Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Повече от два века първата славянска азбука – глаголицата, предизвиква интереса на изследователите на славянската и индоевропейската старина.
И причина за това са не само екзотичните начертания на нейните букви, но и фактът, че тази азбука и написаните с нея ръкописи от ІХ–Х в. са основният извор за реконструкцията на старинното славянско наречие, послужило за основа на Кирило-Методиевия език. Немаловажно е и обстоятелството, че глаголицата е резултат от уникален творчески акт, останал в историческата памет на народа ни. Нещо, с което българите са се гордеели още тогава според свидетелството на Черноризец Храбър:
„Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света.”
Светостта на първото славянско писмо, която е била несъмнена за съвременниците и следовниците на Светите братя, е третата причина за нестихващия интерес към него. Защото те създават книжовен език, на който да се проповядва и тълкува Божието слово. Подценяването на основната функция на Кирило-Методиевия език като Lingua sacra доведе в миналото до редица спорове за това как да го наричаме – старославянски, староцърковнославянски или старобългарски. И това стана възможно само защото господстващата социалистическа и материалистическа философия на предишния режим смяташе за обиден факта, че средновековните руси, сърби и румънци са възприели като свой църковен и книжовен език едно чуждо наречие, без да разбира, че именно светостта на този език, като език на Бога и като език, създаден от свети мъже, е позволила неговото разпространение и развитие сред православните славяни и техните близки съседи власите и молдавците. Парадоксалното обаче е, че именно тази наднационална (интернационална) функция на Кирило-Методиевия език беше повод за гордост за социалистическите ни управници.
Възгледите на научната общност за глаголицата през тези повече от двеста години се влияеха не толкова от господстващата идеология, а от научната парадигма, в която попадаше славистиката и българистиката като част от общото и индоевропейското езикознание.
Старобългарските глаголически паметници стават научен факт в началото на ХІХ в. и интересът към тях нараства с развитието и утвърждаването на западноевропейския позитивизъм и възникването на сравнително-историческия метод и историческото познание за индоевропейските езици.
Безспорен принос за това имат т.нар. Junggrammatiker (младограматиците). Първите сериозни системни изследвания на глаголицата и на Кирило-Методиевия език като част от европейското културно-историческо и лингвистично наследство се движат в рамките на тази научна парадигма. Така благодарение на постиженията на позитивистичния сравнително-исторически подход към езика – изследване на паметници и на диалекти – в края на ХІХ в. окончателно е разрешен въпросът за народностната основа на Кирило-Методиевия език, а по-късно се натрупва огромен материал за структурата – фонетична и морфологична – на старобългарския език. Що се отнася до произхода на глаголическите знаци, на границата на двете столетия особено популярна става хипотезата на Тейлър–Ягич, която извежда основните начертания на глаголическите букви от гръцкия минускул и която по-нататък намира редица последователи. Доскоро учените търсеха изворите на глаголицата или на отделни нейни букви и в различни източни азбуки, като еврейската, коптската, самаританската, арабската, сирийската и др., без особено да държат сметка за това дали по времето на св. Константин тези азбуки все още са се употребявали и дали самият той е имал възможност да се запознае с тях. По-късно хипотезата за византийското влияние върху глаголицата се видоизменя и се стига до идеята за влиянието на гръцкото Schriftdenken (графично мислене) при обяснението на буквените начертания в първата славянска азбука.(1) През този период водещ за учените е по-скоро проблемът за отношението на глаголицата към заменилата я по-късно кирилица, и до голяма степен окончателно се решава въпросът за първенството на глаголическите букви като дело на св. Константин-Кирил. При това проблемът за буквения състав на глаголицата, както и за звуковата стойност на редица глаголически букви в най-ранните глаголически паметници все още не е решен. Нека само си припомним т.нар. пѣ проблем, който засяга звуковата стойност на глаголическия герв, и рядката, но засвидетелствана в абецедарите дублетна на поко графема пѣ, която по-късно е изместена от знака за поко (2). Или дългите спорове относно фонетичната стойност на знаците за носови гласни в глаголицата, които бяха разрешени едва през осемдесетте години на ХХ в. благодарение на добрите хрумвания на княз Николай Трубецкой (3) и на приносите на такива български учени като Иван Добрев и на Боряна Велчева (4). Или пък полемиката имало ли е в глаголицата знак Т с висока мачта, подобен на кирилския знак и за какво е служел той, която затихна след една статия на И. Добрев (5).
Появата на структурализма и на други модерни лингвистични течения през втората половина на ХХ в. допринесе до голяма степен за разрешаването на редица въпроси, свързани със звуковата стойност на глаголическите букви, и подготви почвата за изучаването на глаголицата като самостоятелна семиотична система (6), в която начертанията на буквите зависят:
1. От фонетичните признаци, които изразяват.
2. От мястото си в буквения ред на глаголицата и от някои специфични употреби при изписването на Nomina sacra и други важни термини.
