Начало / Uncategorized / Уверен съм, че има Бог. Историята на параолимпиеца Алексей Талай

Уверен съм, че има Бог. Историята на параолимпиеца Алексей Талай

Алексей Талай гостува на тазгодишния великденски фестивал “Радост”. Той е параолимпиец, бизсесмен, благотворител и мотивационен говорител.

Алексей е бил на 16 години, когато, в навечерието на Деня на победата, 8 май, 1999 година, попада на мина, останала под земята от войната. По чудо оцелява, но изгубва краката и ръцете си. Днес той благодари на Бога за всеки нов ден, възпитава трима сина и една дъщеря, занимава се с бизнес и социални дейности, като същевременно се и състезава като параолимпиец в отбора по плуване. През целия си живот Алексей доказва, че радостта и щастието не зависят от външните обстоятелства. И ако понякога ви се струва, че не изход няма и че скоро тежестта на проблемите ще ви смаже; ако не намирате вдъхновение, сила на волята и мотивация, обезателно прочетете този текст.

«Ти така ли искаш да приключиш живота си?»

― Имал съм всякакви ситуации в живота ми. Имаше и момент, в който опитах от неговата горчилка. Когато изгубих семейството ми, изпитанието, на което бях подложен, бе тежко. Беше ми болно и мъчно, когато пред очите ми жена ми събираше вещите, държейки малките ръчички на децата ни и ги извеждаше от вкъщи. В онзи момент едва не полудях и бях готов да се удавя в алкохола. Струваше ми се, че нищо нямаше смисъл…

Тогава изникна образът на децата ми, които загиват под влиянието на алкохола по разните коли и мотори, или пък след пиянски побой. Запитах се: “Ти така ли искаш да приключиш живота си?”. Сетих се за всички лоши прогнози, които ми даваха в родния Орша след инцидента с мината. “Обречен е. Няма как да се оправи. Ще видите, рано или късно ще се пропие. И родителите си ще погуби, майка му ще отиде на лечение в психиатрическа клиника”. Чувах всичко! Не ми се искаше да изпълня тези прогнози. Реших: “Имаш два прекрасни сина. Бори се за тях! Нужен им е баща, какъвто и да е той. Даже да е без крака и без ръце, той е нужен! Все някога ще дойдат при теб за съвет и ще кажат – “Тате, помогни ми, обясни ми, как да бъда, как да живея в този свят?” А аз да не съм там! Да съм се пропил!

До мен бяха и баща ми, и дядо ми. Дядо ми – ветеран от войната, ми обясняваше що е това живот и смърт, разказваше ми как те, гладни, замръзнали от студ, са делили крайче хляб помежду си в окопите по време на Великата отечествена война. Жена ти те е напуснала… Изтрий тези сополи! Преминал си през по-страшни неща: фашистката мина не отне живота ти, издържа, устоя, оцеля. Хайде, върви напред заради любимия ти Марк! Заради Влад, който с усмивка напусна бащиния дом, мислейки си, че предстои нещо интересно, но който не разра, че това семейство се разрушава.

И днес виждам колко съм им нужен. Казват ми: “Тате, ние постоянно те следим. Виждаме спортните ти постижения, как ходиш да говориш по училищата и университетите и самите ние придобиваме сила и позитивно мислене. Искаме да приличаме на теб, да постигнем нещо в живота”.

Да, живеем във времена, когато семействата се разтрогват. Бащите остават някъде далече от децата си. А жените пък изискват твърде много от съвременните деца, които още дори не са дорасли достатъчно. Родителите си говорят лоши неща един на друг, затъват в ежедневните проблеми и се развеждат. А дечицата обичат и майките си, и бащите си. Пък дори бащата да е някъде далеч, тези душевни и духовни връзки завинаги ги държат свързани. Днес аз говоря на бащите, които по една или друга причина не могат да виждат децата си.

Не тъжете дори да не са до вас, бъдете силни за децата си, бодри, и те ще усещат тази ваша сила. Ще бъдете за тях един невидим стълб.

