Начало / Uncategorized / Днес се изпълват 10 години от кончината на стареца Назарий

Днес се изпълват 10 години от кончината на стареца Назарий

На 9 юни се изпълват 10 години от кончината на големия духовен старец и наставник на множество монаси архим. Назарий, игумен на Кокалянския манастир. 

Архимандрит Назарий (в света Николай Стойков Терзиев) се престави в Господа на 9 юни 2011 г. Той е роден на 27.11.1933 г. в гр. Несебър, в семейството на Стойко и Мария Терзиеви. Основно образование получава в родния си град, а средно – в гр. Поморие. От 1953 до 1959 г. работи като картограф в София. Воден от силното желание да се посвети на Бога, решава да поеме по пътя на монашеството.

На 13 април 1960 г. постъпва като послушник в Рилския манастир. На 9 юни 1960 г. е постриган за монах от игумена на манастира Стобийски епископ Варлаам (впосл. Пловдивски митрополит), а духовен старец му става йеромонах Евлогий.

На 15 април 1967 г. в Кокалянския манастир е ръкоположен за йеродякон от Знеполския епископ Йосиф (впосл. Нюйоркски митрополит), който на следващия ден 16 април го ръкополага и за йеромонах. На 8 ноември 1984 г. по решение на Св. Синод е възведен в архимандритско достойнство от Крупнишкия епископ Геласий (впосл. Нюйоркски митрополит).

Служението му в Църквата преминава като: ключар в Рилския манастир – 9 юни 1960 – 30 септември 1961 г.; завеждащ канаскията в Бачковския манастир – 15 октомври 1961 – 25 май 1963 г.; домакин в Преображенския манастир – 30 октомври 1963 – 3 март 1965 г.; игумен на Кокалянския манастир от 1965 г. до 1970 г. Поема закратко игуменството на Гложенския манастир, след което отново се връща в Кокалянския манастир като игумен, какъвто остава до своята кончина.

Отивах при стареца Назарий като при роден дядо

Дядото ме наричаше Елисавета. При него ме заведе една благочестива християнка, която работеше в Синода. Тя търсела изповедник, защото по времето на всеобщо доносничество било много сериозен въпрос, от една страна, да се грижи за спасението си, от друга страна, е съществувала реална опасност да попадне на лъжедуховник. Било точно по време на гоненията срещу Църквата.

Мъжът й, който имал високо положение, също много се притеснявал, дори й забранявал да ходи на изповед. Като разбрал, че тя ходи да се изповядва при дядо Назарий, й казал: „Да, при него може!” Това е съвсем кратко и ясно казано, защото комунистическата язва, няма какво да се лъжем, беше проникнала навсякъде.

И така, ние тръгнахме за Кокалянския манастир. Всеки, който е вървял по този път, познава самия трепет от това дали ще спре автобусът, ако шофьорът пожелае да спре, освен това името на спирката е „Дяволският мост”, а ти си тръгнал на такова свято място… След това – притеснението да се организираш да отидеш толкова рано, защото Старецът имаше време, в което приемаше, и после можеше изобщо да не го завариш.

Отидохме и на мен ми направи впечатление, че е мил и много обикновен. Запомнила съм, че шапката му вечно падаше на очите и той непрекъснато я буташе назад. Очите му се смееха, бяха с бръчици от смях, обичаше да се шегува.

Имаше едно великолепно куче, Вълкан, необикновено послушно. Направи ми впечатление, че храмът е отворен, но то никога не влизаше вътре. Имаше там по-малки кучета и дядото му говореше: „А така, иди с тях, иди с тях”, точно като на дете, и кучето го слушаше. Трябваше да чакам отвън. Жената, с която бях, влезе преди мен. Не съм гледала часовник, но ми се стори, че се забави около половин час. Излезе разплакана, но в същото време спокойна. Влязох с голям страх, като при зъболекар. Като се затръшках и заплаках, той започна много да ме успокоява и само повтаряше: „Не требе, не требе…” Тръгнах си укрепена духом, очаквах да ме громи, да ми се кара, както бях срещала дотогава, а излязох радостна.

Тогава бях начинаеща, не знаех, че изповед не се разказва, и споделих с познатата ми как Старецът е реагирал на поведението ми в битовата свада, за която му разказах, как ме похвали, че съм постъпила правилно. Тя каза: „А, така ли, а на мен за същото много ми се скара и дори ми даде епитимия!” С годините разбрах, че той преценява индивидуално нещата и има лично отношение към всеки от нас. По тази причина не обичаше да му се цитират думите, защото съветите му бяха лични, конкретни за всеки човек.

