Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Едни от най-умилителните и проникващите в съкровените кътчета на човешката душа църковни песнопения са тези, химнографирани в чест на нашата обща Майка Пречистата Дева Мария.
Неизследима е с богатството си съкровищницата на църковната поезия, но огромната част от скъпоценностите в нея са посветени именно на Божията Майка. Трепета и любовта, с които те са написани от бележити химнотворци на Православната църква превръщат тези песенни молитви в най-услаждащите човешкото духовно ухо. Наистина, достойна следва да е похвалата към тази, чрез която дойде спасението и чрез която за Адам и за всички нас – потомците му, отново се отвориха вратите на небесното ни изконно Отечество. Редица песнотворци дотолкова били пленени от неземното обаяние на Небесната Царица, че били наречени теотокариографи, т.е. богородичнописци.
Преподобния наш отец св. Никодим Светогорец (1749-1809), който прекарал голяма част от живота си в градината та св. Богородица, положил труд да събере песнопенията в чест на Богоматер само от един жанр от църковната химнография – каноните, като съставил т. нар. Теотокарион (Богородичник) – сборник от 62 богородични канони, писани от древните богородични песнописци (теотокариографи)[1], който сборник св. Никодим онасловил „Венец на Приснодевата” и издал през 1796 г. Същият бил комплектован още през 1785 г., когато преподобния се подвизавал в Пантократорския скит „Капсала”. Богородичните канони в него са на всички гласове и за всички дни през седмицата. В заглавната страница на книгата авторите им са наречени „22-ма свети и чудесни сладкопевци”. От атрибуциите на самите канони става ясно, че сред това число химнописци са: св. Теодор Студит, св. Андрей Критски, св. Иосиф Песнописец, св. Иоан Евхаитски, св. патриарх Фотий, св. Иоан Дамаскин, св. Митрофан Смирненски, монахиня Текла, Георгий Никомидийки и др. В съдържанието били включени още: канон от Богородичника на друг певец на Приснодевата – Агапий Критски (ХVІІ в.), изпълняван на Света Гора всяка събота вечер; „Умилителни канони” за всяка скръб и болест; благодарствен канон „За след болест”; благодарствен канон за Акатиста и др.[2].
Относно заглавието на сборника – „Венец на Приснодевата”, самият св. Никодим дава следното обяснение: И както от една цъфнала ливада някой хубав и разнообразен венец, плетен от благоуханните там и приятни цветя, се поднася на земния цар като някакъв приятен дар, така и тук, от всички песенни канони на Богородица, намиращи се в Светата гора, алегоричния рай на Девата, настоящият пъстър араматен и многоцветен ВЕНЕЦ беше събран и с много желание и благочестие на тази царица на всички и на небесата Богородица се поднася, дар за нея по-желан и от златноталантния и ценен венец на Молхом, който носел цар Давид на главата [3].
Тази „Мариина поетична книга”, както наричали Богородичния сборник, получила доволно разпространение – много повече от Богородичника на Агапий Критски, като съответно намерила своя прием и в качеството си на богослужебно пособие. Това до голяма степен се дължало както на безценните духовни стихоплетения в нея, така и на поетическите умения на съставителят й преп. Никодим Светогорец[4]. Поетическото си дарование преподобният използвал освен за създаването на църковни песнопения, но и за стихоизплитането на епиграми в размери ямб, хорей и др., с каквито той украсявал началото на всяко едно свое произведение[5]. Преди каноните в споменатият по-горе Богородичник са поместени три негови епиграми[6].
Сега е благоприятното време – началото на Богородичния пост, в което следва да се спомене и т.н. Богородичен молебен канон, или Малък богородичен молебен канон – Мно1гими содержи1мъ напа1стьми…, изпълняван според църковния устав в края на вечерните през Богородичния пост, с изключение на съботните дни и вечернята срещу 9 август, когато се чества паметта на св. ап. Матия. Сред народа ни този канон е известен още и като Богородичен параклис (от гр. ἡ παράκληση – молба, молитва). Според преданието канона бил написан от св. Теостерикт Медикийски (IX в.), монах от Медикийския (или Медицейски) манастир, разположен някога близо до гр. Прусса (днешния турски гр. Бурса), в древната малоазийска провинция Витиния. Преподобният е житиеписец на основателя на манастира – св. Никита Медикийски (†824)[7].
