Начало / Uncategorized / Изкуството на ръкописната книга. Езикът на приписките

Изкуството на ръкописната книга. Езикът на приписките

Старобългарският литературен език е предопределен да бъде свещен, богослужебен език. Да се осъществи тази мисия помага изкуството на ръкописната книга. Началните букви (инициали) са стилизирани под формата на растения, животни, плетеници, човешки лица.

Заглавията се вписват в украсени рамки (заставки) или под тях в плетеница от червени (киноварни) букви. Отражение на божествена красота грее в овеществената светлина на златната боя по заставките и илюстрациите (миниатюрите). Ръкописът (свитък или книга) се превръща сякаш в икона, в свещено изображение.

Чудна е красотата на старобългарската ръкописна книга – да си спомним как с духовно величие ни грабват начертанията на глаголическите или кирилските букви в Зографското евангелие, в Иван-Александровото Четвероевангелие, Томичовия псалтир. Греещата златна светлина, многоцветието на заставките, началните букви, миниатюри – те ни преобразяват със своето свещенодействие. Те пречистват очите и сърцето на човека, преди да срещнат неговата душа с „Божия дъжд на буквите“.

Книжовниците се подготвят в школи, за да се изучат за калиграфи (доброписци). Те овладяват главно три почерка: устав – величествено право и едро писмо, полуустав – буквите се изписват малко по-свободно, могат да имат наклон, бързопис – позволява се бързото писане, при което се губи разделното очертаване на всяка буква. Отначало се е писало на кожа – пергамент (по името на град Пергам, прочут с производството на кожи). Ръкописи на хартия у нас се появяват през ХІІІ век. Професионалните изготвители на книги са известни под званията „доброписец“, „бързописец (скорописецъ)“, „граматик“.

За техния изнурителен труд мълвят приписките – записки и бележки на книжовниците по свободните полета или неизписаните листове, в началото или в края на ръкописа. При съставянето на приписките, особено на официалните приписки, действат композиционни правила за цялостно изграждане на текста и той придобива устойчив формално-съдържателен и стилистически облик. Вдъхновението за словесен труд е дар на Св. Дух и затова с посветително призоваване на Бога се изпълва първата текстова структура на приписките. Ето няколко примера: „В името на Отца и Сина, и Светаго Духа…“, „Христос – начало и край“ (Откр. 1:8), „Слава на свършителя Бог навеки, амин“, „Слава на всевиждащия преблаг Бог, даващ завършек на всяко дело, започнато в Негово име…“, „Слава на Тебе, Боже наш, и, пак ще кажа, слава Ти, защото без Тебе не се извършва ни дело, ни слово…“. Призивната хвала може да бъде горещо прошение за лично спасение, както е в случая с трикратното молитвено обръщение на Младен от 1358 г.: „Боже велики, Боже милосърдни, Боже безначални, Който всичко обичаш и спасяваш по Своето божество и не желаеш нито един човек да погине, но да се спасят всички и да се обърнат в истинно разумение, спаси и помилуй твоя раб, многогрешния Младен…“.

На второ място в композицията на приписките са разсъждения за лицето, което повелява да се изготви ръкописът. С неговото име се известява времепоявата на книгата. Често това лице е княз, цар и техни синове, висш духовен или светски сановник, за чието въвеждане се използват официални величални епитети: „Писах това в дните на благоверния цар български Йоан Шишман…“, „Благочестивия и велик цар Иван Александър, заедно със своя син младия цар Иван Срацимир…“ Свещеността на книгата се подчертава с възвишени епитети или образни уподобявания: „тия благочестиви книги“, „душеполезна книга“, „божествена книга“, „този животечен извор на нова благодат“ (за Евангелието).

В Софийския Псалтир (Песнивец) от 1337 г. приписката се превръща в тържествена похвала на цар Иван Александър, който „се явява нов всред царете Константин по вяра и благочестие, сърце и нрав, имайки в себе си за скиптър победоносния кръст“ (превод: Ив. Дуйчев).

