Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
На 17 юни 1913 г. в късния след обед, в митрополитския дом в Битоля внезапно нахлуват множество офицери, полицейски комисари и войници с пълно въоръжение, начело с полицейския пристав Драгик Пауновик.
През това време Пелагонийският митрополит Авксентий се намира на двора до митрополитския дом. Войниците съобщават на митрополит Авксентий, че е арестуван. Заедно с него са протосингела на епархията архим. Горазд и секретарят Спиро Мирчев. На митрополията в Битоля се прави щателен обиск, като са конфискувани някои от книжата на митрополията[1]. Част от конфискуваните документи са сведения за грабежи и престъпления, вършени над българите от страна на окупационните сръбски и гръцки власти. На 25 юни с.г. пристав Пауновик, заедно с десет войници запечатват всички стаи на митрополията в Битоля. Автомобил закарва митрополит Авксентий и архим. Горазд на близката и гара и в 4 и половина часа заминават за Солун, а по-късно и за Цариград.
Бъдещият митрополит Авксентий се ражда през 1850 или 1852 г. в Самоков. Баща му се казва Захари Големинов, а родът на неговата майка Мария бил свещенически, като дядо на Христо Големинов (светското име на митрополит Авксентий) бил свещ. Станко „човек със смел характер, най-просветеният измежду самоковските свещеници”[2]. Може би църковното и национално самосъзнание на свещ. Станко повлиява по-късно и на бъдещия йерарх на родната ни църква. Свещеникът е един от свещениците, които се опълчват на гръцкия владика, намиращ се в Самоков и дори повежда борба за установяване на Екзархията в града. Първоначалното си образование митрополит Авксентий завършва в Самоков, след което отива в Рилския манастир, където попада под духовната грижа и обучение на отец Неофит Рилски.
На около двадесетгодишна възраст Христо Големинов приема монашество в Рилския манастир, като е постриган за инок през 1869 г. В монашество Христо приема името Авксентий. Веднага щом е постриган за монах той се отправя за София, където отива, за да завърши класно училище. Година по-късно, през 1890 г. Нишавският митрополит Партений го ръкополага за йеродякон в църквата „Св. Крал”. Младият йеродякон бил назначен за учител в Софийското първоначално училище. В тези години на своето служение бъдещият митрополит се включва в организацията на революционното движение, подето от Левски и Бенковски, като в същата организация участват Димитраки Коцев, Христо Ковачев и др. Турската власт обаче разкрива организацията, като убива някои от организаторите, а други заточва. По същото време Авксентий бяга в Цариград, а след това отива в Браила, където остава под опеката на бъдещия митрополит Климент – Васил Друмев. През 1873 г. бъдещият митрополит се завръща в Цариград. През същата година младият йеродякон придружава Врачанския митрополит Доротей в Одрин.
През 1870 г. българите от Одрин отправят молба български владика да посети техния град. Екзархията изпраща там митрополит Доротей, който извършва много ръкоположения на свещеници[3]. През 1873 г. Екзархията отново изпраща митрополит Доротей, но този път временно и неофициално. Митрополит Доротей остава един месец в Одрин, а с него и йеродякон Авксентий. Там Доротей освещава църквата „Св. св. Константин и Елена” и няколко пъти служи в нея[4]. След като митрополит Доротей е отзован обратно йеродякон Авксентий заминава за Пловдив, където се записва да учи в Пловдивската гимназия. През 1875 г. Авксентий получава стипендия, за да замине да учи в Киев. Заплащането на обучението му е осигурено чрез ходатайството на Българския екзарх Йосиф пред руския посланик в Цариград граф Игнатиев[5]. Шест години по-късно, през 1881 г. Авксентий е назначен за учител в Одринското духовно училище, открито по инициатива на екзарх Йосиф, а впоследствие преместено в Цариград[6]. Три години по-късно йеродякон Авксентий заминава за Самоков, където през 1884 г. става преподавател в Самоковската духовна семинария. Като семинарски учител йеродяконът преподава шест години, когато е преместен в Петропавловската духовна семинария, край Лясковец. През 1881 г. Екзарх Йосиф привлича при себе си йеродякон Авксентий и го назначава за чиновник за особени поръчки при Екзархията. В своята работа в Цариград Авксентий привлякъл вниманието на екзарха и същата година той го ръкоположил за йеромонах. През пролетта на 1891 г. Екзархията назначава йеромонах Авксентий за председател на Солунската българска църковна община. В Солун йеромонахът проявил твърд характер и добре успял да организира църковната община, за което впаследствие бил възведен в архимандритско достойнство от екзарх Йосиф. Това се случило през 1893 г.
