Начало / Uncategorized / Българският екзарх Стефан и неговото просветно и църковно-обществено служение

Българският екзарх Стефан и неговото просветно и църковно-обществено служение

Личността и делото на екзарх Стефан са разглеждани многократно в нашата църковна и научна литература от гледна точка, както на неговото първосветителско служение, така и през призмата на неговото духовно и книжовно наследство.

Бележитата личност на последния Български екзарх привлича интереса на изследователите като предстоятел на Българската църква, като един от изявените наши духовници и архиереи на Българската екзархия, като ученик и духовен син на екзарх Йосиф или като Софийски митрополит през смутните години на следвоенната криза в страната (1922-1948), която настъпва след Първата световна война. (Лазов 1947)

Но личността, образът и делото на Екзарх Стефан са значими също така и като на един духовен борец срещу диктатурата и тиранията на тоталитарните режими през ХХ век в отстояване на християнските ценности на свободата и демократичните традиции на Църквата по време и след края на Втората световна война. В началото на политическите промени в България след 9 септември 1944 г. той се проявява като ярка фигура на духовен водач на Българската православна църква и носител на християнските принципи на свобода, достойнство и отговорност за демократичните ценности и идеали на българския народ. Тази обществена позиция и висок авторитет на Екзарх Стефан в смутните години на политически гонения и репресии са нещо, което води в последствие и до неговото отстраняване от екзархийския и митрополитски престол през 1948 г. (Николчев 2015:161-349)

Преди всичко обаче трябва да гледаме фигурата на екзарх Стефан, неговата личност, неговото духовно и църковно дело през призмата на тези възрожденски духовно-просветни традиции, на които той самият е носител и в духа и лоното на които той самият е израснал и се е формирал като християнин, като човек, като духовник и като клирик на Българската православна църква. За да разберем неговите мотиви и подбуди за църковно служение и народополезна дейност, за християнска проповед и духовна просвета, за активна социална и обществена позиция, както и готовността за самоотвержено служение на Бога и ближните, ние трябва да се обърнем към неговия труден и наситен със събития духовен и житейски път и да видим превратностите на времето, през което Бог е отредил да премине неговия активен и изпълнен с много борби, усилия и духовно творчество личен, църковен и обществен живот.

Духовно образование и църковно служение на Българската екзархия

 Екзарх Стефан е роден в Широка лъка и за неговото духовно формиране голямо значение има семейната среда и българските християнски и църковни традиции в Родопите. Той завършва своето средно богословско образование в Самоковското духовно училище, което се явява първата следосвобожденска духовна школа на Българската православна църква на територията на княжество България от периода преди тя да се превърне в познатата ни до днес Софийска духовна семинария. Духовното училище в Самоков е създадено от тогавашния Самоковски митрополит Доситей, който е един от авторитетните архиереи и митрополити на Екзархията след нейното учредяване през 1870 година. Може да се каже, че още тази първа църковна и богословска школа дава една много дълбока духовна закваска на бъдещия Екзарх Стефан, който, след като завършва духовното училище работи и служи като учител. Той преподава в родното си село Широка лъка и на други места, а тези няколко години, през които учителства показват, че той върви по стъпките на тези възрожденски духовници, които винаги са били учители и дейци на учителското поприще, първоначално към екзархийските църковни училища, след това към българските общообразователни училища.

След този първи период на учителстване бъдещият екзарх приема духовен сан и става помощник на Екзарх Йосиф в Цариград. Изпратен е да получи висше богословско образование в Киевската духовна академия и да продължи своето църковно и духовно-просветно служение. Този факт е много важен, тъй като впоследствие като Софийски митрополит, екзарх Стефан многократно в свои проповеди и речи при тържествени случаи, като откриване на училища, освещаване на храмове, откриване на народното събрание и други тържествени поводи, винаги се връща назад към тези славни години на Българската екзархия и на българското учителско дело и споменава за своето лично участие във всичките тези събития и процеси. Сам участник в славните години на Българската екзархия и свидетел на нейното дело по време на Възраждането и възхода на България, той е носител на тези идеали и участник в изграждането на новата българска държава и на новата образователна система на България. (Български екзарх Стефан I 1998)