Трагедия или благословия?

Наскоро Алексей Талай излезе пред 14-хилядна публика в Санкт-Петербург. Бе помолен да изчака още малко, за да имат възможност да го изслушат и хората, пристигнали от различни краища на Русия и попаднали в задръствания край летището. Алексей търпеливо ги изчака и започна тогава, когато всички желаещи стигнаха до стадиона.

― Това беше наистина вълшебно преживяване. Говорейки от най-големия стадион в близост до Санкт Петербург, за пореден път разбрах: всички събития и изпитания, които преживяваме в живота, ни помагат да погледнем на себе си от всички страни. На какво си способен като човек? Кой си ти отвътре, отвъд целия този фарс и лъжи, с които самите ние се обграждаме? Имах 45 минути монолог, без модератор, без поддръжка, без работа със залата… И се справих с всичко това!

След срещата прочетох отзивите и осъзнах важната роля, която Бог ми е дарувал. Осъзнах, че нищо не е просто така. В онзи ден, на 8 май, Той съхрани моя живот.

Никога не съм се възприемал за нещо особено. “Ами станалото, станало…”. Просто оцелявах така, както можех. На първо място за родителите си – за татко и мама. “Какъв ти герой?” – такова бе отношението ми към самия себе си. Именно поради това и към тренировките, и преди излизане на сцена, винаги съм мислел по този начин. “И какво ще им кажеш на тези хора? И без теб всичко знаят, и без теб са преживели толкова много неща в живота”.

Оказа се, че историята ми е интересна, идват хора, пишат, благодарят. Дълбок поклон за всички онези, които ме поддържат, оставят ми съобщения, коментари в социалните мрежи – това е важно както за мен, така и за семейството ми.

Получавам множество съобщения от хора, изгубили смисъла на живота. Наскоро получих писмо от 23-годишна жена, изпълнено със сълзи, болка и отчаяние. Беше ѝ се родило момиченце с толкова тежка степен на инвалидност, че мъжът ѝ я оставил, тъй като не издържал детето. Стотици са този тип съобщения. И всичко това оставяш да премине през тебе, тъй като няма как иначе. Четеш и сам плачеш. Пишеше, че не иска да живее, отказала се е, чувства се “предадена и никому ненужна”. Много бяха емоциите в това писмо. В края пишеше, че как по случайност узнала за моята история и подвига на моята майка: “Алексей, вярвам, че всичко с дъщеря ми ще ни се получи, с всичко ще се справим, всичко ще преодолеем!” Разбира се, отговорих ѝ че никога не бива да се предава, благодарих ѝ за майчинския ѝ подвиг. “Вярвай в себе си и в детенцето си!”

И така, получава се, че трябва да изминем този път, да преодолеем всички изпитания. За мен този път означава да живея като инвалид и да не се отчайвам, да не греша пред Всевишния. Означава, че така трябва. По-късно ще разберем поради какво и защо. Уверен съм в това. Лекарите ме бяха изгубили на операционната, докоснах се до друг свят, поради това ви говоря не като теоретик, а като практик: всичко, казано в Светите Писания, е така, истина е.

Няма смърт, има вечен живот.

Хайде сега, нека всички помислим – случилото се с мен – трагедия ли е, или благословия? Когато цениш всяка минута, всяка секунда от живота, когато ясно осъзнаваш, че има Бог, а ти си безсмъртно създание, разбираш, че е важно да живееш, да бъдеш, да отговаряш за постъпките си. И да търсиш прошка там, където си съгрешил. Помолѝ се веднъж на колене пред иконите и после се изправи като щастлив човек.

Не е нужно да носим бремето на отчаянието и болката през целия ни живот. Прощавайте на обидилите Ви така, както Господ прощава. В света ни съществуват много по-съвършени механизми на възмездие, оставете тази задача на нашия Господ. Не бива да мислим постоянно върху това.

