Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
– Сашко, я виж каква голяма пеперуда кръжи около Яна!
Невена знаеше, че синът й няма да се трогне от насекомото, но просто се чудеше как да откъсне младежа от телефона. От както бяха седнали на заведението, момчето замръзна в тая прегърбена поза, вперило поглед в светещия екран.
Александър вдигна за кратко сините си очи, стрелна с тях малката си сестра и без да погледне майка си, загледа отново в дисплея. Цял ден го болеше глава. Очите му пареха и сърбяха и сутринта в огледалото бяха зачервени. „Сигурно ми е влязъл прах, нали вчера духаше вятър“ – беше се оправдал той пред себе си. Но вече не беше дете и не му беше така лесно да се самозалъже. Много добре осъзнаваше, че беше прекалил с игрите вечерта. Едва беше дочакал родителите си да заспят и си беше пуснал тая нова игра. Не, че я харесваше кой знае колко, ама нали всички я играеха! Неусетно бяха минали няколко часа и малко преди 3 часа сутринта го беше стреснал баща му, станал да пие вода. От страх да не го видят, Александър беше скрил телефона под възглавницата си и се беше завил през глава. Така беше заспал и когато го събудиха за училище, усещаше, че му се вие свят. Едва изкара часовете, главата го болеше все повече и повече, а за капак и мъжденето на очите.
Майка му и сестра му го забраха след часовете и тръгнаха за вкъщи. Нямаше търпение да се прибере и да легне. Затова и се разочарова, когато майка му настоя да останат в парка, докато баща му се прибере за обяд. Седнаха на заведението и той с яд изпи сока си почти наведнъж. След това веднага извади телефона си и пусна играта. Опитите на майка му да го заговори оставаха безплодни. На всеки въпрос отговаряше с по една дума или просто поклащаше глава. „Почти нямам батерия…Дано издържи до вкъщи, че иначе…“ – помисли си момчето, отегчено от възможността да трябва да се грижи за сестра си. Остана доволен, когато при тях седна съседката и с майка му се заговориха. Невена на няколко пъти го помоли да помогне на сестра си да се качи или слезе от люлките, но той не помръдваше. Тя го оставаше със съседката и отиваше при дъщеря си.
– Иди с нея при пясъчника – най-накрая настойчиво го помоли майка му. – Пази я, да не си хвърли пясък в очите!
С раздразнение момчето изпълни тази молба, вече не можеше да се прави, че не чува. Заведе сестра си и й подаде кофичка и лопатка, оставени в сандъче до детската площадка. „Ето, добре си играе. До пясъчника има жив плет, от другата страна я виждаме ние. Нищо няма да й стане!“ – каза си младежът и се върна на играта.
Сега, когато майка му привлече вниманието му с някаква пеперуда, Александър погледна, но не различи насекомото. Очите вече много го боляха и погледът му беше съвсем премрежен. Кимна на майка си и се усмихна изкуствено, само за да го оставят на мира. Съвсем малко оставаше до края на играта, а батерията беше почти празна, не се знаеше дали ще издържи. „Бре, това ниво няма ли край? – мислеше момчето, докато пръстите му препускаха по дисплея. – Ако не го мина и падне батерията, няма да ми го запише и после ще трябва да го играя отново. А Яна си е добре. Седи си на пясъка, рови с лопатката и се смее, сякаш е на море. Но този мъж зад нея какво прави? Стои на крачка зад гърба й и я гледа. Странен чичка. С риза и панталон. Дълги. В тая жега кой ходи с дълъг ръкав? Да не е някакъв гадняр? И все зяпа към Яна…“.
Тези мисли откъснаха Александър от играта. В ръката му телефонът извибрира и сложи край на надпреварата. Героят му беше загубил. Едновременно с това и батерията изписука за последно и телефонът угасна. Александър го хвърли ядосано върху масата, погледна отново към детската площадка и видя същата сцена – Яна седи, човекът стои зад нея.