Престоят на екзарх Стефан в Киевската духовна академия е много важен, защото там той усвоява висшата богословска наука на едно съвременно, за тогавашното време, равнище. От края на XIX и началото на XX в. руската богословска наука, руската християнска философия, особено в Киев, но и в другите водещи центрове – Санкт Петербург и Москва, се намира в изключително голям подем и ние можем да видим, че в своите книги, научни трудове, проповеди, речи екзарх Стефан е усвоил и става носител на точно това православно духовно обновление, което, както отбелязахме, се случва в Русия и Православния свят в края на XIX и началото на XX в. (Екзарх Стефан I Български 2015)

Чрез своята богословска подготовка в Киевската духовна академия младият духовник и бъдещ екзарх Стефан придобива една широка духовна и философска култура, която се проявява в по-късните му научни трудове, проповеди, църковни слова и речи. Можем да кажем въз основа на неговото книжовно наследство, че екзарх Стефан е специалист освен в областта на Православното богословие и в областта на руската класическа литература. В архивните фондове, свързани с неговото научно и книжовно творчество, се съхраняват все още неиздадени до днес негови трудове и научни изследвания за християнските идеи на руските писатели, за творчеството на колосите на руската духовна култура в лицето на Ф.М.Достоевски и на другите големи мислители и писатели ( Срв. Екзарх Стефан I Български 2015).

Следващият етап в живота и църковното служение на бъдещия екзарх Стефан, можем да кажем, че е свързан с неговото богословско образование в чужбина. След Балканските войни и неблагоприятното военно развитие в България, и особено след смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г., младият духовник архимандрит Стефан поема щафетата на екзархийското духовно-просветно дело и става продължител и верен пазител на традициите и на Завета на екзарх Йосиф, за който много пъти пише в своите проповеди. Този Завет на Екзархията или „Завет на екзарх Йосиф“ е свързан с училищното дело, с образованието, с укрепването на духовната култура на българския народ с превръщане на Църквата в същинската съвест на българския народ и затова  цялото служение на екзарх Стефан през следващите години като църковник, просветител и проповедник, е отдадено именно на тази мисия. Това пронизва неговото съзнание и определя насоките на цялостната му дейност като духовник, епископ, Софийски митрополит и Български екзарх.

Българският екзарх Стефан и възстановяване на патриаршеското достойнство на Българската църква

Екзарх Стефан е последният български екзарх – предстоятел на автокефалната Българска православна църква преди възстановяването и възвръщането на високия й статут и достойнство като Българска патриаршия. Докато се стигне до този период от края на 40-те години и началото на 50-те години, обаче, Българската екзархия преминава през много трудности, през много борби за утвърждаване на нейния престиж в междуправославните църковни отношения и именно Екзарх Стефан през различните периоди и етапи от своето служение е един от активните участници в тези процеси. През междувоенната епоха и по време на дълбоката криза на тази епоха, тогава когато България преживява своята национална катастрофа след трите войни и Ньойския договор, когато българският народ и държава са разпокъсани, Църквата е загубила своите епархии и училищно дело в Македония и Тракия и се намира в голяма изолация, тогава Екзарх Стефан като църковен дипломат играе важна роля за издигане и възстановяване на престижа на Българската църква. Това се случва чрез неговата дейност на международната сцена и в областта на междуцърковните отношения. Както по църковна линия, така и по международна линия, като духовен пастир и дипломат, като интелектуалец и общественик, като духовен водач на българския народ, той се бори навсякъде за възстановяване на достойнството на Българската православна църква в семейството на другите православни църкви и за правата на българския народ и българските национални малцинства в другите съседни държави. Това служение архимандрит Стефан започва още през време на неговото образование в Швейцария, където той е изпратен от Светия Синод на Българската екзархия да придобие следващата степен на своето научно и академично израстване, а именно да придобие докторската си степен по богословие, след като е завършил Киевската духовна академия. Екзарх Стефан учи богословие в университета във Фрибург и се дипломира там с докторска дисертация на тема „Богомилството и презвитер Козма“. Това е един интересен католически университет от епохата на европейското просвещение през XIX в., който отразява модерните тенденции на висшето богословско образование в Европа и обновлението на теологията в началото на XX в. По това време богословското образование в много от университетите в Западна Европа се разширява и отваря към по-широки слоеве от населението и другите хуманитарни науки и преодолява своята ограниченост и затвореност само за един тесен елитарен кръг от клирици. Тази тенденция съвпада с духовно-просветното дело на Българската екзархия сред българския народ и можем да кажем, че по този образец и модел на тези европейски богословски факултети е създаден по-късно в България и Богословският факултет на Софийския университет като висше духовно и църковно училище.

