Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Според Свещеното Предание на Православната църква, сърцето и умът представляват средоточие на православната духовност. Именно това средоточие, този център, трябва да излекува човекът, за да изцели душата и тялото си. За да разберем какво представляват сърцето и умът на човека, ще започнем с изследване на душата.
От книга Битие в Стария Завет знаем, че Бог първо сътворил тялото на човека, а след това му вдъхнал и създал душата. Като казваме „създал душата”, веднага трябва да уточним, че тя не се явява частица от Бога, Божие дихание, както твърдят някои. Но, както казва св. Йоан Златоуст, Божието вдъхване е действие на Светия Дух, и това действие на Светия Дух създало душата, без то самото да е душа. Това определение е от първостепенна важност, понеже от него следва, че не можем да разглеждаме душата сама по себе си, но само във връзка с Бога. Душата на всеки човек е една, но, както казва св. Григорий Палама, „душата е една и в същото време притежава много способности, потенции”. Душата е свързана с тялото на човека. Нейното местонахождение не се ограничава само с една определена част на човешкото тяло. Съгласно православното учение, Бог управлява света посредством Своите нетварни енергии. Както Бог действа в природата, така също, според преп. Григорий Синаит, и „душата действа в телесните членове и направлява всеки от тях към специфично действие”. И тъй, както Бог управлява света, така душата ръководи тялото.Според израза на св. Григорий Палама, душата съдържа тялото, заедно с което тя била създадена, тя е „навсякъде в тялото”, тя го изпълва и оживотворява. Не тялото съдържа в себе си душата, а душата съдържа тялото, с което е съединена. Връзката между душата и тялото е силна, но е видна и ясната разлика между тях – човекът е двусъставен, той се състои от душа и тяло, които съ-съществуват едновременно без каквото и да е смесване.
Затова човек не представлява само душа или само тяло, а душа заедно с тяло. Душата дава живот на цялото тяло на човека и на всяка негова част чрез своите промислителни сили. Когато някой от членовете на човешкото тяло липсва, например, когато човек няма очи, това не означава, че душата притежава по-малко промислителни сили. С други думи, душата не се отъждествява със своите промислителни сили, но тя неделимо съдържа в себе си „всички промислителни сили на тялото”.
Св. Григорий Нисийски с присъщата му изразност казва: „Душата, като безтелесна и неограничена по място, цялата се вмества във всичко: и в своята светлина и в тялото; и няма част, осветена от нея, където тя да не присъства цялата. Понеже тя не е подвластна на тялото, но самата тя го владее, и не тя се намира в тялото, като в съд или мех, но повече тялото (се намира) нея”.
Всичко, което бе казано за душата, може да изглежда теорeтично, но без това е невъзможно да навлезем в учението на Църквата. То е необходимо, за да се разкрие учението за сърцето и ума, което е централно за православната духовност. Без това не можем да разберем, от какво изхожда Православната Църква и какво се стреми да изцели тя.
Подобно на това, както Бог има Същност и енергия (действие), душата като Божий образ също притежава същност и енергия(действие). Разбира се, Божиите Същност и енергия (действие) са нетварни, докато същността и енергията (действието) на душата са тварни. Не съществува нещо, което да не притежава енергия (действие). Същността на Слънцето е извън атмосферата на земята, докато в същото време неговата светлинна и топлинна енергия (действие) достига Земята и ни свети и топли. Същността на душата е съсредоточена в сърцето, не като в съсъд, а като в действащ орган, докато енергията (действието) на душата се проявява чрез помислите.
Според св. Григорий Палама, душата се нарича още и ум. Така се нарича както същността на душата, т.е. сърцето, така и нейната енергия (действие), която се проявява в мислите. В библейската и светоотеческата традиция тези термини са взаимнозаменяеми, но за да избегнем смесването им, ще говорим за:
душата като за духовната част на човека,
за сърцето като за същност на душата
и за ума като за енергия (действие) на душата.
По такъв начин, когато умът влиза в сърцето и действа в него, се постига единство между ума (действието), сърцето (същността) и душата.
Цялата аскетическа практика на Църквата има за цел обожението на човека в неговото общение с Троичния Бог. Това се постига, когато енергията на душата (умът) се завърне в своята същност (сърцето) и от там възхожда към Бога. За да бъде постигнато единство с Бога, първо следва с помощта на Божията благодат да се постигне единство на душата.
Грехът представлява разпръскване и разсейване силите на душата и преди всичко разпръскване действието на душата, т.е. на ума, върху тварното, което води до отделяне на ума от сърцето.
След тези пояснения е необходимо да разгледаме по-подробно какво представляват сърцето и ума според Православното Предание.
Сърцето
Сърцето е средоточието на душевно-телесното единство на човека.
Сърцето е извор и обединяващо начало на трите сили на душата: разумна, желателна и радразнителна.
Сърцето е мястото на душата, което се открива и придобива чрез подвиг с помощта на благодатта.
Сърцето е мястото в човека, в което се открива и явява Бог.
Това определение може да изглежда абстрактно, но трябва да уточним, че това е въпрос на духовен опит. Никой не може логически и разсъдъчно да определи какво представлява сърдечното обиталище.