Същият канон, ако предстоятелят на дадена църква определи (а4ще и3зво1литъ предстоz1тель) – може да се отслужва и в дни извън Богородичния пост, без да е свързан с друго богослужебно последование. Молебният канон (παρακλητικός κανών) е поместен в октоиха – на осми глас за вторник на повечерието, но бива поместван и в състава на някои служби от минея – като например утренята за 13 ноември – св. Иоан Златоуст. по предназначение обаче, него можем да открием в края на българското издание на часослова[8].
Архиепископ Сергий Спасский в “Полнiй мeсяцесловъ востока” отбелязва, че същият преп. Теостерикт, паметта на когото се чества на 17 март, според гръцки миней от ХІІ в. бил игумен на Пеликидския манастир – вероятно намиращ се в околността. Той бил изповедник на Православната вяра при иконобореца импер. Константин Копроним. По славянски минеи от ХІ и ХІІ в. обаче – отново по сведение на архиепископа, е положено паметта на този преподобен отец да се чества със 17 дни по-рано – на 29 февруари [9]. Според архиепископ Сергий, Теостерикт Медикийски и Теостерикт Пеликидски са различни личности, тъй като историческите събития споменати в жевотоописанието на втория, в действителност се простират в твърде дълъг период от време и поради хронологично несъответствие с повече от 100 години не би могъл да напише житието на св. Никита Медикийски. Следователно отсъждайки по писателската дарба на първия – Медикийския преп. Теостерикт, написал житието на св. Никита, по-приемливо е да се предположи, че той именно е писателят и на молебния Богородичен канон.
Следва да бъде отбелязано обаче, че най-ранните извори засега, представящи името на преп. Теостерикт като авторско на Молебният богородичен канон, са едва от ХVІІ в. Това са гръцките октоиси и часослови от този век насам, в които канона е поместен в края на съдържанието им[10]. Вероятно това е и причината, поради която като авторски за този канон биват посочвани и други имена[11].
Говорейки за емблематични поетични творения в чест на Божията Майка е задължително да споменем и за най-обемистия богородичен химн – Богородичния акатист или Неседалната Богородична песен (от гр. ἀκάθιστος – неседнал, правостоящ). Според значителна част от старото поколение литургисти и химнолози Богородичният акатист[12], е творба на Георги Писидийски (VIIв.), написана в 626 г. по повод избавлението на Константинопол от нашествениците на персийския цар (шах) Хозрой (или Хосров) ІІ Парвиз (591-628). За творци на този прекрасен богородичен химн биват сочени още Роман Сладкопевец, патриарх Сергий, патриарх Герман І, Георгий Никомидийски, патриарх Фотий, анонимен автор от VІ в.[13]. Изказват се и мнения, определящи като по-вероятен автор на акатиста патриарх Герман (ок.645-740)[14].
Богородичният акатист се чете на Малкото повечерие в петък на първа, втора, трета и четвърта седмица на Великия пост по една част (четвърт) и целият отново на Малкото повечерие в петък на петата седмица според Цариградския типик[15]. Писан е в стихотворна форма (ямбически) и съдържа 24 химна – 12 кондака и 12 икоса – по броя и реда на буквите в гръцката азбука. Всеки кондак окончава с псаломското възклицание “А#ллилу1іа”, а икосите посредством архангелския призив “Ра1дуйсz Невё1сто Неневё1стнаz”, развиват чудно хубави поетични епитети за Богоматер, които, свързани с поредици обръщения към Нея, придават особена емоционалност на творбата[16]. Първия кондак “Взбра1нной воево1дё” не влиза в общия брой, а служи за тема на целия Акатист и завършва с “Ра1дуйсz…”. По тази призната за образец творба са съставени всички други акатисти, утвърдени в църковно-богослужебна употреба и в наше време. В същия подход на стихотворене Георги Писидийски писал епиграми, съчинения и др. Стилът му на писане бил наричан “образцов”, а самият той – “чуден” поет[17]. Творбите му били издадени от френския католически свещеник Жак Пол Мин в неговата всеизвестна Патрология – PG, t. 92, col. 1161-1754[18].