И тук не мога да не спомена името на своя учител – непрежалимия за всички нас доц. Петър Илчев, в чиито трудове този подход разцъфтя и даде повече от обилен плод.(7) Неговите разработки по глаголическа палеография допринесоха изключително много за изясняването на дуктуса на глаголическата буква през ранните етапи от използването на глаголицата по нашите земи и до описанието и определянето на основните структурни елементи на графемите – чертиците, петлиците и корпусите.
Той ни научи, че буквите на сходните звукове имат сходни начертания, като ни посочи еднаквата графична схема на знаците за о и е, и връзката на тези букви със знаците за носови гласни, сходството на о и, на о и знаците за двата ера и на еровете и знаците за ери, общата графична схема на веларите к, г, х, антените на ж, които излизат от тялото на знака за д, като спомен за африкатния произход на този славянски звук и т.н. В публикациите му намери потвърждение и една моя догадка, която тогава не смеех да изрека на глас, че огледалността на знаците за и с в глаголицата се дължина на факта, че заедно тези две букви образуват свещената абревиатура на името на нашия Господ Исус Христос. (8) С огромно съжаление обаче трябва да отбележа, че неговият цялостен труд върху глаголицата като автономна знакова система така и не видя бял свят. Отломки от него обаче могат да се видят в Кирило-методиевската енциклопедия в статиите за глаголическите букви и естествено в обобщаващата му статия за глаголицата.
Въпреки изключително оригиналните си хрумвания и широтата на своя кръгозор П. Илчев остана в плен на модернистичната и материалистична научна парадигма на втората половина на двайсети век.
Спомням си как по време на лекции, а по-късно и в частни разговори, той пламенно доказваше, че св. Кирил е бил блестящ фонетик и фонолог, предтеча на модерното езикознание на ХХ в., изпреварил времето си с повече от хилядолетие.
В рамките на същата парадигма се движат и диренията на Евгени Верещагин, който предлага геометрична хипотеза за произхода на глаголицата и постулира основните елементи на глаголическите начертания (без кръга и триъгълника, които имат символно значение), като зигон (ярем) и периферейя (окръжност, но и квадрат, който от топологическа гледна точка е тъждествен на кръга). Според руския изследовател повечето глаголически букви могат да се обяснят като преобразувания на основната фигура в духа на Евклидовата геометрия, с която славянският първоучител като ученик на Лъв Математик със сигурност е бил запознат. (9)
Падането на Берлинската стена и крахът на социалистическата идеология позволиха на учените да се насочат към други трактовки за произхода на глаголицата като свещено писмо на новооглашените славяни и да дирят връзка между графичния облик на буквите и Православието. Всъщност още от осемдесетте години на миналия век догадката на Г. Чернохвостов, че основните структурни елементи на глаголицата – кръгът, триъгълникът и кръстът, с които започва азбуката, гръцката алфа, еврейският алеф, съвпадат с основните християнски символи, започна да се споделя от повечето слависти.
Относително по-късно се появиха разработките на Людмила Карпенко, Франс Винке и Лидия Савелиева (10), които възстановяват глаголическия буквен ред и тълкуват имената на буквите, изхождайки от постиженията на руското боготърсаческо богословие от началото на ХХ в., силно повлияно от западния позитивизъм. За Борис Успенски няма съмнение, че славянската азбука е построена идеографски и представлява идеографски израз на Светото писание (11).
Иван Добрев (12) на свой ред разглежда глаголицата като свещено християнско писмо, вдъхновено от Бога, който е избрал за свое оръдие един от най-начетените и надарени люде на Византия Константин-Кирил Философ, но поставя въпроса за произхода на тази азбука в един много по-широк културно-исторически контекст, като вижда в кръга, триъгълника и кръста основни тринитарни и квартернерни символи, познати на човечеството още от времето на Великата майка прародителка и срещащи се в редица древни култури на Европа, Азия и Америка, оцелели и до днес в мотивите на българската шевица като варианти на т.нар. елбетица. Той свързва тези знаци и неясните имена на глаголическите букви от края на азбуката с някакво общочовешко праисторическо знание, зародило се в зората на човешкия разум и в началото на човешкия език, когато подобието на звуковия облик е означавало и подобие в смисъла. В анализа си Добрев се опира и на постиженията на пораждащия шрифтов модел, разработен от художника Васил Йончев (13). В хода на тези свои разсъждения И. Добрев възкресява хипотезата за единния процес на глотогенеза на Николай Я. Мар (14), и използвайки неговата методика, прави блестящи анализи на някои от преводите и произведенията на славянския първоучител и неговите ученици. За пример ще посоча само обяснението, че огледалността на буквите и с в глаголицата, за която споменах по-горе, не идва само от факта, че с тях се изписва името на нашия Господ под титла, а и защото те бележат както началото на Стария завет и спр ьв а сътвори богъ небо и земли така и началото на Новия завет искони бѣ слово, и защото на древните знакови системи, както и на древия език, е присъща тавтологичността и футуристичното (дадаистично повторение).
