Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Актът по причисляване на хора, угодили на Бога със своя живот, в лика на светиите в една поместна църква, често пъти наричано канонизация, е важно и може да се каже дори – историческо събитие за нея.
От една страна то показва, че в нейните недра и в близкото, и в далечното минало са живели християни, които с живота си са придобили благодатта на Св. Дух, а от друга – че процесът по причисляване в лика на светиите е не само човешка работа, но е и дело, което се направлява от Св. Дух, учещ човека на всяка истина. И ако Църквата, водена от своята пастирска грижа, снизходително протяга ръка за необходимата икономия към човешката немощ и слабост, то тя, ръководейки се от същата тази пастирска загриженост за спасението на човека, в подхода си към процеса на канонизация, се ръководи от принципа на акривията. Това ще рече, че Църквата се стреми да причисли в лика на светците само онези лица, за които свидетелствата за святост по време на техния живот, а и след смъртта им, показва, че те действително са Божии избраници.
При всяка канонизация преди приемането на официалния акт, трябва да бъдат изпълнени няколко задължителни условия.
В своята „Истории канонизациии святых в Руской церкви“ Евгений Евсигнеевич Голубинский (1834-1912) обобщава, че в Православната църква причисляваните в лика на светиите могат да се разделят на три големи групи – мъченици, изповедници и подвижници на благочестието.[1]
Мъчениците, които са пострадали и са приели мъченическа смърт за Христа, се причисляват сред светците по силата на самия факт на изповеднически подвиг и мъченическа кончина. Изповедниците – т. е. тези, които са умрели скоро след претърпените страдания, се прославят като мъченици. Онези изповедници, които останали живи за по-дълъг или по-кратък период от време след претърпените страдания при прославянето им били приравнявани с подвижниците на благочестието, въз основа на свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, Който и едните, и другите удостоявал с дар на чудотворство, както още докато били живи, така а и след смъртта им. Подвижниците на благочестието, т.е. това са епископите, свещениците, монасите и миряните, които са завършили живота си с мирна кончина, се причисляват в сонма на светиите въз основа на техния праведен християнски живот, народната почит и чудесата след смъртта им, което е свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, независещо от субективните човешки съждения.[2] Подвигът на изповедничеството се отличавал от подвига на мъченичеството по това, че не съдържа в себе си дара на мъченическата кончина, която се разбирала като увенчание, прослава на мъченика от Бога, като приемане на благоприятната жертва.
От покръстването на св. княз Владимир през Х в. до Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Руската православна църква се радвала на сравнително добро отношение от страна на управляващите държавници. Мъченичеството било почти непознато като историческо явление; то имало спорадичен и индивидуален характер. След Октомврийската революция, последвалата след нея гражданска война и победата на болшевиките в нея, новата власт, която споделяла идеите на крайния материализъм и атеизъм, подела мащабно и системно гонение срещу Църквата. Християните счели за жизнено необходимо да отстояват своите религиозни възгледи, своята вяра, своето право да живеят в съответствие с убежденията си, макар и с цената на живота си. До това ново диоклетияново време към лика на светиите в Руската църква били причислени едва 27 светци-мъченици, прославени главно заради тяхното следсмъртно чудотворене, а не поради факта на изповедническия им живот и мъченическа кончина. Един от последните канонизирани мъченици в дореволюционна Русия – св. Ермоген, патриарх Московски и на цяла Русия, бил причислен в лика на светиите след решението на Св. Синод на РПЦ на 14.04.1913 г. Извършените множество чудеса по неговите молитви бил основен аргумент в просителното писмо, изпратено от жителите на Москва до Светейшия Синод.[3]
Анализирайки натрупания исторически опит в процеса по канонизацията в Руската православна църква и след като взема под внимание непознатия до този момент феномен на масови гонения и репресии, родили новомъченичеството и изповедничеството за Христа, Комисията по канонизация на светии в РПЦ стигнала до заключението, че при акта на канонизация на новомъченици РПЦ следва да се опира много повече на опита на древната Църква, отколкото на своя десетвековен опит. Налице била обаче съществена разлика. В Римската империя самото изповядване на християнската вяра се квалифицирало като държавно престъпление, което можело да доведе изповедника до мъченическа смърт. В Съветска Русия, обаче с Декрета за отделяне на Църквата от държавата от 23.01 (5.02) 1918 г., на съветските граждани се предоставяло правото да изповядват всяка религия. Въпреки това, на Църквата не се предоставяло правото на юридическа легитимност.[4] Това положение на практика станало предпоставка за повдигане на обвинение от страна на държавната власт към свещенослужителите и миряните в политически престъпления – контрареволюционна дейност и антисъветска пропаганда. Ето защо властта се стараела да се сдобие с признание за виновност във враждебна на държавата политическа дейност от хора, принадлежащи към по същество аполитична обществена организация.
