Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът – логиката, е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някой отци, когато искат по-точно да определят ума, го свързват с вниманието.
Умът е най-изтънченото внимание. Там, където е вниманието на човека, там се намира и умът му.
Ако вниманието е насочено и подчинено на сътворения свят, това означава, че умът се намира в неестествено състояние или действие.
Ако вниманието е обвързано с разума и човекът постоянно мисли и анализира, това означава, че умът не действа според своята природа и е помрачен.
Ако вниманието е в сърцето и се моли и едновременно с това разумът има съзнание за сътворения свят, който ни заобикаля, това показва, че умът действа и живее според своята природа.
Тъй като този анализ може да изглежда неясен и абстрактен за хората, които нямат личен опит, ще се опитам да разгледам по-подробно ума в рамките на аскетическия опит на нашите светии.
В началото трябва да подчертаем, че за да разберем какво е умът и каква е разликата между ума и разума, е необходим духовен опит. Само този, който е опитал това, може да го разбере. Само този, който е очистил сърцето си от помислите и у когото сърцето действа според природата си, може точно да познае какво е умът, а тези, които нямат такъв опит, макар и да четат много по този въпрос, не могат да разберат. Това може да се сравни с телесните очи. Слепият, колкото и обяснения да чуе от виждащите за красотата и значението на цветовете и за разликите между тях, нищо няма да разбере. Така и този, чийто ум е помрачен, не може да схване съществуването на ума и ценността му, знанията, които получава от него, и това, което го отличава от разума. Всичко, което се отнася за телесните сетива, се отнася много повече за духовното сетиво – ума на човека. Затова разбирането на този въпрос изисква вътрешен духовен опит.
Описанието и анализът на ума са много трудни, но са много важни, защото тези духовни въпроси са същността и основата на православната традиция.
Когато започне да живее духовен живот, човекът си поставя за цел да изпълни в пълнота Христовите заповеди и да се задълбочи в покаянието. В началото на пътя го обхваща блаженият плач и покаяние за живота му, минал в грях. Християнинът,който тръгва по този път, преживява истински първите Христови блаженства на духовна бедност и блажен духовен плач. Самоукоряването и плачът се изразяват чрез молитва. Като познае своята духовна болест, човекът плаче, ридае и същевременно моли Лекаря на душите – Богочовека Христос, да го изцери. Така, в атмосфера на най-дълбоко покаяние и плач, човекът се моли на Бога, изричайки различни молитви като: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мене грешния”, „Просвети моята тъмнина”, „Изцели душата ми, защото сгреших” и др.
Този съюз на смирение, плач и молитва може да започне и по друг начин.
В началото християнинът се упражнява в молитвата, като се моли: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния” чрез устата си и чрез своя разум. След дълги опити за събиране на ума (вниманието) в думите на молитвата и за отхвърлянето на всички помисли, след дълго повтаряне на молитвата се ражда чувството на смирение, нищожност, покаяние и плач. Така и в този случай молитвата се свързва с чувството за духовна бедност и блажен плач. В моменти, когато човек не очаква, след голяма борба и голяма молитва, която е свързана с покаяние и смирение, умът слиза с молитвата в сърцето и тогава става разделянето на ума от разума. Чак тогава умът започва да казва молитвата, която дотогава казва само разумът. Човекът разбира, че това е станало, по една блага болка в телесното сърце. Когато ни боли някаква част от тялото, цялото ни внимание (ум) се съсредоточава там, така е и тук, но с тази разлика, че тази болка е сладка и е свързана с топлина и със сърдечно чувство за любов. Така най-точно може да се определи разликата между ума и разума: когато умът се отдели от разума, човек чувства блага и топла болка в сърцето и в същото време разумът има ясно съзнание за света, който ни обкръжава. В писанията на отците и в живото предание, което съществува до днес, се казва, че в човека има два центъра на познание – единият е умът, а другият е разумът. Казва се също, че в човека, у когото тези два центъра действат според своята природа и Божията воля, в обожения човек, в човекът, който живее Божията благодат, е възможно тези два центъра да действат едновременно и паралелно. Така той може да яде или да работи и едновременно с това умът да се моли.
Човекът може да работи, да яде, да говори, да спи и едновременно с това да чувства тази блага болка в телесното сърце. Тази болка е свързана със слизането на ума в сърцето. Тя не само привлича ума в сърцето, но и го привлича още по-дълбоко. Тогава човек чувства телесното сърце като дълбок кладенец без край. Действието на разума и болката в сърцето показват разликата между разума и ума.
Това става едновременно и изпълва човека с радост и ликуване. Затова казваме, че слизането на ума в сърцето, умната молитва и просвещаването на ума, не води до премахване на действието на разума и не става с изключване на разума. Човекът има пълно съзнание за всичко, което го обкръжава, за своите думи и постъпки и същевременно чувства благата болка в горната част на телесното си сърце, което я отличава от болката при телесно и неврологично заболяване на сърцето.
В моменти на по-голямо действие тази болка в сърцето се свързва с молитвата, която в този час идва като откровение от Бога или като необходимост на човека, или пък е молитвата, която човекът е имал дотогава в разума си и която тогава преминава в сърцето. Тогава човек чува как молитвата се извършва в сърцето му, и всички умствени сили и чувства са събрани в сърцето като едно чувство. Като пример мога да дам дишането с телесния орган на сърцето. Когато вдишаме дълбоко и задържим въздуха, чувстваме болка в сърцето и тази болка помага на вниманието да се концентрира в него. Когато казваме молитвата и насочваме ума (вниманието) в сърцето, чрез Божията благодат в сърцето става събирането и действието на тази най-сладка болка без притеснение над сърцето, но с много удобство, много свобода и без големи усилия. Много спокойно, с нормални вдишвания и издишвания и без натиск, човек може да чувства тази най-сладка болка. Повтарям, че това няма връзка с вдишването и издишването. В началото тази най-сладка болка се забелязва в телесното сърце, но след това тя достига до нещо по-дълбоко. Тя е психо-физична и, както казах по-напред, тя винаги е свързана с покаяние, с плач, с молитва към Бога, докато разумът действа в своята област и телесното сърце не е подложено на натиск и принуждение.
Постепенно човекът придобива такава чувствителност, че разбира кога умът влиза в сърцето и кога излиза. Това става осъзнато, защото я има тази блага болка, която придава една дълбочина на сърцето, и то става безкрайно.
Само тогава човекът разбира разликата между ума и разума. Повече не може да се каже. Това е въпрос на духовен опит, опит от действието на ума, на духовното чувство, което не се придобива и предава чрез учене и анализ, нито чрез научни и филологически изследвания на писанията на Отците, но чрез действието на Божията благодат, молитвата и вътрешната духовна борба.
Авгор: митрополит Йеротей Влахос
Превод: Борислав Аврамов
Източник: сп. Алтернатива
Снимка: pravoslavie.ru