Начало / Uncategorized / Самоковският митрополит Доситей и църковно-народните борби в Самоковска епархия

Самоковският митрополит Доситей и църковно-народните борби в Самоковска епархия

На днешния ден се изпълват 114 години от рождението на Самоковския митрополит Доситей. По този повод ви припомняме текст на доц. д-р Костадин Нушев, публикуван в сп. „Светодавец“, бр. 2/2020 г. за Самоковския митрополит Доситей. 

Темата за духовно-просветните и църковно-народни борби на българите за изграждане на независима Българска църква през ХІХ век и отражението на тези исторически процеси в рамките на отделните епархии и локални общности е изключително интересна и полезна за анализа и реконструирането на процесите на самоорганизиране и представителство на българските църковни общини през този период, а така също и за формирането на институционалната уредба и административната структура на Българската екзархия.

За да опознаем по-добре и по-пълно спецификата на църковно-институционалните въпроси около формирането на институционалната уредба на Българската екзархия – като самостоятелна организация на поместната православна църква на българите, е необходимо да се опитаме да доловим характера и динамиката на тогавашните усилия за изграждане на едно пълно и всеобхватно представителство на българските църковни общини в рамките на един върховен и обединяващ учредителен църковен орган, какъвто е бил Първият църковно-народен събор на Българската екзархия, свикан през 1871 година в Цариград (Нушев 2016:74-80).

Това събитие е кулминация на усилията и стремежите на българите да придобият такава форма на организиран духовен и църковен живот в рамките на каноничното устройство на Православната църква, който да съответства по-пълно на техните религиозни и духовни потребности, да отговаря на нуждите на времето и да отразява по-адекватно нарасналите потребности от духовна просвета, образование и добре подготвен просветен църковен клир, който да служи на разбираем за българското паство църковно-богослужебен език. Всички тези елементи присъстват и се преплитат в духовните цели на църковните борби за създаването на независима и самостоятелна Българска църква и тяхното отражение може да се види както сред църковната общност на българите в Цариград и другите големи градове извън териториалните предели на България, така и в рамките на съществуващите епархии, епархийски центрове, манастири и енорийски църковни общности навсякъде в българските земи.

Църковно-народните борби в Самоковска епархия

Тези процеси могат да бъдат проследени и илюстрирани и посредством прегледа на по-характерните и по-важните събития в тогавашната Самоковска епархия, свързани с борбата за създаване на български църковни общини, духовна просвета и новите български училища. Като резултат от това пробуждане и духовно движение сред българите църковният живот в градовете, и в епархията като цяло, постепенно се активизира и естествено се включва в организирането на борбите за създаването на Българската екзархия (Стефанов 1985: 25-31).

Брожението сред българите в големите градове на епархията и околните селища, които традиционно са свързани с духовната и просветна дейност на Рилския манастир, каквито са Самоков, Дупница, Банско, Джумая, Разлог, Кюстендил, Бобошево и други, се усилва още преди времето на Кримската война, но ескалира непосредствено след нея. В тези процеси много важна роля играят традиционно монасите и духовниците от Рилския манастир, които като таксидиоти, проповедници и учители в създаваните към манастирските метоси в градовете от епархията училища са един от основните движещи фактори в църковната и духовно-просветната дейност по това време.

Особеностите на църковния и духовно-просветния живот в Самоковската епархия се определят в средата на ХІХ век от специфичната роля на градовете Самоков и Дупница, които са съответно църковно-епархийски и административен център на областта. В тях развиват активна духовна и учителска дейност рилските духовници и монаси, сред които и Неофит Рилски, които обучават свои последователи, заемащи учителски длъжности в местните прицърковни школи. Тези ученици постепенно се превръщат, от своя страна, във водещите просветни и църковни дейци. Още през 30-те и 40-те години на ХІХ век виждаме ясно оформящите се групи на активни и просветени българи, които се борят за българско богослужение и училище, и представителите на съперничещият им лагер, групиран често около гръцките митрополити, които се стремят да ограничават това движение (Темелски 1993: 28-31).