През 1894 г. излиза султанско ираде, с което на Българската екзархия се давали същите училищни права, както и на другите религиозни общини и се разрешавало назначаването на митрополити в Неврокоп и Велес. „За осигуряване тази голяма победа на македонската българщина нужни са били веднага да се намерят подготвени духовни лица, които да заемат новооткритите катедри. При това частно за Велешката епархия необходим бил особено енергичен и изпитан йерарх, за да се осуетят домогванията на сръбската пропаганда”[7]
Българският екзарх Йосиф предложил на църковните избиратели от Велес архим. Авксентий и той единодушно бил избран за митрополит. „По природа скромен, той дълго време се колебаел да приеме ли народния избор, понеже добре съзнавал тежката отговорност, що налага архиерейският сан”[8]. Въпреки своите колебания архим. Авксентий приема да бъде ръкоположен за Велешки митрополит. Това се случва на Гергьовден 1894 г. „Неговото пътуване от Солун до Велес било същинско тържествено шествие. В Солун бил посрещнат от седемчленна велешка депутация съвместно с всички солунски българи”, пише в Църковен вестник. Посрещането на митрополит Авксентий бил втори великден за българите във Велес. Тържествата напомняли на посрещането на първия Охридски митрополит Натанаил от 1873 г.
Както повечето екзархийски митрополити в Македония и митрополит Авксентий започнал активна борба срещу сръбската и гръцката пропаганди. С много големи усилия митрополит Авксентий успява да спаси от сръбската пропаганда Башино село, където „турското правителство отстранило сръбския свещеник в Башино село и предало селската църква на българските жители”.
През 1900 г. Гръцката патриаршия назначава за Велешки и Дебърски митрополит Поликарп Теологиди и както го описват в Църковен вестник от 1900 г. „той се е учил в Сърбия, познава основно сръбския език и предан на сръбските тежнения”[9]. Поставянето на гръцки владика със сръбски възгледи е предшествано от насилствено отваряне на няколко сръбски училища във Велес, въпреки протестите на местните българи. „За да сломи единодушието и духа им, властта са принуди да доведе четири табора войска, които настани из българските махали и къщи, като по-рано арестува много първенци; за да отвори сръбски училища в селата и да закрепи учителите в тия училища, комендантът на войската се принуди да изпрати с всеки сръбски учител по един офицер и няколко войника”, пише в хрониките на Църковен вестник. Тези събития всъщност са и прелюдията към избора на гръцкия митрополит Поликарп. Протестите обаче от страна на българите се усилили, а към тях се включили и местните власи, които настояли владиката да не бъде допускан в града. Пред Патриаршията те настояли, че ако не се уважи искането им, изпратеният владика няма да бъде приет и допуснат да влезе в храма. Протестът направил впечатление на Патриаршията, след леко забавяне в Солун все пак митрополит Поликарп отишъл във Велес, но бил посрещнат единствено от гръцкия свещеник там при отсъствие на представители на сръбската пропаганда в града[10].
Илинденското въстание от 1903 г. довежда на главата на българите във Велес репресии от страна на турската власт. Сражения между турската полиция и извършителите в лицето на групата на „Гемиджиите“, сред които Йордан Попйорданов-Орце, Павел Шатев, Константин Кирков и др. се водят дълго. Резултатът е засилени репресии срещу българското население във Велес (откъдето са повечето от атентаторите), а в отговор четите на ВМОРО увеличават своята активност в района[11]. Митрополит Авксентий заема много ясна позиция в подкрепа на своите сънародници. Той успява със своите лични качества да спечели правителството на румелийския главен инспектор Хилми паша. Така например, както пише сам Иван Снегаров, „когато веднъж по сърбомански интриги били арестувани около двадесет души велешки първенци, митрополит Авксентий се явил при Хилми паша и смело му заявил: „Ваше В. Превъзходителство, ако искате да има ред в тази страна, позволете ми да бъда откровен. Тези хора са невинни, виновни са тукашните чиновници. Освободете нашите хора, аз отговарям с главата си за тях”. След това откровение на митрополит Авксентий Хилми паша се вслушал в думите му и уволнил обвинените турски чиновници и освободил затворените българи. Отношенията между митрополита и местния паша били добри, според свидетелски разкази на очевидци, споделени пред Иван Снегаров, Хилми паша наричал митрополит Авксентий – „хем гюзел меймур, хем гюзел булгар” или иначе казано им добър чиновник, и добър българин[12].
