Книга на пророк Амоса е от сборника 12 Малки пророци. Книгата съдържа девет глави, състои се от отделни изречения, написани в поетична форма и обединени заедно най-вероятно след смъртта на пророка.
Личността на пророк Амос и неговата епоха
Амос е първият пророк-писател, най-важна след Мойсей фигура в Стария Завет. Откровението, което получава, бележи преломен момент в историята на Израел. В него съвсем ясно е изобличено двуверието, националното превъзнасяне и суеверно-магическото разбиране на обредите. Ролята на боговдъхновените речи на Амос за цялото по-нататъшно пророческо движение не може да се подлага на съмнение. Духът и стилът им се отразяват на почти всички пророци, живели след него.
Амос не принадлежи към „царските“ ясновидци, свързани с определени светилища, не е и популярен вожд като тези, които се борят с пороците на обществото с политически методи (като Ахия или Елисей). Той може да бъде наречен „човек от народа“, тъй като основното му занимание е да развъжда овце и да се грижи за плодни дръвчета. Юдей по произход, Амос живее на края на пустинята край гр. Фекоя (днес село Фекуи), разположен на няколко километра южно от Витлеем, но краткото му пророческо служене протича в Северното царство, където е изпратен от Бог против собстената му воля. Божият дух превръща пастира в Небесен вестител.
„Лъв зарика, – кой няма да трепне? Господ Бог каза, – кой няма да пророкува?“ (3:8).
Амос идва в Северното царство около 760 г. пр. Хр., в навечерието на голямата катастрофа в целия Близък Изток. Набралата сили асирийска военна държава само чака момент, за да започне грабителски походи. А по това време в Самария цари пълно безгрижие. Управлението на Йеровоам ІІ (786-746), белязано с успехи и победи, внушава на хората мисълта за Божията милост. Всички чакат „Деня на Повелителя“, когато с помощ отгоре Божият народ ще победи своите врагове. Пищният култ в светилищата в Самария, Ветил и Дана се смята за висша проява на благочестие.
В същото време нравственото равнище на народа стремително пада. Нарастването на богатствата, имущественото разделение и безправното положение на селяните – всичко това е обратната страна на политическите успехи. Заветът на Мойсей за неразделността на любовта към Бога и ближния е почти забравен. И Амос не може да не види това.
От книгата му става явно, че е надарен поет и много образован човек, независимо че принадлежи към селското съсловие. И все пак едва ли би се осмелил да предизвика властниците и целия народ, ако не е покоряващият Божи глас, който прозвучава в душата му.
Като се появява във Ветилския храм, Амос предрича пред всички неговата гибел и края на царската династия. Старшият свещеник Амасия донася за това на царя и на Амос е наредено да напусне Витил:
„И рече Амасия на Амоса: ясновидецо, иди и се отстрани в земята Иудина; там яж хляб и там пророкувай, а във Ветил вече не пророкувай: защото той е светиня царева и е царски дом“ (7:12-13).
На това Амос възразява:
„Отговори Амос и рече на Амасия: аз не съм пророк и не съм син на пророк; аз бях пастир и събирах диви смокви. Но Господ ме взе от овците и ми рече: иди, пророкувай при Моя народ Израиля“ (7:14-15).
От Ветил Амос отива в столицата на Северното царство – Самария. За по-нататъшната му съдба не е известно нищо. Може би, изгонен от Самария, се е върнал в родината си и е записал словесното откровение на Повелителя.
Паметта на пророк Амос Православната църква чества на 15 юни.
Съдържание и композиция на книгата
Пророчествата на Амос са групирани в четири части:
1) разобличаване на греховете на Израел, Юдея и заобикалящите ги народи: сирийци, филистимци, финикийци, идумейци, амонитяни и моавитяни (1-2);
2) Божи съд над старозаветната църква, призив за покаяние (3-6);
3) седем видения, означаващи бъдещия Съд (7:1-9,10);
4) пророчество за възстановяване на „Давидовата шатра“ (Месианското царство) (9:11-15).
Така че основното съдържание на книгата е Съдът и покаянието. В нея господства пробуждащ съвестта дух, родствен на духа на св. Йоан Кръстител. Пророкът руши безпощадно религиозните илюзии на своите съвременници като вид самозалъгване и не се страхува да се противопостави на своя народ. Само уважението, с което са заобиколени по това време пророците, спасява смелия проповедник от наказанието.
Учението на пророк Амос
1) Двуверието, което допуска редом с Яхве да съществуват и други богове, се отхвърля напълно. Яхве е този, който създава съзвездията, който царства над стихиите на земята и небето, Владетел и Творец е на мирозданието, Саваот, или Вожд на небесните войнства (звездите) (4:13; 5:8; 9:5-6). При това Амос изобщо не се обявява за вестител на нова религия. Неговият Бог е същият Бог, който се е открил на Авраам и Мойсей, и Амос вижда в себе си само продължител на тяхното дело, човек, който е призван от Повелителя да напомни на хората за него.