В рамките на църковните структури на Самоковската епархия тази обща и характерна за Българското възраждане тенденция се проявява и на местна почва. Това може да се види особено след убийството на Самоковския митрополит Игнатий І и около дейността на гръцкия владика Матей и оформилата се около него про-фанариотска църковна партия. При честата смяна на митрополити, в рамките на съществуващата тогава практика, се активизират в една или друга посока и съществуващите съперничещи си групи в църковния живот. Тенденциите и насоките на църковната дейност по това време се определят до голяма степен от характера и амбициите на самите епархийски архиереи или се повлияват от личностните особености на митрополитите на Самоков и техните заместници.

Твърде рано, изглежда, българите вече имат самочувствието и самосъзнанието за необходимостта да бъде избран изявен и просветен български духовник – монах или подготвен епископ, свързан с Рилския манастир, за Самоковски митрополит. Такъв е бил случаят след убийството на митрополит Игнатий, чиято нелепа и мъченическа смърт се отразява много дълбоко в съзнанието на вярващите християни. Запазени са исторически свидетелства за това, че самият Неофит Рилски след неговото учителстване в Самоков е бил поканен и предложен от българите да заеме тази епархийска катедра, но просбата им не е била удовлетворена (Темелски 1993: 30).

Отделните митрополити се опитват да се опират в своята дейност или на съществуващите църковни представители и епитропи на местните църкви и манастирски метоси, или на новите активни участници в обществения и църковния живот, каквито са занаятчийските еснафи в градовете. Българската кауза в рамките на тези борби се засилва от чувствителното нарастване на ролята на българските занаятчии и търговци в определянето на насоките на образователното и духовно-просветното дело в градовете или от присъствието на рилските монаси и духовници в църковния и духовно-просветния живот на епархията. На тези тенденции се противопоставят гъркоманските и антибългарски фактори, които местните наричат „българомахи”. Те набират сила при опитите да се прокарват и налагат от съответните гръцки митрополити – по-грубо или по-завоалирано – характерните за тогавашното фанариотско направление принципи на елинизация и ограничаване на присъствието на българския език в богослужението и училищното дело на църковните центрове в епархията.

Рилските духовници се включват активно в борбата на българите от Самоковската епархия и подпомагат усилията на цариградските българи за учредяване и устройване на българската църковна община в Цариград. Такъв е например архимандрит Стефан Ковачевич, който още в началото на 50-те години подкрепя българите в тяхното благородно, народополезно и Богоугодно начинание, като откликва на молбата им да бъде ръкоположен за епископ. В архива на Българската екзархия и на Доростоло-Червенския митрополит Григорий се съхраняват писмата, разменени между него и епитропите на Цариградската община, свързани с това начинание (Мишев 1925: 73-77).

По това време в Цариград е и Неофит Рилски, който като преподавател по славянски език във Висшата богословска школа на Цариградската патриаршия в Халки участва в освещаването на първата българска църква „Св. Стефан” в Цариград и произнася своята прочувствена проповед за духовната връзка на Църквата с народа и значението на родолюбието и патриотизма в живота и делото на българите като народ и духовно пробуждаща се нация (Мишев 1925: 43-57).

Още при отделянето на Българската църква от Цариградската патриаршия през 1860 година желание да бъде избран за Самоковски митрополит е имал и видният възрожденски духовник Авксентий Велешки, който е роден в Самоков и е отклонил поканата на родолюбивите българи от Охрид да стане техен архиерей, защото искал да послужи на своите съотечественици. „Ние ожидаеме за нашето отечество, ако е такъв промисълът на Всеведеца Бог” – пише той в писмо до Захари Хаджигюров. „Защото неизказана мъка са претърпели нашите сънародници в продължение на 24 години от злото и нетърпимо поведение на двама фанариотски владици – некой си Йеремия и дели Матей. Затова ако ни удостои Бог – добре, а ако не бъде затамо, ние намерение немаме за друга епархия” (Мишев 1925: 79).