Присъствието на екзарх Стефан във Фрибург и неговата специализация и докторат там имат за цел той да бъде подготвен за професор по Омилетика в планирания и новоучреден Богословски факултет през 1923 г. в София. Малко известен факт за неговата научна, просветна и духовно-обществена дейност, е това, че той завръщайки се от специализацията си като доктор от Швейцария, когато придобива докторска степен за своето съчинение за проповедта на презвитер Козма и борбата с богомилството в България, е начначен като професор по Омилетика в Богословския факултет и чете лекции на студентите. Неговото научно изследване за богомилите и презвитер Козма, което беше преведено наскоро и издадено на български език, е защитено и издадено през 1920 година на френски език в град Лозана в Швейцария. Съчинението засяга темата за догматическата полемика на презвитер Козма и за доктрината и апокрифната книжнина на богомилите. Това е едно интересно и задълбочено изследване, което представя църковната гледна точка върху богомилството и дава един задълбочен и критичен анализ на дуалистичната богомилска ерес. В своето съчинение архим. д-р Стефан разкрива православното църковно и догматическо виждане за богомилите като средновековно антицърковно движение и дуалистична ерес и отстоява по един компетентен и балансиран начин църковното виждане по въпроса.

Научните изследвания за богомилите и презвитер Козма

В началото на 20-те години на ХХ века и в други хуманитарни науки вече е налице един засилен интерес към учението на богомилите, което се разглежда не само като една дуалистична ерес, разпространявана първоначално на Изток във Византия като поредица от дуалистични движения като манихейство, павликянство и масалианство, а по-късно прониква и сред славяните като антицърковно и антисоциално движение, което навлиза в България след Покръстването през Х век по времето на цар Петър. Това дуалистично движение на българска почва придобива нов импулс за разпространение сред славянските народи чрез старобългарската християнска и апокрифна книжнина, но също така то прекрачва държавните и национални граници и се разпространява в следващите векове и на Запад в много области на Италия и Франция. Много изследователи от областта на историята, европейската литература, славистиката и богословието се обръщат през този период към различни страни на богомилството, разпространението му на запад и изследват тяхната апокрифна литература, дуалистични възгледи, социално учение и присъствие в средновековните европейски страни на Изток и на Запад. В тези изследвания в една или друга степен се разкриват църковните позиции, но понякога преобладават чисто светските възгледи за литературната активност на богомилите и разпространението на тяхната апокрифна книжнина на разбираем и говорим език без оглед на техните еретически и антицърковни възгледи.

В своето изследване за богомилството архимандрит д-р Стефан включва историческите данни и литературни изследвания за широкото разпространение на богомилската апокрифна книжнина до негово време, но разглежда и западната богословска литература по темата, която отразява специфичните въпроси на западната католическа църква от средновековния период и научната проблематика по темата от следващите векове. Той има свой собствен критичен подход, основан върху догматическото учение на Църквата, и за разлика от други по-романтични представи на някои автори от този период и следващите десетилетия, разглеждащи богомилството като предвестник на хуманизма, на Ренесанса и на Реформацията, Екзарх Стефан прави едно изключително задълбочено, критично, научно обосновано и догматически издържано изследване на проблемите на дуалистичната ерес на богомилството, на техните етически и социални възгледи и на антибогомилската полемика на презвитер Козма и църковната литература от времето на Първата и Втората българска държава (Екзарх Стефан 2012).