Книжовникът заговорва и за себе си с устойчиви самоунизителни езикови формули, израз на неговото благочестиво смирение и благоговеен трепет от дòсега си с небесното Божие слово: „грешен и небрежен монах Методий“, „аз, скверният и неразумният“, „недостойният и грубият“, „многогрешний Димитрий дяк“, „грешният и бедният, и последният в иноците“. Преписването на книги е път към покаяние и като се самобичува, грешникът се самоотъждествява с дълбините на греховността: „Аз, грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство – греховете, блудта – слава“, „Пиши, окаяниче Драгане, защото за греховете твои те мъчи Бог. Пиши, странниче“.

Оформят се разгърнати поетически уподобявания на волевия труд, заети от непосилния бит на хората:„Душице моя грешна, що ми желаеш наистина да видиш края на книжката, както и корабоплувецът – края на морето, както и болният здраве, както и бедният храна и одеяние за себе си …“, „Плувай, плувецо, пиши, грешни поп Петре“.

С „труд и мъка“ се стигало до завършването на книгите и естествено е било да се допускат грешки. „Благословете, а не кълнете“ името на книжовника – ето един задължителен съдържателен мотив, речеви обрат и лична позиция на преписвачите и преводачите, които използват цитати от Библията, признания, че „тленна и груба ръка“ е писала: „А всеки, който чете, да поправя грубостта. Не кълнете, но помнете как каза за нас Христос: „Ако опростите съгрешенията на човека, то вам ще ги опрости Моят небесен Отец“ (Мт. 6:14). Ще срещнем още настояване да се помни името на преписвача, да се въздават молитви за благоверния цар, да се чете с „вяра и любов“, защото „всички божествени книги са подобни на извори с чиста вода и всеки, който пристъпя с усърдие, се насища с жива вода, която води към живот“.

Въпреки че композиционната схема задължава книжовника да пише по строги стилови образци, жанровите предписания много пъти са били нарушавани. Езикът на приписките не се чуждее от народните говори, с непринуденост и пределна искреност са пълни признанията за студуване, гладуване, за болести, за робското запустение и скръб по българската земя: „Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън…“, „Ох, гладен писах, та ми е сърце смутено…“, „В трудни времена пишех на отрадно (затулено) място, а глас ми дойде (предчувствие), какво че са дошли да събират еничари, а моите деца още не са потребни за еничари. Проклети издайници ги посочили на проклетите агаряни и дотичаха те – децата ми – с един мой приятел при мене. И оскърбих се много, и не зная какво съм писал. Не познават издайниците сами себе си какви са, ни своите деца. Амин“ (1).

Върху богослужебната книга „Миней“ от черквата в севлиевското село Батошево е оставено свидетелство от потресен очевидец за религиозна нетърпимост при потушаването на Априлското въстание: „1876 година, 6 май. Във востанието Болгарско черкезите и турците като изгориха черквата <…> със сичките `и вътрешни хоругви (потреби), ограбили потир и кандила сребърни, и дрехи и прочие. После само тази книга намерихме в тревата на черковния двор, която я секли и бòли (дупчили), наместо болгарин востаник я мъчили“.

Светът на приписките е същинска вселена, озвучена с гласовете на нашите предци, с небесните думи на надеждата, с черните вопли от робските векове и с негаснещия спасителен светлик на книгите, опазили родовата и езиковата ни памет.

1 Вж.: Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съст.: В. Начев, Н. Ферманджиев. С. 1984.

Автор: Проф. Димитър Кенанов

Източник: „Библия и старобългарска литература”, учебно помагало за 9. клас

За Ангел Карадаков

Виж още

Проф. д-р Магдалена Легкоступ: Богословски грамотният човек е професионалист в каквато и сфера да работи

Специалността „Църковни изкуства – иконопис, стенопис, дърворезба“ е изключително атрактивна и уникална за страната Проф. ...