Следва да бъде отбелязано, че според някои изследователи и историографи на химнографското изкуство от ново време, Богородичният акатист е анонимна творба[19], претърпяла процес на развитие, чиято тематика първоначално била христологическа, а не богородична[20]. Според същите, целта на съставянето на този шедьовър на ранната византийска химнография дори няма нищо общо с нито една от предполаганите вражески обсади и избавление на Константинопол – 626 г., 673 г., 717-718 г. и 860 г., тъй като в него не се открива и намек за избавление от варварите, какъвто би следвало да се очаква, ако наистина акатиста е бил написан по такъв повод. Погрешното твърдение бива отнасяно като последица от неправилно тълкуване на синаксара за петък на Пета седмица от Великия пост, в който всъщност не се говори за специално написване, а за неговото всенародно изпълнение и учредяването на новия празник, имащ за задача да възпоменава и прославя събитието от 8 август 626 г. Написването на Богородичният акатист съвременните учени отнасят във времето, когато в Константинопол празниците рождество Христово и Благовещение все още се чествали в един ден, т. е. до преди Юстинианово време (началото на VІ в.)[21]. Когато при царуването на Юстиниан (527-565) тези два празника били разделени, акатистната творба вероятно била богослужебно ползвана само в определени случаи, свързани с чествания на Богоматер. Преамбюла на творбата в тези времена бил тропара Повелённое тaйнw. Всеобщата известност на акатиста, или така да се каже, неговото пълно обнародване, станало по време на историческите събития около обсадата на царстващия град от сарацините през 626 г., когато той бил изпят от стоящия прав богомолен народ[22]. По това време навярно е бил написан и преамбюла Взбра1нной воево1де, имащ предназначението да свърже древния кондак на Боговъплощението с милосърдното дело на Божията Майка и чудното избавление от сарацинската обсада[23]. Тук следователно би трябвало да търсим и проявата на песнописателският талант на Георги Писидийски, свързана с Богородичният акатист, тъй като той наистина е един от съвременниците и участниците в това всенародно тържество, а освен това, преданието е запазило спомена за него като бележит духовен песнописец.
Според видния наш литургист проф. протопр. Благой Чифлянов, акатиста бил утвърден в богослужебна употреба през св. Четиридесетница, а не във връзка със снемането на една от обсадите на Константинопол (всички обсади станали извън периода на Великия пост) по чисто литургически причини. Още в древност било положено Богородичният акатист да послужи за запълване липсата на подобаващата тържественост, с която се отличавал празника св. Благовещение (25 март) от останалите велики празници, тъй като според празничният годишен цикъл той винаги попада в границите на траурния по характер период на Великия пост. Споменатата липса на подобаваща тържественост напрактика се изразява с отсъствието на предпразненство и обичайното за останалите празници няколкодневно попразненство. По тази причина най-ранните ръкописи (Х-ХІІ в.), поместващи акатиста, го свързват именно с този ден, а богослужебните устави от това време препоръчват той да се чете пет дни наред преди празника св. Благовещение. Впоследствие четенето на целия Богородичен акатист било прехвърлено от 25 март в съботната утреня на пета седмица от поста, а в енорийските храмове за удобство на миряните в петък на повечерието, като предвидените в типика пет последователни четения били разпределени в петте петъци от началото на поста. Била избрана съботата, или петъчните вечери, тъй като заедно с неделята литургически те спадат във времето на облекчен пост, а по канон са дори и непостни дни, по време на които уставът допуща честването и на радостни събития[24]. Това установение е в сила и днес, а като остатък и в спомен от времето, когато Богородичният акатист бил обвързан с празника Благовещение, неговият преамбюл останал и до днес да бъде ползван в качеството си на празничен кондак за този ден.
Необходимо е да бъде отбелязано още, че както Богородичния молебен канон на Теостерикт Медикийски, така също и Богородичния акатист може да бъде отслужван и извън положеното от църковния устав време, т.е. и в Богородичния пост. В някои наши манастири в миналото е съществувала практика той да бъде отслужван всекидневно през цялата година. Вероятно тази практика се подържа някъде и в наше време.
По 24-строфната структура, а и изобщо по почина на съставяне, химнографския жанр акатист се родее с древния кондак. Редица съвременни изследователи дори са на мнение, че Богородичният акатист е всъщност цялостно запазен в древната си форма кондак, който останал в употреба и до наше време, като в тази връзка са склонни да приемат, че неговия автор не е Георги Писидийски, както много химнолози смятат, или който и да било друг от предполагаемите му автори, а именно Роман Сладкопевец – всеизвестния велик творец на кондаци [25]. В подкрепа на това твърдение следва да приемем и открития от проф. Крумбахер Романов кондак за Благовещение, който ползва същия припев, известен ни от Богородичния Акатист – Рaдуйсz Невёсто Неневёстнаz, а в последната си строфа съдържа няколко богородични ублажавания, аналогични с ублажаванията от Акатиста[26].