За съжаление неговото съчинение за богомилството, издадено на френски език в Лозана през 1920 година, остава десетилетия наред непознато за науката и широката общественост и неиздадено на български език. През годините от края на 40-те и началото на 50-те години Екзарх Стефан има намерения да го издаде в разширен и допълнен вариант на български език, но политическите събития не му позволяват да осъществи този свой замисъл. Едва през 2012 година е отпечатано това допълнено и редактирано от него издание в български превод и става достояние за съвременните български читатели. По този начин богословските изследвания на Екзарх Стефан за богомилството и неговото присъствие в България и Европа през средновековния период едва сега и през последното десетилетие навлизат в нашата наука и са предмет на по-сериозен интерес и критичен анализ от съвр3еменните български изследователи. Това е нещо, което си заслужава в днешно време да бъде предмет на специално проучване и популяризиране, защото десетилетия наред неговият научен принос е бил пренебрегван в науката съзнателно и целенасочено, или по незнание, и дори днес много малко хора знаят, че самият Екзарх Стефан е един от големите научни авторитети по темата в областта на църковното богословие и научните проблеми на богомилството.

Обикновено от периода на марксистката историотрафия имаме една литература за богомилите с един по-скоро романтичен привкус, която гледа на богомилите като на едни социални реформатори, като на едни ренесансови движения на запад в лицето на катарите и албигойците и се акцентира не толкова на тези дуалистични ереси, които са антисоциални и антицърковни. В известен смисъл може да приеме една такава трактовка за народния характер на апокрифната книжнина, за народния език и специфичната естетика и философия на дуалистичните движения, които подготвят някои ренесансови прояви в областта на литературата, но това влияние е периферно и второстепенно в културния и обществения живот, и това не е в сърцевината на доктрината на богомилите и богомилството като едно дуалистично религиозно и метафизично учение, което е смущавало християнството чрез своето двубожие и двуверие и е отчуждавало определени групи от населението и цели общности от Църквата през средните векове. Богомилството е едно характерно дуалистично движение, което се е създало в недрата на българската християнска традиция и е смущавало векове наред духовния, църковния и държавния живот на българите в продължение на векове. Това е един важен момент от историята на България, за който екзарх Стефан също много пъти си спомня и често пъти интерпретира и доразвива в своите проповеди, особено, когато участва на различни юбилейни тържества, официални събития или конгреси на българските учители и студентски празници.

Академична и научна дейност на Екзарх Стефан

След придобиването на доктората си в Швейцария епископ Стефан е бил назначен от Св. Синод за професор по Омилетика в новоучредения Богословски факултет и, разбира се, в същите години, когато се основава Богословския факултет, той поема и по пътя на църковното служение като е ръкоположен за епископ и след това е избран за Софийски митрополит. Това се случва през периода на смутните години след войната и времето на идване на руските бежанци в България след Болшевишката революция през 1922-1923 г. За кратък период от време той е чел лекции в новоучредения Богословски факултет и, макар да е преминал точно тогава към църковно архиерейско служение, е продължил сам себе си да счита и като академична личност. Много пъти той се приобщава към съсловието на учителите и счита себе си за човек на академичните среди и науката. Така например през 1941 г. на един от общобългарските конгреси на учителите, той изрично споменава, че е бил колега на тогавашните учители, защото сам в своята младост е бил учител в Широка лъка, а след това е бил преподавател в духовната семинария в Цариград, докато е бил там като помощник и протосингел на Екзархията. (Софийски митрополит Стефан 1941: 458-460).

По същия начин на тържествените академични празници в Богословския факултет пред студентите от Софийския университет Екзарх Стефан е говорил многократно за себе си като за академична личност и като за един от основателите и първите професори и преподаватели в Богословския факултет. Затова и ние би следвало да го почитаме наред с другите му качества и като един от първооснователите на висшата богословска наука и учредители на висшата богословска школа в България, заедно с професорите  Николай Глубоковски и архим. д-р Евтимий Сапунджиев, с проф. д-р Ганчо Пашев, проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков, с академик Иван Снегаров и акад. Иван Гошев и другите руски и български професори от първото поколение богослови (о. Г. Шавелски, М. Поснов, Иван Марковски и други) .

Екзарх Стефан е един от академичните авторитети, един от духовните колоси на българската богословска наука и на българската духовна мисъл. Това нещо ке вижда и в следващите години, които са години на междувоенна криза, как той реагира като пастир и като духовник, като митрополит и общественик например след атентата в катедралата „Св. Неделя“ през 1925 г. Вижда се още как той започва да проповядва за това ново езичество, което заплашва Европа и християнството. По-късно, през Втората световна война, той говори за появата на нацизма, за разрухата на болшевизма, на всички тези тоталитарни движения, като един псевдохристиянски, псевдорелигиозни, неоезически тоталитарни идеологии, които всъщност са антихуманни и безчовечки. В тяхното безбожие всъщност те се превръщат и в едни антихуманни, безчовечни идеологии.

