екзархията, призовавайки паството си да остане лоялно към султана. Това негово действие успокоява гневът на турците и в резултат на своята дипломация през Октомври 1977г. е награден от тях с високото отличие „Османие“.[18]  В действителност обаче, Климент си остава съчувстващ на руската войска и подкрепящ с действията си освобождението на българските земи от турското присъствие. Трябва да се подчертае още веднъж , че той като смел и достоен пастир живее в трудния исторически момент със своето стадо и дели всички лишения, жертви и разрушения на войната.

На 27 януари 1878 г. турското население и армия напускат Русе. На 8 февруари същата година Климент, заедно с малкото първенци, останали в града, приветства официално руските войски, които влизат в под командването на генерал Тотлебен. Епископ Климент извършва богослужение и водосвет в чест на влизащите в града освободители. В речта си той изразява любовта на българите към руския народ. С ораторския си талант, с отличните си познания по руски език и безупречното си поведение, Климент за кратко време печели сърцата на руските управляващи в града и успява да осигури тяхната помощ за много народни дела.[19]

След освобождението на България започва нов период за нацията и за всички социални и църковни лица на тогавашната историческа сцена, които ще поемат отговорност за организирането на новата държава. Променените политически условия заставят родолюбецът и духовникът Климент да вземе участие в новите политически и църковни процеси на родината си.

Автор: д-р Силва Маринова

Светодавец, бр. 8

–––––––––––––––––––––––

[1] По-подробно за епохата, в която твори и живее митрополит Климент Търновски вж. БАН История на България, т. 6-7, С. 1991.

[2] Вж. Васил Друмев в спомени на съвременниците си. С. 1979.

[3] Арнаудов, М. Васил Друмев в Одеса, неиздадени писма 1859-1861)Климент Търновски –Васил Друмев, за 25 годишнината от смъртта му. Изследвания, спомени и документи. С. 1927 с. 33

[4] Чете романи, новели, разкази на Френски писатели като Евгений Сю, А. Дюма, Серибе и др. Вж. Стругатски, И. Втора мъжка гимназия в Одеса. – В: Сборник Христо Ботев, С. 1949, с. 64.

[5] За него, съученикът му Иван Гюзелев казва: „Не разбирахме кога си готви уроците и кога чете…Васил бързо схващаше и по-красив начин излагаше мислите си…и руснаците много го обичаха, защото беше пръв сред тях…“ вж. Минчев, С. Из историята на българския роман. Материали за живота на Василия Друмева (Митрополита Климента), С. 1908, с. 9.

[6] Леков, Д. Из архива на Васил Друмев, Климент Търновски. Ръкописи материали и документи. Литературен архив. Т. 5, С. 1976 с. 84.

[7] Вж. Документи за историята на Българското книжовно дружество, т. 1, С. 1958, с. 134.

[8] Икономов, Т. Васил Друмев в спомени на съвременниците си. С. 1979,с. 541.

[9] Арнаудов. М. Пос съч., с. 34

[10] Чилингиров, С. Добруджа и нашето възраждане. С. 1917, с. 75.

[11] Борисов, Й. Васил Друмев – епископ Климент (1873-1878), Русе 1989, с. 26.

[12] Трифонов, Й. Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев).  –В: Духовна култура, 6, С. 1926, с. 240.

[13] Димитров, Г. Страданията на българите и освобождението на България през 1877-78, С. 1899, с. 314-315.

[14] Пак там

[15] Димитров, Г.. Страданията на бдългате и освобождението на Биилганя през 1877-78. Солия σσ

314-315.

[16] Маркова, З. „Диоцез и управление на Доростоло-Червенската епархия през 70-те години на XIX век“. –В: Известия на Църковноисторическия и архивен институт, С, 1985, бр. 3, с. 304.

[17] Трифонов, Й. Пос. съч., с. с. 91.

[18] Димитров, Г.. Страданията на българите  и освобождението на България през 1877-78. С. 1899, с. 314-315.

[19] Величков, К. Митрополит Климент, В- Летописи. С. 1901, бр. 1, с.196.

За Ангел Карадаков

Виж още

Изпълват се 133 години от кончината на Българския екзарх Антим

Българската православна църква и Видинска епархия днес отбелязват годишнина от кончината на първия Български Екзарх Антим ...