През същата година Св. Синод отпуска помощи за бежанците дошли в България от Македония и Одринско, вследствие на турските зверства. Паричната помощ, която синодът отпуска е 3000 лв., като 2000 лв. са за бежанците в Бургас, а 1000 лв. за тези във Варна[13].
На 4 ноември 1906 г. се преставя в Господа Пелагонийският митрополит Григорий. На 9 ноември тленните останки на митрополита били изнесени за поклонение и прощаване от неговото паство в храм „Рождество Богородично” в гр. Битоля. Шествието на пренасянето на тленните останки на митрополита, както и опелото било извършено от Охридския митрополит Методий и Велешкия митрополит Авксентий[14].
Същия месец Екзарх Йосиф „побързал” да назначи за пелагонийски митрополит Авксентий, който временно управлявал епархията, тъй като Високата порта и Патриаршията се били съгласили да не се назначава нов митрополит в Битоля. „Изборът на Екзархията беше твърде сполучлив, защото едва ли друг от тогавашните македонски български владици щеше да може да се наложи на турското правителство, да го признае за каноничен битолски митрополит”[15]. Митрополит Авксентий дълго време не бил признаван от местния Захим паша, но това не му попречило той да посещава всички официални събития като митрополит на Битоля. За признаването на митрополит Авксентий голяма роля изиграл Халми паша, с който митрополитът вече се познавал. Когато Халми паша пристигнал на посещение в Битоля бил посрещнат на гарата от митрополит Авксентий, с „когото завързал приятелски разговор”. Този явен израз на приятелски чувства от страна на главния инспектор направило силно впечатление на валията и оттогава местните власти започнали да се отнасят с митрополит Авксентий като към Битолски митрополит. Благодарение на своята добронамереност митрополитът издействал отпускането на 160 000 гроша за българските училища в Битолска епархия.
През 1908 г. Българският екзарх Йосиф се разболял и не можел да вземе участие през време на хуриета. По тази причина митрополит Авксентий бил избран за сенатор в парламента на Османската империя. Това силно подразнило гръцките митрополити, които не били участници в парламента. „През една нощ четирима гърци влезнаха в Екзархийския дом и насмалко щяха да посегнат на живота на българския йерарх, ако техният шум не го събудеше”, пише в броя на Църковен вестник, посветен на митрополит Авксентий.
Митрополит Авксентий последвал участта и на другите митрополити в Македония, след Междусъюзническата война и бил изгонен от Македония.
На 6 ноември 1912 г. сръбските войски влизат в Битоля. Месец и половина местното население е подложено на небивала агресия и обири от страна на войските. Митрополит Авксентий свидетелства, в свое писмо до екзарх Йосиф. „Точно месец и половина от горната дата продължи безразборното ограбване на имота, движим и недвижим, на населението”[16].
През 1915 г. той отново се завърнал „с неизказана радост” в освободената си епархия, „за да я напусне наново и да преживее нов народен разгром”. По думите на Иван Снегаров „неутешима бе скръбта” на митрополит Авксентий, че е откъснат от своето „доблестно, благородно и страдалческо паство”. Докато пребивавал в София той следял целия международен и български печат. „Той дълбоко вярваше, че страната, за която десетилетия работи преданно, пак ще види свобода, защото беше убеден, че цял свят знае за нейния несъмнен български облик”[17]. Архим. Горазд, също в свое писмо до Екзархията, свидетелства, че „с навлизането в Битоля на сръбските окупационни войски на 6/19 ноември 1912 г. бяха започнали преследванията и убийствата над българското население от страна на настанилите се в Битоля и Прилеп сръбски окупационни власти”[18].
На 17 юни 1913 г. в 4 часа, след обед, около 50 души войска и жандармерия, начело с окръжния управител Алимпич, нахълтват в сградата на митрополията, където арестуват митрополит Авксентий, архим. Горазд, секретаря на митрополията Спиро Мирчев, чиновниците и обслужващия персонал на митрополията.