По всички тези теми на християнската вяра и духовен живот, по тези теми за християнската просвета и училищно образование, за културата и мирогледа на модерния човек, разбира се, Екзарх Стефан си прилича много по своите възгледи и убеждения на други наши изявени митрополит и духовници от този период, като Старозагорския митрополит Методий Кусев, като Неврокопския митрополит Борис, а преди това и Търновския митрополит Климент.

Екзарх Стефан е наистина, може би, един от последните велики духовни колоси на възрожденската духовна традиция и култура, на народностните и хуманни традиции на Българската екзархия, на принципите на българското екзархийско духовно-просветно, училищно, образователно и богословско просвещение. Ние би следвало да разглеждаме неговата личност и дейност не толкова като политик, както много често се интерпретира живота и дейността на екзарх Стефан в едни чисто църковно-политически аспекти, но да видим кои са движещите мотиви за неговата обществена и общонародна дейност, какви са основните цели и идеи, които го вдъхновяват за активна борба „Церкви и Отечеству на ползу“. Това се вижда много ярко през 1945 г. с борбата за вдигането на схизмата, с разрешаването на този проблем на църковното единство, който тегна над Българската екзархия още след нейното учредяване, с избора му като трети по ред Български екзарх и след това, разбира се, с подготовката за въздигането на Българската патриаршия. През този период има много активна борба за отстояване на автокефалията и достойнството на Българската църква както в международен план, така и за опазване на нейното единство и авторитет във вътрешнополитически план. Подготовката за възстановяване на патриаршеското достойнство като един най-висок ранг на нашата поместна и автокефална църква е също до голяма степен дело на приснопаметния Екзарх Стефан (Български екзарх Стефан I 1998).

Българският екзарх Стефан и неговото присъствие в медиите и медийното пространство

На първо място като митрополит на Софийска епархия екзарх Стефан участва много активно в църковно-просветната дейност на българските църковни периодични издания като „Църковен вестник“, „Народен страж“ и други. Той постоянно отправя своите архипастирски призиви и послания към българското свещенство в Софийска епархия най-вече, но и в по-широк обхват. Постоянно изнася проповеди, пише статии и произнася тържествени слова и поучения, църковни речи и духовни наставления. В тези съчинения с негови речи, послания и проповеди можем да видим как всяка година по време на Великия пост, както и за големите християнски празници, за Възкресение Христово, по повод празника на светите братя Кирил и Методий, той винаги излиза с много сериозни, задълбочени  и духовно издържани богословски послания, речи, слова и поучения към вярващите, към младежите и учениците, към студентите и към всички граждани. Неговите християнски послания и духовни напътствия са насочени не само към вярващите в чисто църковен план, но и към младите хора, студентите, политиците, адвокатите и магистратите, писателите и журналистите и към цялата широка българска общественост (Български екзарх Стефан I 1998).

 С появата на радиото в България, едни от първите предавания на тогавашното радио София са излъчвания в ефир на богослуженията от Софийските храмове, а и самият Софийски митрополит Стефан е един от активните и редовни сътрудници на Българското радио. Там той се проявява като проповедник, като авторитетен духовник, богослов и пастир на своето духовно паство, с което той подкрепя активно освен църковната преса, освен вестниците и други периодични издания като печатни медии, също така и радиото, както и новите форми на радио-проповед и радио-беседи, които тогава навлизат през 20-е и 30-е години на XX в. Разбира се той пише и за други вестници и печатни издания, сътрудничи на радиото и по време на Втората световна война и смутните години за България. По време на Втората световна война, когато става критичен по въпросите на евреите и политиката на нацистите от Третия райх и се обявява в защита на българските евреи в духа на решенията на Църквата някои негови статии биват цензурирани и ограничавани от тогавашните власти. В неговите дневници, в неговото запазено документално наследство, в архивите свързани с живота и делото на екзарх Стефан, можем да видим как той с огорчение посочва, че редовните му рубрики в много от столичните вестници започват да бъдат ограничавани и цензурирани, защото се осмелява да говори критично за нацистите и тяхната агресивна и нехристиянска политика, за античовешката идеология на Третия райх и грубата антихуманна завоевателна политика –  че това е една идеология повлияна от античовешки езточници, от философията на Ницше и Ницшеанството с тяхната теория за свръхчовека. Осмелява се да твърди и отстоява своята позиция, че това идеологизиране на политиката и живота не е християнско и не води към мир, добросъседство, братство и съзиждане на Европа в нейните християнски корени и християнската й идентичност, а че това е нещо варварско и постхристиянско като политика, която се гради на нещо безбожно и неоезическо (Екзарх Стефан 1945).

