Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Топлите дни са най-подходящите от годината за разходка, пътешествия и почивка. И макар в следващите дни кодът за топло време да се сменя не бива да пропускаме възможностите за опознаване на родната ни история, култура и традиции.
Предлагаме ви десет средновековни български църкви, които може да посетите през месец август (а и през всеки друг месец от годината, разбира се) да опознаете тяхната история и да се потопите в древната българска православна духовност.
1. „Възнесение Господне“ („Св. Спас“) – с. Пчелинци
Църквата „Възнесение Господне“ се намира на около 2 км южно от с. Радибош, в гробището на вече несъществуващото село Пчелинци. Разположена е на северния бряг на язовир Пчелина. Сега църквата е с рухнал покрив и рушащи се стени, а достъпът до нея е меко казано труден. Черквата е еднокорабна, едноапсидна, псевдотриконхална. Цялата северна стена е вкопана в ската, като продължава на запад, оформяла е пространство ползвано за притвор. Зидарията на сградата е от ломен камък с хоросанова спойка, използвани са и дървени сантрачи. Нишата за патрона на храма е изградена от неколкостъпална рамка от бигор. Западната фасада е ограничена от анти, върху които стъпва арката от свода, крепяща се днес буквално „на косъм“. Във вътрешността на църквата, в апсидата е вградена олтарната трапеза. Проскомидийната ниша и умивалнята са вградени в североизточния ъгъл на олтарното пространство, по източноправославния канон. В апсидата и южната конха има по едно тясно прозорче, а в северната конха е вградено гърне за резонанс.
Цялата вътрешност на църквата е била изписана със стенописи, допреди години е имало все още запазени отделни фрагменти, но днес от тях няма и помен. Според специалисти изписването на храма е дело на зографи, изрисували и църквата „Св. Йоан Летни“, намираща се от другата страна на язовира. Въз основа на архитектурните и художествените особености на паметника, датировката му е определена към XV-XVI в.
2. „Св. Богородица“ – с. Долна Диканя
Късносредновековната църква „Света Богородица“ се намира в гробищата на село Долна Диканя, на възвишението над левия бряг на река Блато (Суха река или Арка). Тази църква вероятно е изградена през последното столетие на късното средновековие (XVII в.), след разрушаването на едноименната ѝ църква от десния бряг на реката. По план храмът е еднокорабна, едноапсидна псевдотриконхална сграда с размери около 4,25 х 6,5 м. Градежът ѝ е от камъни и тухли, споени с бял хоросан. Църквата се осветява от три малки амбразурни прозорчета, по едно в трите конхи. Корабът е с полуцилиндричен каменен свод, покрит с каменни плочи. Конхите също са покрити с каменни плочи. От западната страна на църквата, в по ново време, е изградена обширна галерия – богопростница.
Фрагменти от стенописи има само на източната, олтарна стена. Стенописната декорация е подчинена на средновековната канонична схема. Запазени са, макар и тежко повредени „Богородица Ширшая небес” в апсидата, от двете и страни: Архангел Гавраил и Богородица от „Благовещение”. Между тях – Убрус и от двете му страни – медальони на светци. Над апсидата, в люнетата на източната стена е поместена каноничната сцена „Възнесение Христово”. В центъра на композицията е с медальонът с образа на Христос, фланкиран от летящи ангели, а от двете им страни са наредени апостолите с Богородица. По останалите стени липсват стенописи. Фреските от гробищната църква „Света Богородица” носят стиловите белези на късносредновековната изобразително изкуство от XVI-XVII век и бележат края на монументалната българска средновековна живопис. В архитектурно отношение църквата е сравнително добре запазена, но се нуждае от спешни възстановителни работи. Част от каменните плочи на покрива и конхите са изпочупени, частично е изронена и хоросановата спойка между каменните блокове на стените.
3. „Пустата църква“ – с. Камено поле
Така наречената „Пуста църква“ се намира североизточн от от Камено поле, в полята след първия селскостопански двор, вдясно от шосето за с. Даршан. Местната история свързва построяването на храма с цар Иван Асен II, много е вероятно в това да има известна истина, имайки се предвид близостта на средновековната крепост „Калето“, която може би е била свързана с църквата.
