Начало / Uncategorized / Големият антропологически проблем и неговото решение

Големият антропологически проблем и неговото решение

Фундаменталните проблеми на човека не са просто социални, а са преди всичко антропологически. Човекът е най-големият проблем.

Когато говорим за антропологически проблем, ние предполагаме, че това е предимно богословски проблем. Това означава, че загубата на истинската връзка на човека с Бога е причина за огромна екзистенциална болка, която се усилва още повече от съществуването на смъртта.

Грехопадението на човека не трябва да се разглежда в юридически или морален смисъл, а като загуба на връзката с Бога.

Затова и възкресението на човека трябва да се свързва с повторното възстановяване на връзката ни с Бога, с ближния и с цялото творение. В по-нататъшното изложение ще изследваме големия антропологически проблем за смъртта и неговото преодоляване, както е описан от св. апостол Павел в Посланието до римляни от 5 до 9 глава.

Тук апостол Павел разглежда връзката между закона на ума, закона на смъртта и Старозаветния закон.

Той представя ярко състоянието на човека, лишен от Божията благодат, в ада и в мрачния затвор на смъртта, а също и възкресението на човека в Иисуса Христа.

Св. апостол Павел описва безнадеждния живот, който водел, преди Христос да му се открие, и освобождението от оковите на смъртта, което станало при неговото повторно раждане и обновление в Иисус Христос. Това се вижда от факта, че когато описва своето състоянието на смърт и робство, той използва глаголи в минало време, а когато описва своето повторно раждане той използва глаголи в сегашно време. Той казва: „Ала аз узнах греха не инак, освен чрез закона” (Рим. 7:7) „и заповедта, дадена за живот, ми послужи за смърт”(Рим. 7:10). Той говори в минало време и за своето освобождаване в Христа, но се разбира, че все още живее в това състояние: „защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и смъртта.” (Рим. 8:2). Апостол Павел изпълнявал Мойсеевия закон, но виждал, че той не може да го освободи от смъртта, която е тясно свързана с греха, и по-точно, защото тлението и смъртта, които наследяваме чрез нашето раждане, не се изцеляват с изпълняването на разпоредбите на Закона. Законът помага на човека само да осъзнае своето състояние. Само Христос, с приемането на смъртно и страдащо човешко тяло и чрез неговото възкресение, дава възможност да се освободим от тлението и смъртта. Така че само когато човекът преживее откровение – съзерцанието на Божията слава в човешкото тяло на Словото, т.е. когато преживее обожение, се освобождава от смъртта и тлението.

Състоянието на греха, което апостол Павел описва така драматично, е състояние на всеки човек, който се намира под властта на смъртта, въпреки че е приел Кръщение и живее в Църквата, защото животът в тайнставата на Църквата има за цел да помогне на човека да изчисти сърцето си, да просвети ума си и да достигне до обожение. Това се вижда ясно в посланията на апостол Павел и в молитвите на последованията на светите тайнства на Църквата. Следователно човекът се намира под властта на смъртта според степента на своята поробеност от страстите, но и според степента на подвига за очистване от тях. Когато човекът достигне до етапа на просвещаване на ума, започва освобождаването му от смъртта и преживяването на оправданието, което достига своята пълнота, когато достигне до обожението.

Първата богословска теза на св. апостол Павел е, че човекът с извършването на греха и със загубата на Божията благодат е станал и се нарича плътски (Рим. 7:14).

Така се чувствал и самият апостол, преди Христос да му се открие. Докато изпълнявал Старозаветния закон, който не можел да го освободи от греха, той чувствал: „аз съм от плът, продаден на греха” (Рим. 7:14). Грехът, чийто роб се чувствал апостол Павел, не е някакво морално нарушение, а реалност, която живеела в него. „В такъв случай не аз вече върша това, а грехът, който живее в мене” (Рим. 7:17). Става въпрос за грях, който живее в цялото му същество и който го прави телесен. Този грях, който живеел в него, той нарекъл „друг закон”, т.е. закон, който се противопоставя на закона на ума: „но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми” (Рим. 7: 23). В човека съществува законът на ума и друг закон – греховния закон.