Позицията на Екзарх Стефан е същата и по отношение на болшевиките и техните гонения срещу християните и Църквата. Макар да прави ясно разграничение между Русия и славянството, от една страна, на които симпатизира, и войнстващия атеизъм на болшевиките и тоталитарния комунистически режим, които преследват християните и потискат Църквата,  много от тези негови проповеди и пастирски послания са били често пъти цензурирани или докладвани на комунистическите власти, които започват да гледат на него след 1945 година с нарастващо подозрение като на неудобен за новата атеистична политика елемент. Може да се каже съвсем уверено, че Екзарх Стефан е пример за един достоен и смел духовник, който издига гласа на Църквата в трудни, критични моменти за вярващите и обществото по време на войните, в защита на евреите по време на холокоста и антиеврейските преследвания на расистката идеология на нацизма. По това време той е един от стожерите на това велико християнско дело в защита на гонените и преследвани евреи в България, което разкрива достойнството и доблестта на християнските духовни водачи и величието на Българската православна църква, когато тя застава в защита на невинните и страдащите свои съграждани и не позволява тяхното депортиране в лагерите на смъртта. Всички тези антихристиянски политически идеологии на ХХ век, които госдподаруват в света и Европа в тези исторически и съдбовни за човечеството моментни, според Екзарх Стефан са продукт на земни и ограничени интереси, на конюнктурни политически страсти, обхванали по онова време политиката и общественото съзнание, и заплашващи да обхванат изцяло българското общество и да всяват вражда и братоубийства в разрез с християнската любов и жертвоготовност към ближния. За да се предпази народа от пагубните влияния на тези антихристиянски и „неоезически“ по своя характер идеологии Софийският митрополит Стефан води смела и открита духовна борба за отстояване на Евангелските истини и проповядва мъжествено Христовото слово сред народа. (Екзарх Стефан 1947)

Заради това много от изследователите в днешно време признават и посочват, че Екзарх Стефан е бил, заедно с митрополит Кирил Пловдивски, и с другите изявени български архиереи тогава, истинският „глас на Българската църква“ и „живата съвест“ на българския народ. Това са духовни пастири и достойни архиереи, които са носители на този изначален възрожденски и християнски дух на Българската екзархия, който вдъхновява народа в борбата му за свобода, равноправие и човешко достойнство и не допуска тиранията и диктатурата. Те са били гласовете на Църквата, която като истинската съвест на българския народ застава на бъдна стража в защита на народа и се противопоставя срещу безчовечното и антихуманно политическо движение на тогавашните тоталитарни идеологии. За това и Екзарх Стефан неуморно повтаря и проповядва, че Българската църква е „народна църква“, която е свързана неразривно с духа и традициите на българския народ. Тя не е държавна църква и не може да се подчинява на държавната идеология или на държавната политика, когато тя върви в разрез с Евангелските постулати на християнската етика или драстично нарушава Евангелските принципи и ценности на християнската вяра и нравственост на българския народ.