Старинната черква прави впечатление с размерите си, които се открояват спрямо тези на други църкви строени през същата епоха, от която е разглежданият паметник. Тя е еднокорабна, едноапсидна, с притвор сграда и с полуцилиндрично сводесто покритие. Градена е от камъни споени с хоросан, в зидарията са използвани и дървени сантрачи (сега липсват). Покривът е двускатен с каменни плочи. Вероятно някога целият храм отвътре е бил изписан със стенописи, за което свидетелстват неразличимите фрагменти на източната стена в притвора, където по канон трябва де е била разположена композицията „Страшният съд“. В църквата тук-таме се забелязват и надписи, като най-ранният е от 1843 г.
4. „Ранинско църкве“ – с. Чепино
За тази църква няма сведения кога е била изградена, но по всичко личи, че това трябва да е било през средновековието, и по-скоро късното. Вероятно тя е останала навремето недовършена.
Не е известно и от кога храмът е използван за гробищен, навярно първоначално, в средновековното селище, чието наследник е днешното Чепино, е имал друга функция. Допреди години църквицата е била съвсем занемарена, но местни хора са подели инициатива по възстановяването ѝ, в резултат на което я виждаме, каквато е днес – добре реставрирана и поддържана.
Стените на храма, днес без мазила, били покрити изцяло със стенописи. От старата живопис е останал един незначителен фрагмент в проскомидийната ниша, който в по-ново време е преизписан от някой посредствен майстор. Негово дело вероятно е и изрисуваната в конхата на апсидата „Богородица Ширшая Небес”. Допреди десетилетия, под това изображение се четял следният надпис: „Помѧни Гди ктитор ѿ село Чепино Стоѧн Стоименъ Тодоръ Геюра Лазарка Манка Лазо”.
В църквата има и един интересен графит, представляващ старобългарски надпис, врязан върху камък от западната фасада – “ПОМЕНИ ГОСПОДИ”. Въз основа на плановото решение, строителната техника и стенописния фрагмент, „Ранинско църкве” е отнесено към късното средновековие – XV-XVI в., а изграждането ѝ се свързва с характерното за този период църковно строителство от Горнострумските земи.
5. „Св. Архангел Михаил“ – с . Горановци
В науката няма единно мнение за времето на възникване на църквата. Най-вероятно е изградена през XIII век, за което свидетелства намереният в непосредствена близост монетен материал. При археологически разкопки, проведени в периода 1983 – 1987 г. под ръководството на археоложката Живка Въжарова, се установява че храмът е издигнат в границите на антично и средновековно селище, на старо култово място.
При проучванията се изяснява, че църквата е изградена върху основите на по-ранен храм, датиращ вероятно от раннохристиянската епоха (IV – VI в.). В непосредствена близост до него е разкрито и езическо светилище, което, според Ж. Въжарова, било посветено на славянския бог Перун (единственото такова досега открито в България и е едно от най-добре запазените от всички останали в славянските земи).
Някои изследователи предполагат, че старата църква – предшественик на сегашната е била разрушена в XII век, по време на печенежките нашествия. Би могло да се приема, че тази църква е възникнала като селищен храм на съществувалото на това място селище.
По-късно, неизвестно време след въздигането ѝ (вероятно отново като селищен храм), средновековната църква „Св. Архангел Михаил“ става съборен храм на малък манастир.
Не са запазени исторически данни за времето на основаването му. За него научаваме от подробния османски регистър за Кюстендилския санджак от 1570 – 73 г., в който е описан като действащ и заедно със с. Горановци е в състава на нахията Ълъджа (Кюстендил).
Много е вероятно през последните векове от османското робство старинната църква да е започнала отново да изпълнява функциите на селищен храм, поради липса на друг такъв в Горановци (селската църква „Св. Троица“ е построена едва през 1885 г.). Дълго време, до към средата на XX в., под вековните дъбове в местността „Манастирчето“ на Архангеловден и Илинден се провежда общоселски събор. По някое време покривът на църквата се срутва, но скоро след това е покрит с дървен навес, благодарение на което голяма част от стенописите във вътрешността се запазват. През 1969 г. църквата придобива статут на художествен паметник на културата с категория „национално значение“ (ДВ, бр. 57/1969). Старината е реставрирана в края на 70-те години на XX в.