След създаването на Българската екзархия и определянето на състава на епархиите, влизащи в териториалните и административни граници на нейния църковен диоцез, през 1870 година бил създаден и архиерейски събор на Българската църква, който да действа като върховна църковна управа и да подготви свикването на Църковно-народен събор за изработване на Устав и избор на епархийски архиереи.

Самоковската епархия и създаването на Българската екзархия.

Въз основа на запазените документални и архивни свидетелства от този период, каквито са например писмата и богатата кореспонденция на йеромонах Неофит Рилски с неговите ученици от Самоков и Дупница, а така също и някои архивни свидетелства и исторически извори, свързани с живота на Самоковския митрополит Доситей (1837-1907) от времето преди да премине към клира на Българската църква и след това, могат да се проследят някои от по-важните събития в епархията, непосредствено предшестващи учредяването на Българската екзархия, свикването на Първия църковно-народен събор в Цариград и избора на новия епархийски архиерей.

В по-ново време в архивите на Халкинското богословско училище, което първият Самоковски митрополит Доситей завършва още като мирянин с името Димитър Стойчев, е открита негова автобиография, написана а гръцки езцик като студентска писмена работа (Румпос 2007:128-133). Самоковският митрополит Доситей е един от водещите дейци на Българската екзархия, който се отказва от високия си пост на секретар на Светия синод на Цариградската патриаршия и преминава към клира на новоучредената Българска екзархия. Той е първият български епископ, ръкоположен от българските архиереи след учредяването на Екзархията и през
1872 година е избран като първи български митрополит на Самоковската епархия.

Представителите от Самоковска епархия на Църковно-народния събор са двама. Това са Христо Димитров от Дупница и Захари Хаджигюров от Самоков. Въз основа на писмата помежду им по време на Църковно-народния събор и избора на новия митрополит на Самоковската епархия можем да проследим по-важните събития. Това са по-конкретно събитията, свързани със създаването и укрепването на Българските църковни общини в двата по-големи града на епархията – Дупница и Самоков, скъсването с църковната юрисдикция на Цариградската патриаршия и преминаването към Българската екзархия, участието в учредяването на управителните и представителни органи на Екзархията и присъствието на двамата видни църковни дейци от Самоковската епархия – Захари Хаджигюров и Христо Димитров, като делегати на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 година; дейността им след Събора и избора на новия Самоковски митрополит Доситей (Нушев 2016).

Двамата „първограждани” на Дупница и Самоков Христо Димитров [Радкова 1997:5-10] и Захари Хаджигюров са типични представители на българската възрожденска интелигенция. Те са ученици и съратници на Неофит Рилски и едни от най-авторитетните представители в Самоковската епархия от средите на църковните дейци, които водят борбата за укрепване на местните български общини и за ограничаване на влиянието на фанариотите. И двамата са добре образовани и авторитетни обществени фигури, които се ползват с доверието на българските дейци и местните власти. Имат широки контакти както с местните църковни и административни органи, така и с влиятелни търговци от Цариград, а също и с манастирските власти на Атонските манастири Зограф и Хилендар. Самият Христо Димитров се застъпва за интересите на Рилския манастир и на Зографския метох в Дупница пред османските съдебни власти в града и по-късно е избран за епитроп на Зографския метох.

Захари Хаджигюров е представител на влиятелна търговска фамилия от Самоков и виден борец за българските интереси в Самоковската епархия и Цариград. Той обезпечава до голяма степен на свои разноски дейността и престоя си в Цариград и полага големи усилия за създаване на независимо представителство на Българската църква. Тези двама българи са основните движещи сили на борбата за българска просвета и училищно дело, за славянобългарско богослужение, независима българска йерархия и църковна организация в рамките на Самоковската епархия. Те се включват лично в дейността и на цариградската българска община заедно с другите видни църковни дейци и водещи представители на Екзархията. Още преди издаването на фермана за създаване на Българската екзархия Христо Димитров участва в процесите по прекъсване на зависимостта от Цариградската патриаршия и организирането на независимите български общини в епархията. От неговите писма става ясно, че на практиките на злоупотреби при издаването на църковни вули за сключване на брак в епархията, които били извършвани от страна на представителите на Самоковския гръцки митрополит, местните български църковни и училищни власти се противопоставили и започнали да издават такива разрешения за свещениците от църквите и околните села, подпечатвани с печата на училищното настоятелство.