Целта ми не е да запозная читателите с множеството блестящи находки на българския изследовател, но най-горещо препоръчвам на всички да прочетат внимателно и с уважение тази забележителна и също боговдъхновена книга. И понеже не бих могла да го кажа по-добре, ще цитирам самия автор: „Глаголицата е рожба на най-възвишена християнска проникновеност в Божественото. Тя е изява на световния духовен опит, чиито начала са в предисторическите глъбини. Св. Константин Философ е усвоил огромно културно достояние, постигайки необикновено равнище на личностно развитие“. И така повеч е от 200 години след откриването на глаголицата като културно-исторически феномен съвременната наука стига до нещо, което не е будело никакво съмнение у съвременниците и следовниците на нашия първоучител: „А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години: онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 — превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките — елини езичници”.
Автор: проф. д.ф.н. Анна-Мария Тотоманова
Бележки:
1 Подробна библиография на изследванията за произхода на глаголицата до 1985 г. вж. у Илчев, Петър. Глаголица. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. София, 1985, Т. 1, с. 508–509. 37
2 По този въпрос вж. Дурново, Николай Н. Мысли и предположения о происхождении старославянского
языка и славянских алфавитов. – В: Byzantinoslavica, 1929, No 1, с. 48–85; Trubetzkoy, Nikolay S. Das „Münchener
Slavishe Abecedarium“. – В: Byzantinoslavica, 1930, No 2, с. 29–31; Durnovo, Nikolaj. Das Münchener Abecedarium. –
В: Byzantinoslavica, 1930, No 2, с. 32–41; Велчева, Боряна. Въпросът за ⱋв глаголическата азбука. – В: Известия на
института за български език, 1973, кн. 22, с. 105–124;
3 Trubetzkoy, Nikolay. Altkirchenslavische Grammatik. Wien, 1954.
4 Добрев, Иван. В защита на глаголическите писмена. – В: Български език, 1969, No 3, с. 241–246; Велчева, Боряна. Праславянски и старобългарски фонологически изменения. София, 1980.
5 Добрев, Иван. Знакът Т в глаголическите текстове. – В: Език и литература, 1980, No 2, с. 40–43.
6 Идеята е изказана за пръв път от финландския славист Георги (Юри) Чернохвостов в неговата магистърска
теза от 1947 г., но придобива гражданственост чрез публикациите на В. Кипарски, който я преразказва по памет,
вж. напр. Кипарски, Валентин. О происхождении глаголицы. – В: Климент Охридски. Материали за неговото
честване по случай 1050 години от смърттаму. София, 1968.
7 Вж. Илчев, Петър. Към първоначалното състояние на глаголическата графична система. – В: Език и литература, 1969, No 5, с. 29–39; Същият. Старобългарските алограми и тяхната дистрибуция. – В: Константин-Кирил
Философ. Доклади от симпозиума, посветен на 1100-годишнината от смъртта му. София: БАН, 1971, с. 321–339;
Същият. Знакова мотивираност в глаголицата. – В: Език и литература, 1972, No 1, с. 16–24; Същият. Аспекти в
изучаването на глаголицата. – В: Славистични изследвания. София, 1973, Кн. 3, с. 52–63; Същият. Структурни
принципи на глаголическата графика. – В: Palaeobulgarica, 1980, No 2, с. 34–36;Същият. Константин-Кириловата
азбука и византийското писмо. – В: Изследвания по кирилометодиевистика. София, 1985, с. 61–73; Същият. От
какво зависи видът на глаголическите буквени начертания. – В: Изследвания по кирилометодиевистика. София,
1985, с. 74–95; Същият. Старобългарската графика. Състав и характер на азбуките. последователност, названия
и числена стойност на буквите. Небуквени знакове. Зависимост на старобългарските азбуки от византийското
писмо, връзки помежду им, разпространение. Въпросът за техния произход. – В: Старобългарска граматика.
София, 1993, с. 41–52; Енциклопедични статии на Петър Илчев, публикувани в „Кирило-Методиевска енциклопедия“,
8 Оказа се, че и тази догадка е изказана запръв път от Г. Чернохвостов.
9 Верещагин, Евгений М. Кирилл Философ как составитель алфавитной геометрии. – В: Верещагин, Е. М. Кирилло-Мефодиевское книжное наследие. межязыковые, межкультурные, межвременные и междисциплинарные разыскания с двумя приложениями. приложение 1. Москва, 2012, с. 272–368.
10 За тези хипотези вж. по-подробно Иванова,Татьяна А. Глаголица: новые гипотезы (несколько критических
замечаний по поводу новых исследований о первойславянской азбуке). – В: Труды Отдела древнерусской литературы, 2004, т. 56, с. 78–93.
11 Успенский, Борис А. О происхождении глаголицы. – В:Вопросы языкознания, 2005, No 1, с. 63–77.
12 Добрев, Иван. Глаголицата. София, 2005.
13 Йончев, Васил. АзбукатаотПлиска, кирилицатаиглаголицата. София, 1997.14 Марр, НиколайЯ. Избранныеработы. в 5-титомах. Москва, Ленинград, 1933–1937 (Т. 1, Этапыразвитияяфетическойтеории, 1933; Т. 2, Основныевопросыязыкознания, 1936; Т. 3, Языкиобщество, 1934; Т. 4, Основныевопросыисторииязыка, 1937; Т. 5,
Этно–и глоттогония Восточной Европы, 1935).