6. „Св. Атанасий“ – гр. Бобошево
Църквата е разположена върху обширна тераса в градските гробища, в т.н. Горна махала на град Бобошево. Малка, еднокорабна църква с полукръгла апсида и с анти. Дълга е 8 м. и широка 5 м. (външни размери). От лявата страна на апсидата се намира проскомидийната ниша, а в дясно – четвъртита, на диаконика. На северната страна има малка, полукръгла ниша – умивалня. Църквата е имала сводово покритие, което при реставрацията и е заменено със стреховидно. През XVIII век е прибавен закрит притвор, а през 1926-27 г. е изграден нов притвор с трапезария. Изградените от камък и хоросан стените на първоначалната църква са дебели 0,70 м.
Църквата е била изписана изцяло отвътре, а западната фасада – и отвън, съобразно установения канон.
Съгласно получетливия ктиторски надпис на южната стена църквата е построена през 1590 или 1600 г. До 29 октомври 1862 г. тя е главна църква на селото и в нея се черкуват бобошевци и хора от съседните села. След построяването на голямата църква „Света Богородица“, „Свети Атанасий“ е превърната в гробищна църква.
Иконостасът на църквата е един от малкото напълно запазени от XVII в. (1656 г.),но за жалост частите му са разпръснати в различни музеи из страната. Простата му композиционна схема е типична за малките храмове през средновековието. Царските икони имат релефни орнаментирани рамки, резбените елементи са съставени от няколко мотива – плодове, розети, лалета, птици и др. Подобни монтирани детайли се срещат в иконостасите на църквите „Св. св. ап. Петър и Павел“ (с. Мала църква), „Св.Петка“ (с. Белчин) и др.., което подсказва, че те са дело на един и същ майстор или поне на творци от една школа. Църквата е архитектурно- строителен паметник на културата от местно значение (ДВ, бр.77/1972 г.) и архитектурно-художествен паметник на културата с национално значение (ДВ, бр.38/1972 г.).
7. „Св. Богородица – Панагия“ – гр. Варна
Историческите сведения за този старинен храм, сочен за най-старият, действащ във Варна, са доста оскъдни. Един от малкото достоверни извори, свързани с неговата история, представлява каменна плоча със следния надпис на гръцки език:
„Устрои се този храм на Пресветата наша Богородица, с помощта и разноски на всички благочестиви християни на този град през 1802 г.“
Годината е изписана погрешно вместо 1602 г. Фактът, че надписът е на гръцки подсказва, че църквата е обслужвала представители на гръцката общност (гърци и гърчеещи се българи) във Варна, която вероятно по това време вече е била многобройна. Годината 1602 не би трябвало да се приеме безрезервно за основаване на храма, тъй като съществува вероятност същата да е свързана с негово възобновяване, каквото според наличните данни е извършвано не веднъж.
Поради липса на други писмени извори много моменти от историята на храма остават неизяснени. Подобно на другите гръцки църкви в града, така и за тази липсват храмова кондика и стар архив. Въпреки многото неизвестности, съществуват достатъчно податки за да се смята, че църквата е по-стара от посочената 1602 година. Братята Шкорпил, които археологически са обходили голяма част от града, изказват предположение, че в храма е погребан самият крал Владислав Варненчик, което, макар и малко вероятно, ни препраща към средста на XV в.
Външният вид на църквата – малка, полувкопана в земята и схлупена, издава че е изградена през османското робство (преди XIX в.), когато християнски храмове са строени почти тихомълком и не по-високи „от феса на мюсюлманин, възседнал кон“, така че да не бият на очи. По време на строителството се оказало, че в миналото на това място е имало древен храм. Наосът на издигнатата през 1602 г. черква е бил широк 7 м и дълъг 8 м.
Понастоящем храмът е действащ, в него редовно се извършват богослужения. Неделните литургии са съпроводени от женския камерен състав „Св. Йоан Златоуст”, носител на не една награда.