Усмивката и спокойствието му винаги ме утешаваха. Отивах при него като при любим дядо. По това време имах малки деца, болен мъж и невинаги успявах да се кача до манастира. Старецът не обичаше да правим уговорки кога ще отида, тръгвах и се надявах да го намеря горе. А при дядо Назарий беше една война, защото разколът е война в Църквата, наистина беше опасно за живота.

Обичаше смисления разговор, а не просто да си приказва с някого. Отивах там с големите си, много сериозни грижи. Както си говорехме, той лекичко прекръстваше с ръка под масата и благославяше. Един-два пъти се случи чудо, много лично. Той казва например: „А, трябва това и това да се направи.” Което не зависи от мен, а от други хора. И аз си мисля, че това няма как да се случи. И после, противно на всякаква житейска и психологическа логика, всичко става така. А иначе положението е без изход. Той благославя да стане така, и става.

Доколкото си спомням от разказите му, в манастира е отишъл през 1968 г., довели го двама негови духовни наставници. Нагоре тръгнал с най-елементарни провизии, колкото може един човек да носи на гръб. Манастирът тогава представлявал съборетина. Единият от придружаващите го щял да се разплаче, все повтарял: „Брате, брате, къде те доведохме!” Те били ужасени, че го изпращат едва ли не на смърт, на заточение. А Старецът казваше: „А аз в момента, в като стъпих тук, все едно в рая стъпих, и оттогава до днес ей така се чувствам, като в рая.”

У нас се случваха странни неща: падаха чинии, затворени шкафове се удряха в стената и се чупеха – това беше реално, без никаква истерия; един неспокоен дом. Питах го какво да правя, много страшно става! Той ми казваше: „Ти не им обръщай внимание. Колко пъти тука са тропали, чукат, блъскат врати, гласове… Аз само се обърна към тях, прекръстя ги и пак заспивам. Тези духове искат да им обърнеш внимание, искат интерес.” Това е нещо, което е много важно и много полза ми донесе. Защото няма друг начин – колкото повече се суетиш, толкова по-зле става, и наистина е така.

Аз, разбира се, също се тръшках: „Защо се получава така, грешна ли съм?” Защото новоизлюпеният християнин, неофитът, може жестоко, много болезнено да влезе в една невроза, понеже започва да си мисли: „Ето, защото аз съм много грешен, тези неща ми се случват!” и се захваща да тълкува. „В никакъв случай – казваше Старецът – не обръщаш внимание на злото.” И аз скоро си спомних за неговите съвети. Препрочитах си Стареца Паисий, където той дава наставления на едно свое духовно чедо и му казва: „Какво правиш с тъмнината? Ами запалваш светилник и тя сама отстъпва, какво ще се занимаваш с нея.”

Понякога с други християни говорехме за това как идват сектите, как идват някакви йоги, ама какво ще бъде, как ще бъде. А дядо Назарий се смее и вика: „Това не ме интересува!” Ние се учудваме, ама как така. Ние (ето, аз съм интелектуалка!) смятахме, че трябва да изследваме противните духовни явления. Години трябваше да минат, за да разбера, че трябва да си гледаш своята работа.

Тогава всички бяхме неофити, кой си припомня бабини молитви, кой – дядова Библия, учим по книжка как да се кръстим. И като започнахме да се събираме след Литургия на кафе, братства, работи… Казвахме: „Ето, ние искаме братство, а свещеникът се сърди, смята, че ще го изместим, как да го убедим?” Дядото казваше: „А, тия работи стават естествено, ако не станат така, значи не е трябвало. А когато станат, свещеникът благославя след Литургия, излиза на солея и казва: „Братя, така и така…” Без предстоятеля нищо не става, ако стане – ще пропадне.” Това ми направи голямо впечатление, защото наистина така се получи. Имаше голямо желание, но си стана, както след години си ги наричам такива дружества, стана си нещо като хор “Планинарска песен” – повече човешко събрание.

Много държеше да не се шуми около него, никак не обичаше показността, до такава степен, че просто махваше с ръка. Аз в началото, като видя познат, му споделях: „Ела, ще те заведа при един старец, духовен, невероятен, чудотворец…” И той вместо да ми се радва, викаше: „Абе, какво ми ги водиш, като на мечка! Няма ли църкви в София?” Много се ядосваше на това.

Беше привърженик на по-рядкото причастяване, но не мога да тълкувам, тъй като тогава ние бяхме много неопитни в истинското благочестие. Голяма част от хората, които бяха свръхревностни, отпаднаха, минаха в различни ереси, протестантееха. Той точно затова казваше: „Това е ревност не по разум, карайте леко и кротко!”