От името на българската община като независима от Цариградската патриаршия те контактували и с местните турски власти, с представителите на османската администрация в областта и с атонските български манастири и техните метоси в Самоковската епархия. През 1871 година Христо Димитров и Захари Хаджигюров били избрани и изпратени като представители на епархията да участват в работата на Първия църковно-народен събор, който има за задача да изработи устройствените принципи и правила за управление на самоуправляващата се Българска църква. Като делегати на този висш църковен форум те участват в изработването и вземането на най-важните решения по устройването на църковно-каноничния ред и изграждането на основните органи на Българската екзархия и в изработване на нейния Устав.

Изборът на Самоковския митрополит Доситей и идването му в епархията

Както е известно, Уставът на Българската екзархия, изработен и приет от Църковно-народния събор на 14 май 1871 г., в съответните свои членове и параграфи определя каноничната територия и устройството на църковния диоцез, а така също определя и органите за управление на епархиите. В Гл. V, чл. 40 са изложени и правилата за избор на епархийските митрополити (Танчев 1904: 17).

Още в известния 10-ти член на султанския ферман за учредяване на Екзархията, който е инкорпориран и в Екзархийския устав, са изброени епархиите, които влизат в църковния окръг на Българската църква. Тук е включена и Самоковската епархия като българска епархия и част от църковния окръг на Екзархията (Бобчев 1927: 275).

Църковно-народният събор, въз основа на учредителните и устройствени актове, привежда в изпълнение изискванията за избор и утвърждаване на епархийските митрополити и с това завършва процеса по конституиране на органите на църковното управление по места. От писмата на Захари Хаджигюров до Христо Димитров и другите дейци от епархията става ясно, че той останал в Цариград след приключването на заседанията на Събора до избирането на новия Самоковски митрополит. Най-важното дело за всички бил изборът на подходящ епархийски архиерей и това най-много вълнувало вярващите. Те се съвещавали помежду си и обсъждали кандидатури, но очаквали с голямо вълнение и трепет върху кого ще падне жребият на това митрополитско служение.

Същинският завършек на процесите по новото организиране на Самоковската епархия е каноническият избор на новия български митрополит Доситей, който бил проведен според всички изисквания на устава. За неговата личност следва да отбележим, че той е първият епископ, ръкоположен от български архиереи на Екзархията. През 1872 г. високообразованият и талантлив български духовник архимандрит Доситей, който бил на служба като главен секретар на Синода на Цариградската патриаршия, се обявява публично в защита на екзархийското дело, декларира своята привързаност към българската кауза и напуска своето служение като клирик на Константинополската патриаршия, като преминава под ведомството на Българската екзархия. Той е високообразован духовник и авторитетен клирик, който се ползва с уважението и доверието както на гръцките, така и на българските църковни власти и си спечелва уважението на вярващите и всички българи. В своето достойно поведение той проявява висок морал на православен духовник и родолюбец, като се отказва от църковна кариера в Патриаршията, където се ползва с доверието и благоговението на самите гръцки патриарси. Доситей избира да следва своята съвест, да изпълни своя личен дълг и призванието си като духовник и българин, като се посвети да служи на своя народ и на Църквата, поемайки риска от наказание и отлъчване, с каквото го заплашват високопоставените клирици на Патриаршията в Цариград. Той изкачва стъпалата на църковната йерархия и заема всички служебни постове до върха на Синода на патриаршията, но се оттегля в името на каузата на независимата Българска екзархия и народното дело.