Това именно е един от принципите, които Екзарх Стефан въвежда за Българската църква, като една народностна църква. На запад по това време, например в скандинавските страни се прави разлика между народна църква –  Volkskirche и държавна църква – Staatskirche. По това време дори самите протестантски църкви и евангелски християни в Германия се разделят на такива, които приемат идеологията, наложена от нацистите върху тогавашната официална (лутеранска) църква в Германия (Rаichskirche) и такива, които са останали на своите строго християнски – евангелски, позиции и са биби опозиционно настроени срещу идеологията и практиката на нацизма. Те се обявяват срещу арийската идеология, която се опитва да бъде наложена и върху Църквата и се определят като „Изповедническа църква“ (Bekenendekirche). Това са християните, които изповядват Христос и Евангелието въпреки политическата идеология и временната конюнктура на тогавашния тоталитарен нацистки режим. В тази борба Екзарх Стефан, заедно с други наши богослови като акад. проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков и други духовници симпатизират на тези християни и богослови в Германия и ги подкрепят и сътрудничат с тях. Тези християнски движения за борба с тоталитарните идеологии и движения, които на Запад се борят срещу нацизма и срещу тоталитаризма, са същинските духовни сили в Европа за запазване на християнството и духовните корени на демокрацията. За това след политическите промени в България, Софийският митрополит Стефан е разпознат като един от водещите носители на християнския дух на свобода и самоопределение на народа, на демократичните ценности и традиции на българския народ и Българската църква и заради това именно свое мъжествено и достойно поведение е издигнат и избран за екзарх.

Така поради смелата позиция за борба срещу диктатурата и тиранията, която Екзарх Стефан води в България и Европа още от началото на Първата световна война и до края на Втората световна война, той си спечелва уважението и авторитета сред българите и цялото общество като истински християнски духовен водач, църковен лидер и смел пастир на своето духовно паство (Екзарх Стефан 1947: 76-91). Тогава става възможно и преодоляването на схизмата, чрез преговори с Цариградската Вселенска патриаршия, и възвръщане на същинския каноничен статут на Българската църква като призната от всички автокефална поместна православна църква наравно с другите поместни църкви.

Тогава, обаче, започва да се засилва разделението в международните отношения, да се спуска постепенно „желязната завеса“ в следвоенна Европа и да се оформят двата противоборстващи си лагера на демократичните страни на Запад и комунистическите страни с „народна демокрация“ на Изток. Засилването на комунистическия тоталитарен режим, който се основава на атеистична пропаганда и материалистическа идеология, не може и не иска да се съобрази със свободата на духа и църковната независимост, не приема демократичните принципи на самоопределение и не признава силата на духа, основани върху християнските ценности и добродетели на вярата в Бога, надеждата и любовта към Бога и ближните. В такава обстановка личността на Екзарх Стефан започва да става пречка за новата власт, която иска, например, свещениците да членуват в политическата организация на Отечествения фронт (ОФ), докато църковният предстоятел счита, че свещениците трябва да останат независими и политически неутрални, а Българската църква да не се политизира, за да не става зависима от политическата власт.

Автор: доц. д-р Костадин Нушев 

Списание „Светодавец“, брой 7

Използвана литература

  1. Екзарх Стефан 1945: Екзарх Стефан I. Евангелието в живота. София, 1945.
  2. 2. Екзарх Стефан 1947: Екзарх Стефан I. Социалният проблем в светлината на Евангелието. София, 1947.
  3. 3. Български екзарх Стефан I 1998: Български екзарх Стефан I. Сборник избрани речи, слова, поучения и архипастирски напътствия. София, 1998.
  4. Екзарх Стефан 2012: Екзарх Стефан. Богомилите и презвитер Козма. София, 2012.
  5. Екзарх Стефан I Български 2015: Екзарх Стефан I Български. Българската църква. Пловдив, 2015
  6. Лазов 1947: Лазов, Димитър. Екзарх Стефан I – живот, апостолство и творчество. София, 1947.
  7. Минев 1998 : Минев, Иван. Един мъдър българин. – в: Български екзарх Стефан I. Сборник избрани речи, слова, поучения и архипастирски напътствия. София, 1998, с.с.5-13.
  8. Николчев 2015: Николчев, Дилян. Екзарх Стефан под „грижите“ на Държавна сигурност. С., 2015.
  9. Софийски митрополит Стефан 1941: Откриване на конференцията на учителите в Босилеград (1941). – в: Български екзарх Стефан I. Сборник избрани речи, слова, поучения и архипастирски напътствия. София, 1998, с. с. 458-460.

За Ангел Карадаков

Виж още

Завършва строежът на новата административна сграда при Самоковската порта до Рилския манастир

Завършва изграждането на новата административна сграда при Самоковската порта до Рилския манастир, започната през 2007 ...