“Простете” на всички обидили ви, на всички, които са ви предали или са постъпили с вас иначе. Нека живеем с лекота, свободно, с усмивка и да обичаме друг другиго, нека се поддържаме. Особено в един такъв свят като днешния, когато настъпват глобални изменения.

Право пред нашите очи се разрушават старите точки на привличане и сили, формират се нови. Колко много са хитросплетните, с които се сблъскахме и колко още ни очакват! Ще успеем ли да се противопоставим на тази информационна агресия, популяризирана от “развития свят”, докато в това време се рушат непоклатимите основи и стълбове, върху които се е държало всичко светло, добро и разумно последните столетия? Църквата се руши, пропагандират се всякакви порочни идеи, семействата се унищожават. Говорят ни, че трябва да премахнем употребата на светлите понятия “майка”, “баща”. Как така? Никога не ще го позволим. Искат да отнемат детството от нашите деца, като още от училищната скамейка им налагат някаква си “просвета”.

Така че няма нужда от всичко това, няма нужда!

Новите рекорди и Олимпиадата в Токио

Алексей Талай ― многократен световен и европейски рекордьор по плуване. Част е от националния отбор на Беларус по параолимпийски спорт. През април постига нов световен рекорд по плуване, като изминава 50 метра бруст за 1:18:42. Донася още една златна награда на 150 метра смесено плуване, като постига това за 5 минути. Алексей подобрява личния си резултат с 10 секунди. Сега се подготвя за главния старт на своя живот – Параолимпийските игри в Токио, където ще отстоява интересите на Беларус.

― Слава Богу, в Родината се прибрах с победа, поставяйки нов световен рекорд. Това е огромно щастие. На летището ме посрещнаха приятели. Бяхме уморени, но бях залят от океан от позитивна енергия. Слава Богу за всичко!

Как започна всичко? По Божия милост веднъж ме поканиха в ток-шоу към ОНТ (Беларуска национална телевизия – бел. прев.), където се запознах със спортисти от националния ни отбор и главния треньор Генадий Алексеевич. Осъзнах, че за всичко има причина. И по-рано съм си мислел за спорт, докато гледах Параолимпийските игри. Струва ви се, че подобни мисли са нещо човечно, нали? Но по един чуден начин, именно в онзи момент, когато можех да си позволя да се занимавам със спорт, да се финансирам и да се преместя със семейството, се случи тази среща. Разбрах – че трябва да премеря силите си и волята си в спорта. Оставих си срок от 2 месеца. След точно тези два месеца, по време на шампионата на Беларус по параолимпийско плуване, покрих нормативите като майстор на спорта. Осъзнах, че ще се справя с това.

Щастлив може да бъде само благодарния човек

Благодарността – това е адекватното възприятие на действителността. Да обичаш, да оценяваш и да благодариш, е нещо адекватно. Казвам ви искрено, всеки ден благодаря на Бога, че съм жив, защото можех тогава да си остана на онова поле в навечерието на светлия празник на Деня на победата, или да умра по пътя към болницата от кръвозагуба. Но по чуден начин аз оцелях. Чудо ли беше? Всичко в този свят е взаимосвързано. Родителите ми помнят, как като малък се здрависвах с всички баби, желаех им здраве, раздавах им бонбони – единственият сладък подарък, който получавах през онези гладни години на 90-те по веднъж на Нова година. Но имах такова уважение към старото поколение, че на практика им раздавах всички бонбони по пътя от училище до вкъщи. Дали пък не е възможно именно светлите молитви на тези баби да са ме спасили в нощта на трагедията? Разбирате ли колко е важно да бъдем благодарни? Благодарният човек – той е благороден.

Превод: Асен Андонов 

Източник: obitel-minsk.ru

За Ангел Карадаков

Виж още

За действието на Светия Дух: в родените от вода и Дух и във всички хора

Свети Максим Изповедник Из „Въпроси и отговори към Таласий” Въпрос шести: Ако съгласно свети Йоан, ...