Подобен кондак, запазен до наше време в употреба, откриваме вместен и в последованието на опелото за свещеник[27].
Структурната прилика между акатиста и кондака е безспорна, но сравнен с акатиста, древният кондак все пак бележи две главни различия: 1) строфите му са с еднаква големина, докато при акатиста се редуват големи и малки – строфите заемащи нечетно място (1, 3, 5, и т. н.) са големи, наричани икоси, а четните (2, 4, 6, и т. н.) са малки и в ползваните в наше време богослужебни книги са наречени кондаци; 2) Припевът към отделните строфи на древния кондак е един и същ, което е видно и при кондаците и икосите след шеста песен в последованието на днешните канони, където кондака е вместен вече в съвременният му редуциран вид, докато акатиста има два припева – на големите строфи: Рaдуйсz Невёсто Неневёстнаz, а на малките: Ґллилyіа [28].
Първата строфа на кондака, както при акатиста, изпълнявала ролята на тематичен и метричен образец, който следвали всички останали строфи – икоси. Науката познава кондаци, чийто най-голям брой на икосите е до 40[29]. Обикновено първата строфа бива наричана „куку1лион”, от гр. κουκούλα – шапка, качулка, като освен това, не рядко са в употреба и наименованията „проимион” (предисловие), „кувуклион” (балдахин), или просто „преамбюл” (увод). Четенето на кондака в древност ставало по начина, по който се чете в наше време акатиста – един четял стиховете, а народа след всеки стих пеел припев (рефрен) [30]. Бил изпълняван от амвона след прочитане на Евангелското четиво от утринното празнично богослужение и своего рода представлявал проповед в стихотворна форма, следвана от специална молитва[31]. Според О. Стрънк обема на кондака бил редуциран през втората четвърт на ІХ век[32]. Смята се, че последния писател на дълги кондаци е св. Теодор Студит[33]. Съвременната богослужебна форма на Романовите кондаци, и изобщо на кондаците, е сведена до само първата строфа на целия кондак – преамбюла, и неговият първи икос[34], поради което това му наименование се приема условно.
Първото песнопение, което св. Роман съчинил и съответно изпял в църква, бил кондака на Рождество Христово – “Дё1ва дне1съ“. Това според житийното му повествувание станало на самия празник, след като му се явила на сън Божията Майка, давайки му свитък, който той съгласно препоръката й трябвало да погълне. Прекрасна миниатюра, отразяваща това събитие, е представена в Менология на император Василий ІІ[35]. След съновидението, смиреният и унижаван до този момент Божий угодник се изпълнил с дълбока премъдрост и разбиране на Писанията, като същевременно придобил и прекрасното умение да славослови – и то със сълзи на очи – своя Всеподател и небесната си Наставница.
Във времето, в което живял св. Роман, кондаците, както и повечето други църковни песнопения, обикновено се пишели на свитъци – на гръцки κοντάκια, които били наречени така заради късата дървена пръчка или палка (κονδός), на която бил навиван свитъка – от където дошло наименованието и на самия вид песнопение – кондак [36]. понеже при кондаците (за разлика от другите свитъчни песнопения) е характерно по твърде кратък начин (на гр. κοντός) да представят повода за празнуване и същевременно важността на конкретното свещено събитие по отношение духовното възрастване на християните, то това наименование било възприето и утвърдено за обозначаване единствено на тези песнопения. Подобно представя етимологията на думата „кондак” и свещ. Гр. Дьяченко – в древната Църква съществувала практика, на богослуженията да бъдат четени житията (актовете) на мъчениците – съгласно 56 правило на Картагенския събор (419 г.), които обаче в даден момент били изместени от кондаците на св. Роман, тъй като последните също следвали стриктно фактологията на актовете, но представяли всичко в кратка форма. Този именно кратък (κονδός) вид на представяне на актовете, според Дьяченко, бил главният фактор за утвърждаване на познатото ни днес наименование[37]. Самото определение кондак обаче, според Егон Велес, бива въведено като химнографско означение едва през ІХ в.[38].
Икосите пък, според най-популярното твърдение, получили името си от οἱκος – на гр. дом, къща, тъй като св. Роман обичал да пее икосите си в своите покои, където имал обичай да прекарва времето си в бдение[39]. Така обяснява произхода на термина и св. Марк Ефески (†1443)[40]. Известно е още и тълкуванието, че в съдържанието на икосите като в дом е вместено всичко важно и похвално, което може да се каже за празнувания светия или събитие от свещената история, въздигайки по този начин като че ли словесен дом-храм в чест на повода за празнуване[41]. По-новото поколение литургисти и химнолози поясняват, че думата „икос” е буквален превод от сирийския израз Beth, означаващ „дом”, но имащ значението и на „строфа” или „химн”, съставен според метрическите поетични норми[42]. За това, че св. Роман наистина е пял своите икоси, говори тяхната отмерената поетична стъпка, следваща определена мелодия[43], която несъмнено е дело на сладкопевец, а преданието посочва като най-добър по това време именно него.