Тоталитарната държава имала в своя арсенал множество инструменти за оказване на натиск върху човека – от гражданска дискриминация, като невъзможност да заема една или друга длъжности, до затвор и принуда християнинът да потъпче Божиите заповеди, като бива въвлечен в лъжесвидетелство или предателство.
Това, разбира се, не означава, че представителите на репресивния апарат не се опитвали при разпит на християнина да се сдобият с неговото отречение от вярата, но за разлика от действията на властта в Римската империя, механизмите за натиск в Съветска Русия, бидейки сами по себе си незаконни, не се вписвали в протоколите, водени по време на разпитите на изповедниците, за което и свидетелстват съхранените изложения в тях. И ако в Римската империя държавната власт се стараела да принуди заподозрените в принадлежност към Църквата лица да се отрекат от християнската вяра, то по време на Големия терор (1937-1938) в СССР, когато гонението срущу християните достигнало своята връхна точка, дори самото отречение от християнската вяра не било достатъчно, за да избави жертвата от разправа и разстрел.[5]
През този период били арестувани повече от 160 000 свещенослужители и миряни, от които над 100 000 били разстреляни.[6]
Освен в юридически аспект, положението на ранномъчениците се отличавало от това на новомъчениците от ХХ в. по продължителността на гоненията. Ако в Римската империя периодите на гонения били кратки, то гоненията на християните в СССР продължили яростно цели 30 години (1918-1948), след което, още в продължение на 40 години репресивният режим не спрял преследването, като прилагал всякакви способи за притеснение на вярващите.
С политическите промени от началото на 90-те години, които довели до промяна на правната основа, регламентираща достъпа до секретните следствени дела на преследвани от съветската власт лица, се започнала задълбочена и продължителна изследователска работа по проучване на изповедническия подвиг и мъченическата кончина на хиляди репресирани свещенослужители и миряни на Руската православна църква. Изучаването на материалите било съпроводено с големи трудности при установяване на достоверните факти. В резултат от продължителната работа с документи постепенно се стигнало до формулиране нуждата от прилагане на индивидуален подход и задълбочено изучаване живота на всеки пострадал свещенослужител и мирянин. Всички открити факти за малодушие и отстъпничество свидетелствали за това, че актът на насилствената смърт все още не определя пострадалия като изповедник.
В една кратка и обобщена форма критериите за причисляване на новомъченици и изповедници в РПЦ могат да се формулират по следния начин: лицата, които са предложени за канонизация трябва да притежават нравствена чистота, образцово поведение не само в живота и пастирското служение, но и по време на следствието.[7] Базирайки се на опита от изучаването на съдебно-следствените дела, Синодалната комисия по канонизация на светии на РПЦ стигнала до заключение, че при представяне на материали за канонизация е необходимо да се даде отговор на следните въпроси:
- Не е ли бил свещенослужителят или мирянинът лъжесвидетел?
- Не е ли бил обновленец или григориевец?
- Не е ли имал препятствия от каноничен характер?
- Не ли имал препятствия от нравствен характер?
- Не е ли ставал свидетел, давайки показания против други?
- Не е ли бил секретен сътрудник на силовите ведомства?[8]
Под лъжесвидетелство се разбира не само даването на лъжлива и невярна информация на лицето, с което следственият е имал контакт, но и предоставянето на сведения, които въпреки че са верни, стават основание за преследването на други лица, имената на които са разкрити от разпитвания. Ако се обърнем към древните исторически източници за мъченията от II-III в., то ще открием истински примери за това как християните-мъченици са давали информация за техните събратя християни. Например в „Мъченичеството на Агапия, Хиония и Ирина“ съдията изисквал от девойките да издадат своите приятели. На въпроса: „Кой ви даваше убежище?“, те отговорили: “Бог, Който покрива всичко, Той ни даваше убежище.“[9] Под лъжесвидетелство също така се разбира съгласяването с повдигнатото обвинение в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. При наличие на лъжесвидетелство против себе си Комисията по канонизация отхврърля възможността лицето, предложено за канонизация, да получи положително становище.
Въпреки че животът на свещенослужители и миряни, привлечени към обновленческия разкол и към други разколнически групи, последователно създавани от силовите ведомства на съветската държава през 20-те години на ХХ в., бил отнет с насилствена смърт, не би следвало този факт да се счита като основание за канонизирането им за новомъченици на РПЦ.