Митрополит Доситей, със светско име Димитър Стойчев, е роден в София през 1837 година и учи в местното училище на Захари Крушов. Воден от стремеж към повече знания, след като е учителствал за известно време в Берковица, той се отправя с подкрепата на духовници за Цариград, където усъвършенства гръцкия си език и задълбочава познанията си по църковни и богословски предмети. Приет е като студент в Богословското училище на о. Халки с препоръки от ефорията на училището и там напредва в усвояването на богословските и другите науки, като се проявява като добър, ученолюбив и талантлив младеж. Тук бъдещият митрополит се подготвя за църковно служение, усвоява реторически и други административни умения, като се запознава с някои видни дейци на българското църковно-народно движение в Цариград. Той се сближава с Марко Балабанов и множество други будни български духовници и младежи и започва да симпатизира все по-силно на българската кауза за независима църква. Първоначално отклонява настоятелното искане на църковните власти и управата на училището да бъде ръкоположен през последната година от следването, каквито са изискванията на висшата богословска школа, но през 1863 година, след като завършва училището в Халки, е постриган за монах с името Доситей и е ръкоположен за йеродякон. По-късно е избран за помощник на главния секретар на Светия Синод на Константинополската патриаршия, а през 1870 г. достига и до поста на главен секретар на Синода в Цариград, като е въздигнат в архимандритско достойнство.

Митрополитски избор и поемане ръководството на Самоковската епархия

Архимандрит Доситей сам декларира пред Синода на Константинополската патриаршия, че е българин, и се отказва доброволно и съзнателно от своя висок пост на секретар на Синода. Той е приет от архиереите на Българската екзархия и е ръкоположен за епископ. Това е първото ръкоположение на епископ, извършено според каноничните изисквания от епископата на Българската църква. След това Доситей е избран, според разпоредбите на Екзархийския устав, за Самоковски митрополит, но поради забавяне на султанския берат за заемане на епархийската катедра се забавя и неговото завръщане в България.

Пристигането и посрещането му в епархията се отлага за следващата година. С него в Цариград остава и Захари Хаджигюров, който иска лично да го съпроводи до Самоков и другите по-важни градове на епархията. Изборът на митрополита е бил очакван с голямо нетърпение от вярващите в епархията и те приемат с огромна радост и удовлетворение вестта, че вече имат свой български епархийски архиерей и за Самоковски митрополит.

Първото нещо, което митрополит Доситей предприема за организиране на живота в епархията, е да се обърне със специално архиерейско послание до първогражданите от своята епархия да посочат по един свещеник от клира за архиерейски наместник за съответните градове. На тази молба обаче Христо Димитров от Дупница, вероятно поради съществуващите спорове и междуличностни недоразумения сред свещенството там по това време, предлага този избор да не се извършва в отсъствието на митрополита, а препоръчва сам митрополит Доситей след идването си в епархията лично да подбере от свещениците свой архиерейски наместник за Дупница.

По времето преди събора при организирането на българската църковна община има такъв предстоятел в Дупница, който носи титлата сакеларий. Но сега първогражданите искат сам митрополитът да устрои подобаващо разпределението на църковните длъжности чрез своето присъствие в епархията и упражняване на архиерейските си църковни правомощия на място. Митрополит Доситей пристига в Самоковска епархия през Солун през 1872 година и посещава по-големите градове на своя църковен диоцез, движейки се от южните предели на епархията си на север. На 14 ноември 1872 година той е тържествено посрещнат в град Дупница от вярващите християни и цялото население на града и след това се отправя за Самоков. Още с идването си в епархията той се заема с организирането на църковния живот в отделните енории и духовни околии и привежда в изпълнение основните уставни положения и решенията на Събора.

Така църковните установления на върховната църковна управа на Екзархията се привеждат в изпълнение чрез него и в отделните енорийски общности на Българската църква.

Самоковският митрополит Доситей и неговото църковно наследство

По инициатива и с благословението на новия Самоковски митрополит Доситей е започнат строеж на нови православни храмове в епархията и е създадено в Самоков известното духовно и свещеническо училище. Това е прочутото Самоковско-Риломанастирско училище, което като църковна школа митрополит Доситей желае да изгради по модела на Висшата богословска школа на о. Халки, която сам той е завършил.