Кондаците, които писал св. Роман били многострофни – от порядъка на от около 4 до над 30 строфи, свързани със специално акростишие, понякога и в алфавитно построение – според 24-те букви от гръцката азбука. Първата строфа на всички Романови кондаци – в това число и първият му кондак Дё1ва дне1съ, не е обвързана с акростиха[44]. Според известния руски изследовател архиеп. Филарет Черниговски, причина за това навярно е дълбокото смирение на благодатния песнописец, който счел за нередно да причисли към творенията си първата строфа на кондака Дё1ва дне1съ, отдавайки я като заслуга на Богоматер, вдъхнала по чудесет начин песнописателското и изпълнителско умение на преподобния, а от тук, в спомен на това велико събитие, не включвал към произведенията си посредством акростиха първите строфи и на другите си кондаци[45].
И така, след известно отклонение от темата за Богородичния акатист, направено с оглед изясняване на неговия произход и формиране, следва да отбележим, че липсата на конкретно установен автор на този Неседален Богородичен химн трябва да отнесем именно като следствие от проявеното смирение на неговия творец, бил той Георги Писидийски, Роман Сладкопевец или някой друг бележит и талантлив химнотворец от тази епоха, възпял Богоневестата по такъв чуден начин. Така направил преди столетия и Божият ангел – тайнсвеният посетител на атонската килия „Достойно ест“, възпял Богородица с думите „Достойно е наистина да те ублажаваме Богородице, винаги блаженна и пренепорочна и Майка на нашия Бог“. С тази ангелска достойна похвала към св. Богородица завършваме и настоящия очерк на всенародно известните химни в Нейна чест.
Автор: д-р Любомир Игнатов
„Светодавец“, бр. 8
БЕЛЕЖКИ:
[1] Ολυμπία Τολίκα . Ε̉πίτομο Ε̉γκυκλοπαιδικό Λεξικό τής Βυζαντινής Μουσικής . Ευ̉ροπαϊκό κέντρο τέχνης . Α̉θήνα, 1993, σ. 251.
[2] Карамузи, М. Творчеството на Никодим Светогорец и атонският неоисихазъм. БАН – Институт за литература. Издателски център „Боян Пенев”, София, 2004, с. 65-66.
[3] Цитат по: пак там, с. 65.
[4] Пак там, с. 66.
[5] Пак там, с. 62.
[6] Пак там, с. 65.
[7] Beck, H. G. Geschichte der orthodoxen Kirche im byzantinischen Reich.Vandenhoeck & Ruprecht, 1980, p. D 95. По въпроса Бек пише следното: Das bedeutendste und farbigste Dokument ist offensichtlich die Vita des Abtes Niketas von Medikion aus der Feder eines Theosteriktos, die noch vor 844 entstanden ist. Виж също: Рудаков, А. П. Очерки византийской культуры по данным греческой агиографии. Издательство „Алетейя”. Санкт-Петербург, 1997, с. 238.
[8] Известният под името „Голям богородичен молебен канон” е творба на император Теодор Ласкарис (1221/2-1258), и е поместен в края на всяка една от двете части на октоиха.
[9] Архиеп. Сергий . Полнiй мeсяцесловъ востока . Томъ І . Восточна агиология. Томъ ІІ . Святой востокъ . Томъ ІІІ . Святой востокъ. Изданiе второе исправленное и много восполненное, Владимiр, 1901 (Репринтное издание, Москва 1997), с. 89 .
[10] Пандурски, Доц. д-р Васил Ив. Преп. Йосиф Песнописец – из историята на църковната химнография. Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски”, том VІІІ (ХХХІV), 6, 1958-1959, Синодално издателство, София, 1959, с. 11/281.
[11] Архиепископ Филарет (Гумилевский). Исторический обзор песнопевцев и песнопения греческой церкви. Репринтное издание, Свято-Троицкая лавра, 1995, с. 264.
[12] Последование, по време на което не се позволява да се седи.