Снемането на духовния сан, което често пъти бива обявявано и чрез средствата за масова информация, както и съзнателното скриване за принадлежност към Църквата при заемнето на граждански длъжности, са престъпления с каноничен характер. Нарушение от такъв характер има и когато свещеник или епископ е приел ръкоположение от лица, принадлежащи към разколническа група. За онези духовници, за които в процеса на изследване се установи, че са допуснали канонични нарушения, не може да бъде дадено положително становище за причисляването им в сонма на руските новомъченици и изповедници.
Препятствия от нравствен характер са всички нарушения на етичничния християнски закон, като кражба, неморален и несъвместим с духовния сан живот, прояви на алкохолизъм, отричане от родителите. Като пример в това отношение може да се посочи случаят с протойерей Алексндър В., който служил в Успенската църква на с. Гжел, Московска област. Свещеникът бил арестуван през 1930 г. и изпратен на заточение за три години в Казахстан; през 1937 г. бил отново арестуван и тройката на УНКВД го осъжда на смърт чрез разстрел. След екзекуцията отецът е погребан на Бутовския полигон в Подмосковието. При по-задълбочено изследване на живота му се изясниоло, че той страдал от тежка форма на алкохолизъм и дори имало случаи в свещенничеството му, когато се опитвал да извършва богослужение в пияно състояние. След детайлното изучаване на всички обстоятелства в живота на протойерей Александър В. Комисията стигнала до заключението, че негово име не може да бъде записано в събора на руските новомъченици и изповедници. [10]
Друго препятствие за канонизацията на свещенослужител или мирянин, е когато се установи фактът, че същият се е явявал като свидетел по дело на други свещенослужители и е свидетелствал за тяхната антисъветска агитация и контрареволюционна дейност.
Непреодолимо препятствие за причисляването към сонма на руските новомъченици и изповедници може да се посочи и установяването на наличие на данни за секретно сътрудничество със силовите структури на тоталитарната държава. Много често съвременното християнство общество смята, че когато бива употребен натиск върху човека от страна на репресивния апарат за отстъпление от религиозно-нравствените принципи, основаващи се на вярата в Христа, няма нищо притеснително в това той да му сътрудничи, аргументирайки поведението си с различни мотиви, като например: необходимост да бъде оказана помощ на ближния, да бъде извършена важна дейност в полза на обществото, страната и дори на Църквата.
При всички, изброени по-горе примери, става ясно, че всъщност изборът се прави в полза на своето „аз“, вместо в името на Господа; вместо вечният живот с Христос, се избира временният земен живот, който има нужда от продължение, за да бъдат изпълнени поставените от човека задачи. Не такъв избор са правели новомъчениците от ХХ в. Тук може да бъде приведен следният пример: Когато на Патриаршеския местоблюстител – Крутицкия митрополит Петър (Полянский), на когото Господ отсъдил да възглавява Руската православна църква в нейните най-тежки години – от 1925 до 1937 г. властта нееднократно предлагала „да се договорят“, той оставал непреклонен, заради което бил „награждаван“ със заточение в Сибир и затворническа килия в затвор. Обещавали му свобода в замяна на това да стане осведомител на ОГПУ, т.е. да бъде доносник, но архийереят категорично отказал, като твардо заявил, че подобен род дейност е несъвместима с неговото звание и характер. [11]
Като се опира на богословско-каноническите основания за причисляване към лика на светите новомъченици, Комисията по канонизация достига до заключението, че в делото на канонизация не външните обстоятелства в живота са от значение, дори да е налице насилствена смърт по време на гонение, но под внимание трябва да се вземе и вътрешният живот на християнина, неговата праведност в очевидното и ясно изразено изпълнение на Христовите заповеди.
Мъченичеството е духовен подвиг, който се извършвал в благодатна свобода, въз основа на всепобеждаващата любов към Бога. То е най-висшият израз на вярата, любовта и надеждата:“Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13). Ярки свидетелства за проява на тази пламенна любов на новомъчениците са старателно събираните през 70-те и 80-те години на ХХ в. от църковници-ентусиасти устни сведения на хора, познавали техния живот. От писмените свидетелства – проповеди, съчинения и писма на новомъчениците разбираме за благодатната любов към Бога, горяла в техните сърца. С писмено или устно слово, а и на дело, тези Божии угодници свидетелстват, че страдат, защото желаят да бъдат с Христа. В едно свое писмо, малко преди да бъде разстрелян, свещеномъченик Вениамин Петроградски пише:
„Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен, както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги е хубаво. За съдбата на Божията Църква не се боя. Трябва повече вяра, повече да я имаме ние, пастирите. Да забравим своята самонадеяност, ум, ученост и други подобни, и да дадем място на Божията благодат. Трябва да не щадим себе си заради Църквата; а не да жертваме Църквата заради себе си. Сега е време на съд. Хората заради политически убеждения жертват всичко. Ние ли, християните, та още и йереи, да не проявим необходимото мъжество даже до смърт, ако имаме малко вяра в Христа[12], в живота в бъдещия век“.