За това свое начинание митрополит Доситей е подкрепен лично и от екзарх Антим І, който му препоръчва за целите на предприетото духовно-просветно начинание учители по богословие, които също са завършили Халкинската богословска школа. Следва да отбележим, че проектът за това свещеническо училище в Самоков датира още от времето на духовно-просветната дейност на йеромонах Неофит Рилски и неговото усилие и попечение към Рилския манастир да се уреди едно съвременно и напредничаво духовно училище за подготовка на българските свещеници. Проект за такова училище Неофит Рилски подготва към постницата „Свети Лука“, където обичал да се усамотява за духовен подвиг и книжовна дейност. По-късно, през 1903 година това свещеническо училище е преместено от Самоков в София с подкрепата на монашеското братство на Рилския манастир, а негов приемник и продължител в областта на духовното и богословско образование на Българската църква става Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”.

Самоковският митрополит Доситей заема и други важни и отговорни длъжности в Синода на Българската църква в Княжество България и е един от видните и високообразовани български архиереи след Освобождението. Той е инициатор за изграждането на множество нови православни храмове в епархията и за провеждането на множество духовно-просветни инициативи на Българската църква. По негова инициатива е изграден и новият катедрален храм „Св. Георги” в град Дупница, на северната стена на който, във външния притвор, и до днес стои един ктиторски и възпоменателен надпис за решението и благословението на митрополит Доситей за изграждане на църковната сграда. Самоковският митрополит Доситей светителства начело на епархията до 1907 година, когато завършва своя земен път. След неговата блажена кончина не е избран нов архиерей за овдовялата митрополитска катедра и с това тя де факто престава да съществува като самостоятелна епархия. Този факт предопределя Самоковският митрополит Доситей да остане в по-новата история на Българската православна църква като първия и единствен български митрополит на Самоковската епархия, която след неговата земна кончина прекратява своето съществуване като самостоятелна църковно-административна област и преминава към диоцеза на Софийската митрополия на Българската църква. Животът и делото на Самоковския митрополит Доситей като забележителен български архиерей с възрожденски дух и достоен църковен пастир илюстрират усилията и увенчават борбите на българския народ, не само от неговата епархия, за църковна независимост, културен подем и изграждане на новата Българска екзархия в края на ХІХ и началото на ХХ век. 

Използвана литература

Бобчев 1927: Стефан Бобчев. Черковно право. С., 1927.

Мишев 1925: Димитър Мишев. Църковен архив, Кн.І и ІІ, С., Синодално издателство 1925.

Нушев 2016 : Костадин Нушев. Първият Църковно-народен събор в Цариград (1871) и Самоковската епархия на Българската екзархия. – в: Църковно-наровдният събор от 1871 г. и създаването на екзархийските епархии. (ред. проф. А.Калоянов, проф. Д. Драганов, проф.Н.Ненов). Известия на Регионален исторически музей Русе, Том ХIХ, Русе 2016, стр.74- 86.

Радкова 1997:Румяна Радкова. Възрожденецът Христо Димитров дупничанин. С., 1997.

Румпос 2007: Димитриос Румпос. Български преподаватели и ученици в Богословското училище на остров Халки (1844-1903), В. Търново, 2007.

Стефанов 1985: Архим. д-р Павел Стефанов. Исторически обзор на Самоковската епахрия (ХVІ-ХХв.). – Сп. Духовна култура, 1985, кн.7.

Танчев 1904: Христо Танчев. Екзархийский Устав с тълкуванията и наредбите на Св. Синод, Министерствата, Върховний Касационен Съд и съответните законоположения. С., 1904.

Темелски 1993: Христо Темелски. Самоков в църковно-националната борба. – сп. Духовна култура, 1993, кн. 2.

За Ангел Карадаков

Виж още

Църквата „Св. Петка“ във Видин с история на над 380 години

Австрийският пътешественик Феликс Каниц, при първото си посещение във Видин през 1862 г. споменава за ...