Ясно е, че законът на ума е образът Божий и очистването и просвещението на ума – такъв, какъвто сме го приели чист при нашето сътворение, а другият закон е законът на греха, който апостол Павел нарича „смърт”: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:24). Всеки човек с раждането си е в състояние на просвещение на ума, но в него действа и другият закон, който се противопоставя на закона на ума. Дори и в състоянието след грехопадението човекът различава този закон на ума, както казва апостол Павел: „с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий” (Рим. 7:22).

Но кой е този „друг закон”, който се открива в битието на човека? Това е „греховният закон”. Този закон не е етичен, а е онтологичен, защото живее в човека. Това означава, че законът, който воюва със закона на ума, няма етическо значение, а е нещо катастрофално, което е част от нашата природа. Когато говори за този „друг закон”, апостол Павел го свързва с тялото на смъртта: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:24). Не става въпрос за някаква метафора, а за тялото, но не такова, каквото е създадено от Бога, а за тялото, в което след падението влиза смъртта. Следователно този „друг закон” в човека е законът на смъртта, т.е. смъртта и тлението, които наследяваме при нашето биологическо раждане.
В тази перспектива трябва да разглеждаме наследяването на греха на Адам. Не наследяваме вината, а смъртта и тлението, т.е. закона на смъртта. Следователно чрез Адам наследяваме смъртта, а чрез втория Адам – Христос, преодоляваме смъртта. Законът на греха не е вина от етичен и психологически характер, а е страшното състояние, при което в падналият човек „живее” смъртта.

Грехът на Адам станал повод, смъртта да влезе в човека, но и самото съществуване на смъртта – смъртността на тялото, станало причина за греховете. Така смъртта е едновременно и резултат от греха, а за падналия човек тя става източник на греха. Тленността и смъртността, които наследяваме, действат в нас от самия момент на зачатието и най-вече от нашето раждане. Те са тясно свързани с промените в тялото, с болестите, болката, с растежа и тлението на членовете на тялото и на телесните енергии, а също така с усещането за смъртта. Ние чувстваме смъртта в нас, виждаме смъртта в природата около нас и в нашите близки, които си отиват, и това ни кара да изпитаме болката на раздялата. Неминуемостта и силата на усещането за смъртта, проявяващо се, в болката, болестите и много други, причинява силен страх и обърканост.

В това състояние човекът става себелюбив, а от себелюбието, което е източник на всеки грях, се раждат и разрастват другите страсти, като любовта към чувственото наслаждение – сластолюбието, славолюбието, сребролюбието. Заради страха от наближаването на смъртта, човекът трупа земни блага, за да се справи с трудните моменти в живота си. Сребролюбието също е резултат от страха от смъртта. Същото се отнася за сластолюбието и славолюбието, чрез които човекът се опитва да преодолее проблема на смъртта. Така, този друг закон, тялото на смъртта – законът за смъртта, става източник на голямо вътрешно смущение. Но всеки грях не е само лично падение, а е също така социално падение, защото има огромни последствия и за другите. Затова и съвременният човек повтаря, по най-разнообразни начини, думите на св. апостол Павел „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша”(Рим. 7:19), и : „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Рим. 7:24).

Втората богословска теза на св. Павел е, че Старозаветният закон не може да освободи човека от закона на греха, защото грехът няма нравствено значение, а е свързан със смъртността и тлението, които имат ужасни последствия и стават причина за греха.

Законът не само не може да освободи човека от греха и смъртта, но той още повече ги усилва. Докато не бил даден Мойсеевият закон, грехът се смятал за нещо естествено: „защото и преди закона имаше грях в света; ала грях се не смята, кога няма закон” (Рим. 5:13). Човекът в падналото си състояние в периода преди Закона бил духовно неразвит и не можел да прави разлика между добро и зло, но когато бил даден Законът, тогава започнал да различава злото и греха. Но тъй като Законът не можел да освободи човека от закона на греха, той създал вътрешни проблеми. Св. апостол Павел пише: „Защото, когато живеехме по плът, тогава страстите греховни, узнавани чрез закона, действаха в членовете ни, за да принесем плод на смъртта” (Рим. 7:5).