Отначало се притеснявах за всичко, което правех, защото не знаех дали е благочестиво или не, тъй като духовната ми светска наставничка виждаше грях във всичко, дори в разпуснатата ми коса, тя държеше на безкрайните поли, на безкрайните забрадки… Предстоеше ми да ходя на море, тормозеше ме мисълта дали е редно. Морето ми действа добре, но нали трябва да бъда по бански… Дядото изненадващо ми каза: „Браво, браво, мило, това е най-доброто за тебе. И сестра ми казва, че като се къпе в морето, все едно се възражда.” Тогава разбрах, че е роден в Несебър, че е израснал край морето и го обича. „Да, но морето не е ли нещо, което не е добро, защото пише, че в рая няма да има море?” – настоявах аз. – „Остави това сега – смееха се очите му – това не ти е грижа.”

Много хора го питаха за антихриста, а той се смееше и веднъж разказа следната случка, съвсем анекдотична, макар и истинска: Една попадия, много благочестива, отишла при него силно притеснена. Мъжът й бил събрал пари за гардероб, ама нямало смисъл тя да купува гардероб, като ще идва краят на света, ще идва антихристът, защо да харчи пари. През смях казваше: „Гледай й акъла!, а после добави: „ Аз още като бях млад, още не бях монах, и ходех при сестрите в Княжевския манастир. Те много говорят за антихриста, само с това се занимават. Прибирах се разстроен оттам. После разбрах, че това е погрешно, че така само се поврежда духовният живот.”

Не харесваше двуличието, двусмислието, много коментирахме църковните събития, ядосваше се, когато пред паството се говори едно, иначе – друго. Казваше, че политиката няма място в църквата.

Беше показателен случаят, когато в „Св. Александър Невски” по време на литургията разколниците се опитаха да превземат храма. Църковните камбани забиха, стигна се до сблъсъци в олтара, аз присъствах и беше наистина страшно. В катедралата, под куполите, изведнъж прокънтяха гласове, както в Централна баня някога в детството ми. Никога през живота си не съм чувала, нито искам да чувам повече такъв шум – викове и бой, куполът отнасяше ехото, сякаш ще падне върху нас. Дядо Натанаил се хвана за Трапезата, разколниците го дърпаха, а той, какъвто е дребничък, се държеше. После отнякъде дойдоха хора с много скъпи камери – личеше си, че е платено, че всичко е подготвено. Ние, една малка група, се отделихме с каноничния патриарх Максим. Камерите ни снимаха от близко и беше много страшно, защото не знаеш къде ще отидат тези записи, какво ще последва за теб, за семейството ти. Точно тогава се чу много силен шум откъм стълбите. Бяхме като стадо, което делят вълци. Изведнъж видях цяла група младежи да вървят до дядо Назарий и разбрах колко много хора го познават, а си мислех, че едва ли не само аз. Тогава имаше много новообърнати младежи християни, бяха двадесетина човека, от двете му страни, и всички му се кланяха до земята. А той дойде с бързи крачки и само успокояваше: „Спокойно, нищо не се е случило. Само спокойно, не се плашете!” И влезе в олтара. Мисля, че тогава отидоха да служат на северния олтар, за да довършат литургията, тъй като в централния беше страшно.

Интересен беше случаят с един неспокоен човек, който се смяташе за много сериозен християнин. Той много искаше да го заведа при Стареца, аз все отказвах, защото първо, дядото ми се беше скарал да не водя толкова хора, „като на мечка”, освен това някак не исках този човек да го водя в манастира. После той отиде с едно момче, който по-нататък избра духовния път. Той го завел по мои упътвания и указания и дядото казал: „Кои сте вие?” Този човек се изтъпанил и казал: „Аз съм християнин!”, а Старецът му отвърнал: „Грешник си ти!” Онзи, като се беше обидил и говореше: „А, аз този го знам отнякъде, фалшив е, не е истински.” Така че по много различен начин приемаше хората.

Казваше, че ще дойде време, когато християните ще се познаваме като десетте пръста на ръцете, по име.