Архимандрит Горазд в своите сведения съобщава още, че Алипич и хората му задигат цели папки с преписки от канцеларията на митрополията в Битоля. Митрополит Авксентий остава под домашен арест в сградата на митрополията. На втория ден от ареста митрополит Авксентий и архим. Горазд получават неочаквана визита. „На вторий ден от ареста ни бяхме изненадани от внезапното и любезно посещение на Битолския английски консул г. Шарл Алексей Грей, който с един камшик в ръка и с кучето си мина всред пазачите сръбски войници, без да попита никого от тях, и се отправи направо в митрополитското здание – право в приемния салон, както това правеше по обикновеному, когато посещаваше митрополията ни”[19].
Арестът в митрополията продължил почти десет дни. На 24 юни 1913 г. в 3 часа заранта в сградата нахълтали полицаи и войници, които с щикове в ръка, по-най брутален начин извели митрополит Авксентий и архим. Горазд. Войниците задържат всички вещи на духовниците – покъщнина, библиотека, ценни църковни одежди, мебели и др., като ги изгонили само „с дрехите на гърба”, както сам свидетелства архим. Горазд. Войниците качват на файтон двамата духовници и ги отправят за гарата в Битоля, където ги настаняват в арестантско купе, конвоирани от един полицейски пристав и един стражар, които ги придружават в Солун и ги предават на гръцките полицейски власти.
Тук само ще направим една скоба, за да кажем, че някои от вещите си все пак духовниците успяват да вземат от сръбските окупатори. Архим. Горазд пише, че през декември 1913 г. успява да се завърне в Битоля и да вземе някои свои дрехи, но „библиотека, църковни одежди, сервизи, спални и прочее покъщнина, които бяха мои и на митрополит Авксентий вещи, според сръбските закони, не се признавали за частна собственост. И като такива остават за тройфей на новата власт”[20].
През 1913 г., на 6 юли, Църковен вестник съобщава, че сръбското правителство е дигнало със сила от седалището на епархиите им и, под военен конвой, изгонило един по друг зад граници Техни Високопреосвещенства българските митрополит св. Пелагонийски Авксентий, св. Охридския и Преспански Борис, св. Скопския Неофит, св. Велешки Мелетий и св. Дебърски Козма. По-нататък статията продължава, че митрополитите Авскентий и Борис са вдигнати с военен конвой и били отведени в Солун, а след това заминали за Цариград[21]. Заедно с другите македонски владици и митрополит Авксентий получава един от апартаментите в синодалната палата.
Митрополит Авксентий подписва и писмения протест срещу комюникето на сръбската легация, че македонските архиереи доброволно били напуснали епархиите си. „В името на истината и по своя архиерейска съвест се смятаме нравствено длъжни да заявим, че сами ние никога доброволно не сме изказвали никакво желание пред сръбските власти за разрешение да напуснем епархиите си… Всички ние едновременно, а именно на 17 юни, бяхме арестувани от властите всеки в своето митрополитско помещение и всички ние тъй също едновременно – на 25 юни, екскортирани от военна стража и административни чиновници, бяхме изгонени вън от границите на заетите от сръбските войски области…”[22].
През 1915 г. Св. Синод приканва митрополитите на освободените отново епархии да се завърнат на служение в тях[23].
Митрополит Авксентий помолил с писмо от 9 декември 1915 г. да бъде освободен от управлението на епархията, понеже бил с разстроено здраве, а и обстановката била по-особена т. е. военна[24]. Св. Синод не уважил молбата му, а отново му наредил да замине за епархията си. Авксентий пристигнал в Битоля в края на декември 1915 г. Освен екзархийските свещеници там той намерил и 24 патриаршески свещеници с около 2000 пасоми, главно от Битоля и околните влашки села. Още в началото на 1916 г. патриаршеските свещеници започнали да се отказват от Цариградската патриаршия и да преминават към ведомството на Българската екзархия. Обаче те се оказали слабо образовани и не знаели църковнославянски език, затова митрополит Авксентий открил за тях специално свещеническо училище при църквата “Св. Неделя” в Битоля.
На 17 август 1916 г. войските на Антантата спрели извършеното по-рано българско настъпление, а през септември 1916 г. фронтът достигнал до средата на гр. Битоля. Заради това митрополит Авксентий бил принуден да премести седалището на епархията си в Прилеп[25].