Чрез Божия закон човекът осъзнал греха, но смъртността – този „друг закон”, който владеел тялото му, не му позволявал да се освободи и го принуждавал да служи вече осъзнато на греха. Разбира се, Божият закон не е грях, но той дава на човека осъзнаване за греха. „Какво, прочее, ще кажем? Нима законът е грях? Съвсем не. Ала аз узнах греха не инак, освен чрез закона, защото и похотта не бих познал, ако законът не казваше: „не похотствувай“” (Рим. 7:7). Вместо Божият закон да победи греха, самият грях взел повод от забраната на Закона, за да действа. „Но грехът, като взе повод от заповедта, произведе в мене всякаква похот; защото грехът без закона е мъртъв” (Рим. 7:8). Така се създава страшна антиномия: Когато живее без Закон, човекът чувства че живее естествено, но когато се дава заповедта чрез Закона, тогава човекът драматично преживява съществуването на греха и своята немощ да го победи, или казано с други думи, неспособността си да спази висшия идеал на Божиите заповеди. Така изглежда, че заповедта, дадена за живот, сякаш предизвиква смърт. Апостол Павел, изразявайки цялата трагичност на хората в Стария Завет, пише: „Аз живеех някога си без закон; но, когато дойде заповедта, грехът оживя, пък аз умрях; и оказа се, че заповедта, дадена за живот, ми послужи за смърт, защото грехът, като взе повод от заповедта, ме прелъсти и чрез нея ме умъртви.” (Рим. 7:9-11) Старозаветните хора живеели в трагично състояние, защото Законът не можел да ги освободи от „другия закон”, свързан със смъртта. Само праведните и пророците от Ветхия Завет били освободени от греха, но те постигнали това обожение чрез силата на тайнството на Кръста. Въпреки своето обожение те не могли да се освободят от смъртта. Смъртността и тлението останали в тях, но състоянието на обожение, което изживели, не позволявало смъртността да стане причина за греха, т.е. не позволявало „другият закон” да задейства в тях – самолюбието, славолюбието и сластолюбието.

Така става ясно състоянието, в което се намирал човекът преди въчеловечаването на Христос и преди преживяването на последствията от него, т.е. преди да се достигне до състоянието на просвещение на ума и до обожение.

Преди да бъде даден Законът чрез Моисей, грехът се смятал за нещо естествено и затова човекът живеел в самолюбие, сластолюбие и сребролюбие и самодоволство, със съзнание за своите естествени права и свободата да прави, каквото иска. Когато Бог дал Своя закон чрез Моисей, човекът разбрал, че грехът е неестествено състояние и че човекът не е създаден от Бога в това състояние. Макар Божият закон да откривал и това, което не е естествено, и това, което е в съответствие с природата, той не можел да помогне на човека да се освободи от смъртността и тленността – от самата смърт, която пуснала корен в човешкото тяло и станала причина за всички душевни и телесни страсти. Законът предотвратявал някои външни действия и въздействал нравствено, но не можел да помогне на човека за разрешаването на големия проблем на неговото съществуване – смъртта и закона на смъртта, свързан с нея. Така човекът живеел в трагичното състояние. Нещо друго било необходимо, да освободи човека от закона на смъртта, и това се осъществило в личността на Христос. Синът Божий приема тленна и осезаема плът, побеждава закона на греха и смъртта в Своята плът и дава на всеки човек възможността да победи закона на смъртта.

Третата богословска теза на св. Павел е за възстановяването на достойнството и обновлението на човека в Иисус Христос. Участието в живота на Христа ни дава друг закон, закона на духа, който ни освобождава от закона на греха и смъртта.