2) От същите Авраам и Мойсей идва вярата в избраността на Божия народ, която според Амос не е привилегия или повод за високомерие. Като народ, като един от народите, Израел не стои по-горе от другите народи. Дори такова забележително събитие като изхода от Египет не дава право за превъзнасяне.
„Вие, синове Израилеви, не сте ли за Мене като синове етиопски? казва Господ. Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимци – из Кафтор и арамяни – из Кир?“ (9:7).
Избраността на Израел е в религиозното служене, в служенето на Бога, който го е предназначил за себе си чрез Завета. Това предназначение носи и много голяма отговорност.
„Само вас признах Аз от всички земни племена, затова и ще изискам от вас за всички ваши беззакония“ (3:2).
Но значи ли това, че другите народи не отговарят през Бога за своите дела?
Косвен, но съвсем ясен отговор е даден в началото на книгата. Първи от пророците Амос ги изобличава не за това, че са езичници и се намират във властта на заблужденията, а за това, че потъпкват човечността, проявяват жестокост, нарушават съюзите, отвеждат мирни жители в плен, убиват и грабят. Следователно Амос, както след това и ап. Павел (Рим 2:15-16), знае за „закона на съвестта“, начертан в сърцето на човека.
На пророка е разкрито, че „Денят на Повелителя“ наистина ще дойде, но ще дойде не с външно тържество на Израел, както мислят мнозина, а със Съда на Божата истина, която ще подложи всички на изпитание (5:18-20).
3) Чрез Амос Повелителят произнася присъда и над традиционното благочестие, което се опитва „да умилостиви“ Бога с дарове и жертви, да успокои съвестта си с точно изпълнение на обредите и празниците. Но тъй като е нарушено основното изискване на Декалога – да се служи на Бога със спазване на нравствените заповеди, – култът се превръща в кощунство.
„Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през време на тържествените ви събрания. Ако Ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци. Отстрани от Мене шума на твоите песни, защото звуците на твоите гусли няма да слушам. Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток!“ (5:21-24).
Пророкът се позовава на простотата на култа, която съществува при Мойсей в пустинята (5:25), и предсказва, че празниците ще се превърнат в тъга (8:10). Той знае как се разправят властниците с всички недоволни (5:12), но без да се колебае, ги обвинява: те превръщат правосъдието в отрова, потискат бедните, вземат подкупи, събират съкровища с грабеж и насилие.
„Изслушайте това, вие, които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси, – вие, които казвате: кога ще премине новолунието, за да продаваме жито, и събота – да отворим житниците, да намалим мярката, да уголемим цената на сиклата и да измамваме с неверни къпони [везни], да прикупваме неимотни със сребро, и сиромаси за двои обуща, а отсевки от жито да продаваме?“ (8:4-6).
Социалните и нравствените престъпления в Божите очи според учението на Амос са религиозни престъпления, измяна на Закона и вярата. Не случайно изобличителят на „храмовото благочестие“ първомъченик Стефан се позовава в речта си пред Синедриона именно на пророк Амос. (Деян 7:42).
4) Амос предсказва, че ще настъпят дни, когато хората ще жадуват за словото на Повелителя, но то ще им бъде отнето (8:11-12). Те нямат да бъдат спасени от древните светилища, на които се надяват (8:12-14). Като възмездие ще дойдат черни дни: ще опустеят разкошните дворци, ще замлъкнат песните, …, всичко ще бъде разрушено и Божият народ ще бъде разсипан като „зърна в решето“ (9:9). Пророкът сам се ужасява от думите си и възкликва:
„Господи Боже, смили се; как ще устои Иаков? Той е твърде малък“ (7:2).
Той призовава народа:
Търсете доброто, а не злото, за да останете живи – и тогава Господ Бог Саваот ще бъде с вас, както вие казвате. Намразете злото, обикнете доброто и възстановете правосъдие при портите; може би, Господ Бог Саваот ще помилува остатъка Иосифов“ (5:14-15).
Тук за първи път в Стария Завет звучи обета за остатъка (евр. ‘шеар’). Тъй като Божето слово е неотменимо, заради недостойността на народа Бог запазва едно негово осветено ядро, корен на бъдещата църква, която ще устои на всички несгоди, запазвайки верността си. Темата за остатъка преминава през всички пророчески писания и намира завършека си в Новия Завет. (Рим 11:5)
С надежда в остатъка е свързано заключителното пророчество на Амос за възраждане на Давидовата скиния, за връщане на изгнаниците от пленничеството и за прошка. Някои тълкуватели смятат, че Ам 9:11-15 принадлежи на ученик на пророка, тъй като тоналността на фрагмента се отличава ярко от суровия дух на цялата книга. Но достатъчно основания за тази хипотеза няма. И в други глави пророчеството оставя светъл лъч надежда (7:3).
Автор: свещ. Александър Мен
Източник: pravoslavieto.com