Една приятелка, от не знам кое поколение интелектуалци, искаше по-скоро от интерес, от любопитство да види Стареца. Беше духовен, но светски човек, не християнка. Беше прекрасна късна пролет, когато тръгнахме: аз, с цялото ми семейство и тя – сама. Бяхме в добро настроение, ядохме кебапчета, шкембе-чорба, наблюдавахме раците в реката и бавно-бавно следобед, сред шеги и закачки стигнахме до манастира. Аз й казвах колко е добър, колко е благ дядото, как може да се поговори с него. Той ни посреща, говори ни и пита: „Тази коя е?” И аз изведнъж, ей така отвътре ми дойде, казвам: „Ами тя си е объркала живота, дядо, ако можеш наставления да й дадеш.” Прие я да поговорят насаме. Тя излезе пребледняла, мълчалива, цялото й настроение се беше изпарило. И докато слизахме, доста време мълчахме и накрая тя каза: „Абе, как може да ми говориш, че това е благ Старец! Аз видях едни сини очи, твърди като скала. „Искаш да ти помогна, – ми каза – добре, ще ти помогна: иди хубаво да се изповядаш, в който храм искаш.”

Това тя не можа да направи. Преди това я бях водила в Княжевския манастир да се поклони на св. мощи, на камъка на св. Серафим Саровски, показваше голям интерес към Църквата … Тъй като работя с интелектуалци, забелязах, че тяхната духовна гордост им пречи да стигнат до изповедта. „Празна работа – реагира Старецът по-късно – хич не си губи времето. Изпусната работа.”

В един друг случай показваше вестник „Всичко за всеки”, едно негово духовно чедо го правеше. Имаше една-две страници за вярата, а останалото – светска суета. Възмущавах се: „Как може с такива гадости да се занимава! Купувам вестника и започвам да късам страниците, да махам това, което не искам да гледам!” Старецът казваше: „Ама ти не ги гледай, какво те притеснява? Иначе как човекът, който купува такива вестници, ще се докосне до вярата? Най-внезапно, между другите неща, той може стигне до Истината.”

Много се гордеех, че в кабинета си в училище бях сложила цвете, покривчица, икона и отпред кандилце. Дори инспекторката, която беше влязла веднъж в час, ми благодари, че съм създала атмосфера на възрожденска къща. Всичко беше в битов стил, нямаше нищо, което да е извън българската традиция, извън закона. Но една колежка написала донос срещу мен, викнала след работно време директора, казала му, че карам децата да казват молитви и паля кандилото, което не беше вярно, разбира се. Директорът отговорил, че за него е проблем драскането по стените в коридора, а не колоритната атмосфера в моя кабинет. Аз обаче от този факт сама си създадох притеснения, започнах да се възмущавам, че ето на, започват гонения, аз така, пък те, как може… Тичам при дядото, а той ми вика: „А, няма да прекаляваш! Няма да проповядваш наляво и надясно!” “Ама как – реагирах аз, нали апостол Павел..”. „Не става така – прекъсна ме Старецът – ти какво мислиш, че имаш неговата благодат ли? Кротко. Тези деца си имат родители. Ако те пита някой – казваш, но не да ходиш и да дърпаш хората.”

Веднъж тръгна разговор за чудесата и дядото каза: „Искаш ли да ти покажа едно чудо?” И радостен ме заведе да видя вече готовите монашески килии. Чистичко дюшеме, светло дърво, удобно, но твърдо легло, скрин, вазичка с цветя – без никакви свръхудобства, но толкова съвършено творение! Това наистина беше чудо, защото до манастира нямаше път, как беше качено всичко това догоре – не питай! Той казваше, че е започнал без нито един лев, само хората са давали. Каквото потрябва, само си е идвало. Свърши материалът – някой ще донесе, няма кой да работи – идват хора. Параклисчето вътре беше като бонбонена кутийка, иконите бяха нарисувани прекрасно, а под тях – много венци цветя, изрисувани във възрожденски стил, както съм виждала в Копривщица. Старецът много обичаше цветята, беше пълно със сакъзчета, прибираше ги след Архангеловден.

Постепенно бяха започнали да се събират около него послушници, той почна да си събира братство, да строят манастир. Беше вече много зает, непрекъснато изцапан с вар. И така, веднъж след Литургията той благослови да ходим да се изповядваме вече в София.

Това, което после никога не срещнах, беше липсата на дистанция. Старецът изобщо не беше важен духовник, по никакъв начин. Седне на тревата, изпружи крака, заметне расото и се смее, и се радва. Това съм запомнила от него: „Мило, ще се радваш, няма да плачеш, животът е за това – да се радваме, да благодарим, „Слава Богу!” да казваме.

Автор: Веселка Нанева

Източник: pravoslaven-sviat.org

За Ангел Карадаков

Виж още

За действието на Светия Дух: в родените от вода и Дух и във всички хора

Свети Максим Изповедник Из „Въпроси и отговори към Таласий” Въпрос шести: Ако съгласно свети Йоан, ...