Това, което не успял да извърши Старозаветният закон, се осъществило от закона на духа (Рим. 8:2). Така, който се съедини с Христос, живее по дух, а не по плът (Рим. 8:9). Следователно човекът преживява повторно раждане в Иисус Христос и придобива не само състоянието преди падението на Адам, но се издига на по-високо ниво, понеже се съединява с Христос и може да живее в блаженото и благословено състояние на обожение. Новото раждане на човека се извършва в тайнството Кръщение, чрез което ние навлизаме в живота на Кръста и Възкресението на Христос. Чрез Кръщението (потапянето) в купела, т.е. чрез участието в Христовия Кръст, смърт и Възкресение „ветхият наш човек е разпнат с Него (Христос), за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха” (Рим. 6:6). Така получаваме начална (нова) ипостас в Христа – чрез действието на Божията благодат и нашето съдействие, и сме освободени от властта на греха в нашите тленни тела.

Св. апостол Павел показва с духовна и боговдъхновена яснота състоянието на възстановяване на достойнството на човека и неговото повторно раждане в Иисус Христос. „Понеже всички, водени от Духа Божии, са синове Божии; защото вие не приехте духа на робството, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез когото викаме Авва, Отче! Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим” (Рим. 8:14-17).

В сравнение с духа на робството (закона на греха), християните чрез светото Кръщение и изобщо чрез живота си в Христа получават Духа на осиновение и стават синове Божии. Така законът на смъртта и греха е победен и в тях властва Божият живот. Това осиновение се потвърждава не чрез човешки удостоверения и външни писмени потвърждения, но чрез засвидетелстване на нашия дух – чрез закона на нашия ум, който съществува в глъбините на нашето същество.

Законът на ума, това е самият ум, който е освободен от закона на смъртта и греха и, намирайки се в състояние на просвещение, се моли непрестанно на Бог Отец и на Христос, Когото счита за свой отец поради повторното си раждане: „чрез когото викаме Авва, Отче” (Рим. 8:15). Този вътрешен вопъл носи свидетелство за осиновението (Рим. 8:16) Тогава човекът със сигурност е осиновен от Бога и става наследник Божий и сънаследник на Христа. Вътрешната сърдечна молитва е показател за осиновяването от Христос.

Ето защо фразата, изречена от св. Павел е красноречива: „който няма Духа Христов, той не е Христов”(Рим. 8:9). Човекът, който няма Духа Христов в себе си, да се моли непрестанно на Бога, не е син Божий. Той не принадлежи на Христос, защото не живее живота в Христос, той не е свободен от игото на смъртта и така живее все още във времето на Стария Завет. Фактът, че няма действието на Божия Дух в себе си, означава, че законът на смъртта и греха все още властва в него.

Четвъртата богословска теза на св. Павел е за резултатите на повторното раждане на човека и освобождението му от другия закон – закона на смъртта, чрез живот в съответствие на закона на духа.

Както казахме по-рано, „грехът да не царува в смъртното ви тяло” (Рим. 6:12). Преодоляването на смъртта се извършва в рамките на нашия живот. Връзката на човека с Христос е толкова силна, че както казва апостол Павел: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“. Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:35-39). В този контекст не само смъртта не властва в човешкото същество, но отсъства и страхът от смъртта. Тогава човекът, който следва примера на Христос, желае да се жертва за другите. Той не изпитва страх от смъртта не само в своя личен живот, но и в отношенията си с другите и затова е готов да се жертва за тях.

Крайният етап на победата над смъртта е надеждата за възкресение на телата (Рим. 8:11). Божият Дух, който обитава в нашето тяло, е Този, който ще оживотвори нашите тленни тела от греха в настоящия живот и от смъртта, при второто Христово пришествие. От анализа на Посланието до римляни става ясно, че законът на смъртта и греха, който се появил с падението, създал множество екзистенциални, лични и социални проблеми. Мойсеевият закон не можел да освободи човека от закона на смъртта, но го подготвил за Христовото пришествие и затова Законът се нарича „възпитател в Христа” (Гал. 3:24). Само Христовото въплъщение и участието в блаженствата на въплъщението, чрез цялостния църковен живот, освобождават човека от смъртта и го водят към свободата на Божиите чада.

Автор: Митрополит Йеротей Влахос

Превод: Борислав Аврамов 

Източник: сп. „Алтернатива“

За Ангел Карадаков

Виж още

Изложба представя чудотворни икони и свети мощи от Балканите

Изложбата „Чудотворни икони и свети мощи на Балканите“ ще бъде представена в Художествена галерия „Владимир ...