– Александре, какво става? – попита Невена. Тя погледна сина си и видя ужас в очите му. Проследи погледа му към малката си дъщеря точно в момента, когато възрастен мъж посегна и хвана малкото момиче за косата. Майка и син извикаха в един глас…
Дядо Никола се връщаше от пазара и както винаги предпочете по-дългия път през парка. Обичаше природата и всеки ден се разхождаше сред зелените поляни. Често сядаше на някоя пейка и с часове слушаше птичките, които се надпяваха в короните на високите дървета. Още от дете обичаше животните и до сега, вече пенсионер, не пропускаше да прочете нещо за техния живот, нрави и инстинкти. Когато наближи детската площадка, нямаше как да не забележи насекомото. „Стършел! Огромен!“ – разпозна старецът опасността веднага, щом я зърна. Той се вцепени от ужас. Почти не дишаше. Стоеше, без да помръдне и само следеше с поглед как стършелът лети целеустремено нанякъде, после изведнъж се връща също толкова устремено обратно, сякаш закачен на ластик. Дядо Никола осъзна, че насекомото кръжи над пясъчника, привлечен от аромата на отворената бутилка със сок, която малкото момиченце пред него беше оставило до себе си на пясъка. Детето ровеше и се смееше и дори не забелязваше заплахата, която се люлееше над главата му в неспокоен танц. „Ако се почувства застрашен, ще нападне. И ще повика другите на помощ. В живия плет трябва да е гнездото им“ – помисли си старецът. Той осъзнаваше, че всяко рязко движение ще се сметне за заплаха от животното и то ще се защити.
Сега старецът вече гледаше момиченцето. То ровеше в пясъка и често мяташе ръце наляво-надясно. На няколко пъти почти удари стършела с ръка, когато той прелиташе край него. В един миг детето реши да се изправи. Точно тогава стършелът се връщаше обратно по махалото на своята невидима люлка. Дядо Никола разбра, че сблъсъкът е неизбежен – опасното насекомо нямаше как да се размине с къдравата коса на момиченцето. Без колебание той се спусна към него и сграбчи кичура едновременно с оплитащия се в него стършел. Миг преди да бъде смачкан, убиецът направи своето последно ужилване.
Ръката на мъжа изтръпна от внезапната болка. Встрани от себе си той чу викове, но дори не погледна натам. Свлече се на колене до детето, което се обърна, погледна го и му се усмихна. То дори не разбра какво се беше случило. Мъжът също се усмихна.
Невена и Александър се спуснаха към пясъчника. Те видяха как мъжът пуска косата на Яна и коленичи до нея. Недоумявайки, стигнаха до мястото и младежът понечи да се нахвърли върху непознатия, но майка му го спря. Тя се беше втренчила в ръката на стария човек, в която лежеше смачкано онова, което тя беше сметнала за пеперуда. По напуканата длан се стичаха смесени кръвта на жертва и убиец.
Невена и Александър разбраха какво се случва. Те погледнаха стария човек и се уплашиха. Лицето му започна да се подува пред очите им. Той дишаше тежко.
– Алергичен ли сте? – попита уплашено майката.
Мъжът успя да кимне утвърдително и пак запъхтя.
– Бързо, викайте лекар! – изкрещя Невена.
Александър се спусна към масата и грабна телефона си. Празният му черен екран го гледаше безжизнено студено.
– А-а! – изстена момчето. – Скапаната батерия!
Той остана на място и от тук видя края на историята. Някакви непознати мъже грабнаха стареца на ръце и го качиха в кола. Какво се случи с него, Александър не разбра.
„Моя е вината! – мислеше си той вечерта преди да заспи. – Аз трябваше да се грижа за Яна, аз трябваше да я пазя. Да не бях играл толкова много на глупавата игра. Щях да видя стършела и щях да я махна от там. Тогава нямаше да се наложи този непознат дядо да рискува живота си. Колко добър човек! Каква саможертва! Да знае, че е алергичен и въпреки това да се изложи на риск, за да предпази сестра ми! Дали е жив? Дано да е жив! Боже, дано да е жив!“ – каза си Александър и за пръв път от много време насам се прекръсти.
Благо Игов
Какво ли може да трогне днешните младежи? Вперили поглед в шарените екранчета, те изпускат да забележат красотата на живота. И още по-ужасно – сърцето им остава затворено за любовта към хората и към Бога. Но Бог никого не е забравил и по Своята премъдрост ни изпраща неочаквани случки и събития, които да ни разбудят, да ни накарат да обърнем поглед към Него. Дай Боже всеки да почувства Неговия зов, да усети Неговата протегната ръка и да разгори помръкналото пламъче в душата си!