Когато човек живее вътрешен живот, т.е. когато неговият ум се завръща от предишното си разсейване във вътрешния свят, когато човек придобива плач и най-дълбоко покаяние, тогава чувства съществуването на сърцето. Там се усеща и болката и духовната скръб, там човек преживява Божията благодат, там чува и гласа Божий. Съгласно светоотеческото предание, същността на душата, наричана сърце, се намира в сърцето – именно като в телесен орган, а не като в съд.
Това следва да бъде изтълкувано в горепосочения смисъл, че душата обхваща тялото и го оживотворява, и че не душата се съдържа в тялото, а тя самата съдържа тялото на човека.
Преп. Никодим Светогорец казва, че сърцето е: естествен център, защото от тук се изтласква кръвта по цялото тяло и така то получава живот; противоестествен център, защото, когато не очистено в него господстват страстите, и свръхестествен център, когато е очистено в него действа Божията благодат.
Потвърждение за това намираме в Свещеното Писание.
Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (Мат. 5: 28). „Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога” (Рим. 2: 5).
„Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим. 5:5). „Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви” (Еф. 3: 17).
Умът
Умът е действието на душата. Светите отци, наричат умът и око на душата. Неговото естествено място е в сърцето, където, съединен със същността на душата, да се сподоби и с непрестанна памет за Бога. Умът извършва противоестествено движение, когато се окаже поробен от тленното и страстите. Трябва да отбележим, че в православната традиция съществува разлика между ума и разума – интелекта:
Разумът действа в главата, а умът в своето естествено състояние трябва да бъде съединен със сърцето и да се моли.
В святия човек, който се явява носител и изразител на православната духовност, разумът работи и осъзнава околния свят, докато умът пребивава в сърцето, извършвайки непрестанна молитва. Разделянето на ума от разума е признак за изцелението на човека, което е и целта на православната духовност.
По този въпрос са много показателни два цитата от св. Василий Велики. В единия от тях става дума за ума, който се отличава от разума, а именно, че умът се явява ръководител на душата.
„По такъв начин, ние ставаме Божий храм, когато постоянството на паметта не се прекъсва от земни грижи, когато умът не се разколебава от неочакваните нападения на страстите, но боголюбецът като отбягва всичко това, се оттегля и прибягва към Бога и, прогонвайки това, което ни тегли към злото, прекарва времето си в занимания, възпитаващи в добродетелта”.
Тук се говори за това, че в духовния човек, който е станал храм Божий, храм на Светия Дух, разумът и умът съществуват и действат едновременно. Разумът е зает от земни грижи и се занимава с тях, а умът е отдаден на непрестанната памет за Бога. Доколкото умът на човека е съединен със сърцето и общува с Бога, то човек не се смущава от внезапните изкушения, т.е. от изкушенията, обусловени от тленността и плътскостта на човека.
На друго място св. Василий Велики разсъждава за завръщането на ума в сърцето и неговото издигане към Бога:
„Понеже умът, който не се разсейва с външното и не се разпилява от копнежи по този свят, е обърнат навътре към себе си и чрез себе си се издига към мисъл за Бога. Осветен и просветен от тази красота, той забравя за самото естество и не се грижи за прехрана, не се прилепя с душата си към грижи по заобикалящото го, но бидейки свободен от земни и суетни грижи, полага цялото си усърдие за съзидание на вечни блага: как да се зародят в него благоразумие и мъжество, а също и справедливост и разум и други добродетели, а след тези общи добродетели и други, които той трябва да изпълнява с усърдие цял живот?”
Това разсъждение може да бъде обяснено въз основа на контекста и във връзка с цялото учение на св. Василий Велики:
Умът, който се разсейва по външното и се похабява в копнежи по света, е ум разпилян, болен, склонен към падение.
Той трябва да се завърне от своето лутане обратно в сърцето, към своето единение със сърцето, и тогава той ще се съедини с Бога.
Когато се съедини със Бога и достигне състояние на обожение умът, просветен от нетварната Светлина, забравя дори за своята природа и душата и не се грижи нито за храна, нито за подслон. Това не означава, че човек не бива да се грижи за прехраната си и за други неща. Но ако той е достигнал до състояние на съзерцание (видение на Бога) и обожение, неговите телесни нужди са приглушени, с други думи, душата и умът не са подчинени на света и на материалните неща. Човекът се занимава с тях, но не е поробен от тях.
Св. Василий ясно казва, че по пътя на борбата това завръщане на ума в сърцето се придобива всяка добродетел: благоразумие, мъжество, справедливост и мъдрост, както и всички останали добродетели.
Съсредоточие, център на православната духовност представлява сърцето, вътре в което неотлъчно трябва да действа умът на човека.
Умът – енергията (действието) на душата, трябва да се завърне чрез молитвата в сърцето – същността на душата и, съединени по такъв начин, тези сили с помощта на Божията благодат могат да достигат до единение и общение със Светата Троица.
Всяка друга духовност извън тази перспектива не е православна, тя може да бъде само морализаторска, лицемерна, абстрактна и рационална.
Автор: митрополит Йеротей Влахос
Снимка: pravoslavie.ru
Част от книгата „Православната духовност. Кратко въведение”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 2005, превод от гръцки: Мариян Стоядинов