През 2006 г. в Руската федерация били приети редица закони („За архивните дела“, „За информацията, информационната технология и защита на информацията“, „ За личните данни“), с които се въвеждат ограничения за достъпа до архивните документи, което на практика ограничава възможността за всеобхватно изследване на подвига на руските новомъченици и изповедници и значително затруднява процеса на тяхната канонизация. За периода от 1992 до 2011 г. в Комисията по канонизация са постъпили документи за 2428 пострадали свещенослужители и миряни, от които 1556 получили са нейната положителна оценка, в резултат на което били причислени в Събора на руските новомъченици и изповедници.[13] На Архиерейски събор на РПЦ през 2011 г. бил приет документ „За мерките по съхраняване на паметта към новомъчениците, изповедниците и всички невинно пострадали от богоборците в годините на гонение“[14], в който е разгърната програма за разпространение сред руския народ на почитта към новомъчениците. Това показва, че стремежът на Руската православна църква към изследване на периода на атеистичните гонения в СССР през ХХ в. имат вектор, насочен и към настоящето, и към бъдещето на руския народ. На конференцията „100 години от началото на епохата на гоненията на Руската православна църква“, проведена в Москва през 2017 г., Руският патриарх Кирил произнася слово, в което казва:
„Без злоба и в молитва за враговете много наши подвижници от миналото столетие се възкачиха на своята Голгота. Техните жития са драгоценни уроци за хората от всяка епоха, защото те дават ключ към разбиране на това, как земният път на човека, верен на Спасителя, се свързва с вечността. Новомъчениците убедително засвидетелстват на нашите съвременници, че не само в миналото, но и днес Христос е Път и Истина и Живот (Йоан 14:6). Молитвеното почитане на новомъчениците, задълбоченото изучаване на техните жития и духовно наследство имат огромно обществено значение; то способства за възпитаването на подрастващото поколение в дух на православна вяра и традиция, помагайки на младите хора да възприемат нравствените и патриотични ценности чрез личния опит на светиите от ХХ в.“[15]
За Руската православна църква двадесети век станал период на гонение, на масово гонение и преследване на нейните верни чада. Под натиска на атеистичната държавна власт имало християни, които отстъпвали от своите религиозни идеали, като се отричали от Христа и Неговата Църква, приемали различни форми на сътрудничество с нейния репресивен апарат или преориентирали своя нравствен и житейски светоглед, изцяло съобразявайки се с полъха на новото време. Не били малко обаче и онези, които непоколебимо преминавали през горнилото на изпитанията, уповавайки се на Господа и горещо жадувайки да бъдат винаги с Него. От земята, пропита с новомъченическа кръв, израствали нови класове – новите Божии избраници, които в края на ХХ в. възродили Руската православна църква за нов живот и ново свидетелство.
Руските новомъченици и изповедници засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисуса Христа пред лицето на атеистичните богоборци. С настъпилите политически промени в края на ХХ в. се открила възможността Руската църква да изследва и прослави подвига на новомъчениците и не само да поднесе пред управниците и обществото своето съвременно свидетелство за това, че нейните чеда са били гонени и избивани заради вярата си, но и да засвидетелства истинността на евангелските слова, че портите адови не могат да надделеят над Светата православна Църква.
Автор: йеромонах Йоан Пешев
БЕЛЕЖКИ:
[1] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 237
[2] Пак там,с. 192-193
[3] Журнал Московской Патриархии(ЖМП), 2012, №.4 , с. 53
[4] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 244
[5] Никулина, Елена. Агиология // Новомученики и исповедники Российские. <https://azbyka.ru/otechnik/Zhitija_svjatykh/agiologija/3_15 > (02.05.2021 г.)
[6] Мазырин,Александр. Смысл и значение подвига новомучеников и изповедников Российских// ЖМП, ,2016, с. 32
[7] Сазонов, Дмитрий, Сраму не имут// ЖМП, 2017, № 7, с. 65
[8] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 302
[9] Виноградов, Андрей. Орянтиры святости// ЖМП,2012, № 11, с. 84
[10] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 311-312
[11] Мазырин,Александр. Смысл и значение подвига новомучеников и изповедников Российских// ЖМП, № 6, 2016, с. 35
[12] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 360-361
[13] Пак там, с. 381
[14] ЖМП, № 3, 2011, с.45-46
[15] ЖМП, № 7, 2017, с. 31