[13] Τωμαδάκη, Νικολάου Β., τακτικοῦ καθηγητοῦ τῆς Βυζαντινῆς Φιλολογίας τοῦ Πανεπιστημίου Ἀθηνῶν. Συλλάβιον Βυζαντινῶν Μελετῶν και2 Κειμένων. Τεῦχος Α´ – Ἡ Ἀκάθιστος ἑορτη2 και2 ἡ ὑμνολογία τη2ς. Τεύχος Β´ – Πεζογραφία. Ἔν Ἀθήναις, 1964-1966, σ. 7-10.
[14] Пак там, с. 10.
[15] Според Иерусалимския типик този Акатист се чете само в събота на пета седмица на Великия пост по време на утринното богослужение. В други случаи той се чете според вътрешно-манастирски традиции след утренята през Богородичния пост, или в друго определено от манастирския устав време.
[16] Виж за това в: Скабалланович, М. Толковый типикон. Объяснительное изложение типикона с историческим введением. 2-е издание, исправленное. Издателство Сретенскаго монастыря, Москва, 2008, с. 110.
[17] Архиепископ Филарет. Пос.псобие, с. 185.
[18] Цоневски, Ил. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. Синодално издателство, София, 1986, с. 466-467.
[19] Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист. – В: Църковен вестник. Год. 74, бр. 10, София, 1973, с. 5.
[20] Флоровски, Прот. Г. Източните отци от V до VІІІ век – по лекциите в православния богословски институт в Париж. Изд. „Тавор” – издание Московскаго патриархата, 1992, с. 193.
[21] Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист…, с. 5.
[22] Пак там.
[23] Пак там.
[24] Пак там.
[25] Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист…, с. 4-5.
[26] Карабиновъ, И. Постная трiодь. Историческiй обзоръ ее плана, состава, редакцiй и славянскихъ переводов. С.- Петербургъ, 1910, с. 40.
[27]Пак там, с. 39; Авксентий, Архим. Литургика. Изд. „Праксис”, Пловдив, 2005, с. 346.
[28]Пандурски, Проф. В. Ив. Преп. Роман Сладкопевец…, с. 309-310; Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист…, с. 4.
[29] Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист…, с. 4.
[30] Църковнопоетичния жанр, наречен “кондак”, в съвременното богослужение е част от три вида последования – 1) в утринното богослужение – помества се след шеста (а понякога и след трета) песен на канона; 2) по време на св. Литургия – след малкия вход (след тропарите); и 3) в последованието на часовете.
[31] Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист…, с. 4.
[32] Куюмджиева, Св. Бележки и коментари за някои ранни химнографски ръкописи от Ватикана. – В: Богослужебните книги – познати и непознати. Материали от научната конференция „Методологически проблеми по описанието на богослужебните книги. Изд. „ОМОФОР” – Фондация „Покров Богородичен”, София, 2008, с. 99-100.
[33] Пак там, с. 99.
[34] Чифлянов, Проф. ставр. иконом Благой. Литургика. УИ ”Св.Климент Охридски”, София, 1996 , с. 116.
[35] Авксентий, Архим. Литургика…, с. 307.
[36] Чифлянов, Проф. ставр. иконом Благой. Литургика, с. 115; Авксентий, Архим. Литургика…, с. 345.
[37] Дьяченко, свящ. магистър Гр. Общедоступныя беседы о богослужении Прав. Церкви. Москва, 1898, с. 168. По: Пандурски, Проф. В. Ив. Преп. Роман Сладкопевец…, с. 318.
[38] Wellesz, Egon. “A History of byzantine music…, р. 179. – Στάτης, Γρ. Θ. Οί α̉ναγραμματισμοὶ καὶ τὰ μαθήματα…, σ. 122.
[39] Нестеровский, Епифаний. Литургика или наука за богослужението на Православната църква. София, 1931, с. 45.
[40] Архиепископ Филарет. Пос.пособие, с. 167-168; Пандурски, Проф. В. Ив. Преп. Роман Сладкопевец…, с. 310.
[41]Иона, Архим. Учебник по Литургика – кратко ръководство за изучаване на православното богослужение. София, 1950, с. 26.
[42] Пандурски, Проф. В. Ив. Преп. Роман Сладкопевец…, с. 311; Чифлянов, Доц. прот. Бл. Богородичният акатист…, с. 4.
[43] Пандурски, Проф. В. Ив. Преп. Роман Сладкопевец…, с. 311.
[44] Пак там.
[45] Архиепископ Филарет. Пос.пособие, с. 170.
