Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
При запознаването с църковно-йерархическия строй на древната източна църква неволно се хвърля в очихорепископският институт. Този чужд на нашето време и несроден на нашите понятия за третостепенната йерархия институт се появил като следствие на потребностите на онова време и бел предмет на обсъждане на няколко Поместни събори и даже на един (VII-и) вселенски (ср. правило 8).
За съжаление древността ни е оставила малко данни, за да може да си съставим пълна и ясна представа за този интересен институт. Но да използваме това, което имаме.
Думата хорепископ (chorepiskopos) произлиза от думата chora – страна, провинция, селище и episkopos, и означава „селски, провинциален епископ“ (episkopirurales) в противоположност на „градския епископ“ (episkopos poleos или et ti poli). За пръв път тази дума се среща в църковната писменост в началото на IV век, в правилата на Анкирския и Неокесарийския събори. Но това съвсем не означава, че и самият хорепископски институт се е повявил едва в IV в. Напротив появяването на този институт се отнася към първите десетилетия на християнската ера и се намира в тясна връзка с разпространението на християнството в провинциите по по-малките градове и селата. А свидетелства за разпространението на християнството в тези последните се намират още в апостолските писания. Така, в Деяния апостолски (8:25), се говори, че апостолите Петър и Йоан проповядвали евангелието в много самарийски селения (komas). Евсевий Кесарийски (Църковна история II, 3) също така отнася проповядването на християнското учение по градовете и селата към апостолските времена. Същото говори и Климент Римски. В писмата на Плиний Млади, написани окобо 111-113 година се вижда, че в това време християнството било проповядвано по градчетата и селата (…vicos etiam atque agros…) на Витиния и Понта. За по-късното време количеството на свидетелствата относно християнската проповед в глухата провинция се увеличава значително, тъй че няма и нужда да ги изброяваме.
Естествено е да се мисли, че едновременно с проповядването на християнството в селата се поставяла и църковна йерархия начело с хореипоскопите (1), Гилман вследствие на това отнася произхождането на хорепскопството към апостолските времена, а Хефеле – на основание на свидетелството на Климент Римски (2) – към края на I век. положителни свидетелства обаче за съществуване на селски епископи (chorepiskopos) намираме в последната четвърт на II век, а именно: в историята на монтаническите препирни сес поменава за селските епископ Зотик (в село Комана в Памфилия) и Юлиян (в Апамея във Фригия), (Евсевий, Църк. Ист. V, 16). Съборите, които се свиквали от Поликрат Ефески в края на II век по повод на празнуването на Пасхата, и които се състояли от „голямо множество епископи“, ни заставят да мислим, че в тях са присъствали и селски епископи. Във втората половина на III в. в историята на Павел Самосатски се споменава за „епископите на най-близките селения“ (Евсевий, VII, 30). За излишно считаме да увеличаваме по-нататък свидетелствата за съществуването на хорепископите.
И ето, Сардекийският събор (343-344 г.) с особено правило (6-то) запрещава за в бъдеще „да се поставя епископ за някое село или някой малък град, за който е достатъчен и един презвитер… за да не се унижава епископското име и власт“. Почти едновременно същотакова постановление прави на Изток и Лаодикийския събор, като предписва щото по селата да се поставят не епископи, а периодевти (прав. 57). Но, както изглежда, постановленията на тези събори съвсем не са повлияли на съществуващата практика. Хорепископите продължавали да съществуват и да взимат участие в църковния живот. Те се споменават във втората половина на IV в. Те присъстват в голямо количество на IV вселенски събор т.е. в средата на V в. За тях се споменава в закона на Юстиниан I в 528 г. От VI век насам името хорепископ се среща все по-рядко и по-рядко. В края на VIII в. за хорепископите се говори в 14 правило на VII вселенски събор. за тях най-сетне се среща и едно последно споменаване при Валсамон (във втората половина на XII век).