8. „Св. Богородица Петричка“ при Асеновата крепост – гр. Асеновград
Средновековната църква „Св. Богородица Петричка“ се намира на около 2 км южно от гр. Асеновград, високо на левия бряг на река Чая (Асеница). Разположена върху недостъпен, скалист и силно наклонен терен, тя се откроява поради доминиращото си положение в местността и прави впечатление с красивия си силует. Църквата е част от архитектурния комплекс на Асеновата крепост и е един от най-добре запазените паметници на старобългарската църковна архитектура. Обявена е за паметника на културата с национално значение.
За пръв път системни археологически проучвания на обект „Асенова крепост“ са започнати през 1970 г. Дотогава крепостта е била позната на специалистите само по писмени извори и частични наблюдения на запазените следи по повърхността. В периода до 1978 година, след редовни археологически разкопки бива проучена западната част на скалистия масив, която обхваща площ от 1800 кв. м. Това на практика е най-сериозното археологическо проучване на терена на крепостта. В чест на 1300 – годишнината от основаването на българската държава (1981 г.), крепостта е проучена почти изцяло, при което е укрепена и експонира за хилядите посетители.
Съществуват различни мнения за времето на изграждане на този забележителен паметника на църковната архитектура. Доайените на българската наука Никола Мавродинов и Кръстю Миятев отнасят издигането на сградата към XII в. Според Виолета Димова строителният метод, планът и архитектурният стил на църквата са причислени към първата половина на XIV в. А изтъкнатият наш изкуствовед Лиляна Мавродинова датира живописта на храма в средата или третата четвърт на XIV в.
За датирането на паметника не е за подценяване и доводът, свързан с някои характерни архитектурни особености на сградата, които не се срещат нито в Солун, нито в Цариград, нито някъде в Гърция., а са свойствени единствено за старобългарската архитектура през XIII в.
Относно предназначението на църквата, изхождащо нейната функционалност, напоследък си пробива път и мнението, че освен за храм тя е използвана и за наблюдателница и камбанария. Това мнение е напълно основателно, защото е било нужно камбана да подканя населението от съседното селище Петрич за молитва и макар там да е имало църкви, най-нормално е било тази чест да се е падала по право на най-важната църква, а именно тази в крепостта, строена вероятно по заповед на цар Иван Асен. Още повече, че наблюдателницата идеално пасва за тази цел.
Арх. Стоилов изказва хипотезата, че съчетанието на църквата с кулата-камбанария е направена заради малкото места за сгради в крепостта. Старинната църква устоява на историческите напрежения и удари, докато не е била частично засегната (куполът над наоса) от земетресението през 1904 г. Впоследствие е възстановена в автентичния си вид от арх. Рашенов през 1936 година. Независимо от липсата на категоричен отговор за времето на издигането ѝ, самият факт, че църквата „Св. Богородица Петричка“ се е съхранила през вековете в оригиналния си вид почти непокътната ѝ придава особено историческа и културна стойност.
9. „Св. Възнесение Господне“ („Свети Спас“) – гр. Несебър
Църквата „Свето Възнесение Господне“, наричана още и „Свети Спас“ се намира в северната част на Стария Несебър. Построена е през 1609 г. със средствата на един богат несебърски гражданин по времето на митрополит Киприан, което става ясно от дарителския надпис, разположен над южния вход.
В църквата е била надгробната плоча на византийската принцеса Матаиса Кантакузина Палеологина – погребана през 1441 г. в “Старата митрополия“ и преместена по-късно тук от несебърския архиепископ, която сега може да се види в Археологическия музей.
Църквата е еднокорабна и едноабсидна сграда с дължина 11,70 м и ширина 5,70 м. Някога по цялата северна страна е минавал тесен и дълъг притвор и с него ширината на църквата е била 9.80 м. Годините на робството се отразили и на храма, той е изграден набързо с полупаянтов градеж и дървен покрив. Източната фасада е била наполовина вкопана в земята.
Макар и добре запазени и реставрирани, времето и атмосферните условия на полуострова, си оказват своето влияние върху ценните стенописи – днес те отново се нуждаят от допълнителна консервация.
За статията са използвани материали от сайта svetimesta.com.