В началото на 1918 г. митрополит Авксентий писал до Св. Синод, че в много села в Ресенско, Битолско и Прилепско “църквите били обърнати от германските военни власти или на лазарети, или на аптеки, или на работилници, казарми и пр”[26]. Понеже неговите сили да нормализира религиозния живот не дали положителен резултат, той молел Св. Синод за подкрепа. Този проблем бил обсъден от синодалните митрополити в заседанието им от 9 април 1918 г. Ето какво е записано в Протоколната книга: “Поруганията, извършени от страна на германските военни власти в Божиите храмове у новоосвободена Македония, са повече от възмутителни. Св. Синод се отказва да подчертава негодуванието и смущението на тамошните благочестиви християни от такава една неокачествима постъпка, вършена със светинята. Той не допущаше, че един висококултурен народ, какъвто е германският, ще си позволи, особено като християнски и наш съюзнишки, да върши подобни издевателства. Такива светотатства в Божиите храмове българският народ не знае дори и през времето на своето петвековно робство под иноверното турско владичество”. Св. Синод търси чрез МВнРИ помощта на правителството, за да се сложи край на това “безбожно поругание”. В рамките на един месец българското правителство изяснило въпроса с командването на германските войски. До края на май 1918 г. “повечето от заетите църкви били освободени вече, а дето това, по чисто военни съображения, не е сторено още, били взети мерки при първа възможност да стане”. От своя страна Щабът на действащата армия изпратил свой специален пратеник (висш офицер), който да провери на място всички изнесени случаи.
През 1918 г. митрополит Авксентий се завръща в София, където и година по-късно се преставя пред Бога. Това се случва на 24 февруари 1919 г. в 8,30 часа. Той почива в Синодалната палата, където пребивава след като се е върнал от Македония. Тленните му останки са били поставени за поклонение в синодалния параклис „Св. цар Борис-Михаил”, където много граждани се стекли да се простят с него. Опелото на митрополит Авксентий било отслужено на 6 февруари от Охридския митрополит Борис, Левкийския епископ Варлаам и Нишавски епископ Иларион.
Митрополит Авксентий, а и другите митрополити и духовници на Българската екзархия, които отдават целия си живот за църковно-народната борба, са положили основите на една здрава църковност в душите на своите пасоми. Тяхното служение, спокойно може да бъде сравнено с подвиг, защото предвид времето, в което са живели изпитанията им са били наистина сериозни. Но кое е нещото, с което те изпъкват? Със своята жертвоготовност, отдаденост за вярата и църквата и непреклонност в духовната борба за спасението на всяка една човешка душа.
Вечна да бъде паметта на Пелагонийския митрополит Авксентий!
Автор: Ангел Карадаков
БЕЛЕЖКИ:
[1] Любенова, Лизбет. „Последните български владици в Македония”. София, 2012 г., с. 38.
[2] Църковен вестник, бр. 5, 1919 г.
[3] Маркова, Зина. Българска екзархия 1870-1879. Издателство на Българската академия на науките, 1975. с. 99.
[4] Пак там. с. 100.
[5] Църковен вестник, бр. 5, 1919 г.
[6] Темелски, Христо. „Тържествувай българский народ“. Списание „Македонски преглед“, кн. 2, София, 2010, стр. 19-20.
[7] Пак там. Църковен вестник…
[8] Пак там. Църковен вестник…
[9][9] Църковен вестник, бр. 1, 1900 г.
[10] Църковен вестник, бр. 5, 1900 г.
[11] Чорбаджийски, Мартин. Илинденско-Преображенското въстание – устремът на поколения към свобода – https://bulgarianhistory.org/ilindensko-preobrajensko-vustanie/
[12] Църковен вестник, бр. 5, 1919 г.
[13] Църковен вестник, бр.37, 1903 г.
[14] Църковен вестник, бр. 47, 1906 г.
[15] Църковен вестник, бр. 5, 1919 г.
[16] Любенова, Лизбет. „Последните български владици в Македония”. София, 2012 г., с. 32.
[17] Църковен вестник, бр. 5, 1919 г.
[18] Любенова, Лизбет. „Последните български…”, с. 42.
[19] Пак там. с. 43.
[20] Пак там. с. 44.
[21] Църковен вестник, бр. 41, 1913 г.
[22] Църковен вестник, 1913 г., бр. 49
[23] Църковен вестник, 1915 г., бр.49
[24] Петров, Петър и Христо Темелски. Църква и църковен живот в Македония. София, 2003, с. 138-139
[25] Пак там.
[26] Пак там.