Колкото се отнася до йерархичното достойнство на хорепископите и до техните права, то тку трябва строго да се различават две страни: йерархическа, догматическа и административно-догматическа. От първата гледна точка, по своя сан, хорепископите са били епископи т.е. имали са най-високата степен на свещенството. Църквата има догматическо учение само за три йерархически степени и не знае нищо за някаква последваща степен между епископите и презвитерите. Опитването да се поставят хорепископите по-ниско от епископите на това основание, че Неокесарийският събор ги сравнява (в 14 правило) със „седемдесетте“ – typos ton ludomikonta (седемдесетте „апостоли“, според мнението на болшинството или „старейшини“, според мнението на някои), а следователно епископите сравнява с дванадесетте апостоли, този опит не достига своята цел. Изказвали са се и мнения, че хорепископите в повечето случаи или понякога са били презвитери. Обаче огромно болшинство от историците и канонистите (Пароний, Харнак, Гилман) твърдо се придържат във възгледа, че хорепископите са били епископи. Този възглед намира пълно оправдание и в отнасящи се до хорепископите съборни постановления към, които и ние преминаваме.
Колкото се отнася до административно-каноническите права на хорепископите, то в това отношение те са били ограничени в своите пълномощия и са стояли по-ниско от епископите. Както в гражданско отношение градът е стоял по-високо от селото, така и градските епископи са стояли по-високо от селските. Но, както изглежда, подобна административна зависимост се появила не изведнъж, а в IV век, от времето на тържеството на християнството и на постепенната централизация на църковната власт. Наистина, Евсевий Кесарийски споменава (VIII, 1) за раздори между епископите и за борби между тях за първенството още в последната третина на III в., но това печално явление не е имало нищо общо със занимаващия ни въпрос. Първото, съвсем определено постановление за хорепископите, принадлежи на Анкирския събор в 314 година. „Хорепископи не бива да ръкополагат презвитери или дякони в друга област, нито пък презвитери за градове без писмено позволение на надлежащия епископ“ (прав. 13). Това означава, че хорепископите са имали право (догматическо, йерархическо право) да поставят презвитери и дякони, но при осъществяването на това правило те са били стеснени, ограничени (Ст. Хефеле). Също така и Антиохийският събор в 341 година признава, че хорепископите имат чин на епископско, но не им разрешава без съгласието на епископа да поставят свещеници и дякони, а само четци, иподякони и заклинатели (Прав. 10) и VII вселенски събор (14 правило) им разрешава да поставят само четци. Административно-каноническата зависимост на хореипскопите и тяхната подчиненост на главния, градски епископ, са несъмнени. С цел да се подкрепи авторитета на „името и властта“ на епископа, още в половината на IV век Сардикийският и Лаодикийският събори се изказали за унищожаването на хорепископския институт. Минало обаче не малко време, докато хорепископите изчезнали от страниците на историята. Преходен стадий тук се явява постановлението на Селевкийския събор в VI в. (14 прав.), че законен е само един хорепископ за цяла обаст, който трябва да живее в главния град като помощник на епископа.
Изводът от всичко казано до тук е много прост. В древната църковна организация имало такива случаи, кагато в известен администартивно-църковен окръг наред с главния епископ имало и други (хорепископи), равни на първия по догматическо, йерархическо достойство и сан, но подчинени на първия в каноническо отношение. Количеството им – за да се крепи „името на властта“ на епископа на главния град, постепенно се намалявало и най-после, по постановлението на Селевкийския събор трябвало за една известна област да остава само един хорепископ. На този институт в много отношения прилича институтът на викарите епископи. Лицата също така са в епископски сан, но също така административно са подчинени на главния епископ – те нямат право без негово разрешение да ръкопологат ни свещеници, ни дякони, те се занимават само с онова, което им посочи главният епископ. Количеството на главните епископи при главния не е еднакво: 1, 2 и 3… При това не всякога викарните епископи живеят в главния град на епископа, а в провинцията…
Автор: проф. Михаил Поснов
Източник: Църковен вестник, бр. 11-12, 1921 г.
БЕЖЕЖКИ:
- В един църковен паметник, написан не по-рано от втория и не по-късно от четвъртия век, а именно в „Canones ecclesiastici“ се говори: „Ако се окаже, че хората са малко и в някое място не се намерят даже и 12 души, които да гласуват при избирането на епископа, трябва да се напише в съседните църкви“. Това означава, че християнската община, състояща се от 12 души или къщи, е могла вече да мисли за свой отделен епископ т.е. хорепископ.
- Послание до коринтяните: „Апостолите проповядвайки по градовете и селата (kata choras), поставяйки първенците из повярвалите за епископи (is episkopus) и дякони на бъдещите вярващи“.
