Ягоди

Доволен от надвесилото се над него тъй чакано пролетно слънце, двигателят на автомобила пърпореше равномерно по нагорещения асфалт. Пътуващите се бяха смълчали и всеки се беше отдал на своите мисли. Само малката Мария гледаше бодро през предното стъкло. 8-годишното момиченце седеше отзад и с ръцете си стискаше гърбовете на предните две седалки. Зоркият й поглед се стрелкаше през рамената на родителите й и не изпускаше нито педя от пътя.

– Тате, давай по-бързо де! Има ли още много? Кога ще пристигнем? Каква е тази птица? Как се казва онова село в далечината? Колко е висок оня връх? Защо отляво облаците са бели, а отдясно – сиви?

Лавината от въпроси не секваше през целия път като общото между тях беше само това, че не чакаха отговор. Таткото не се и опитваше да отговаря, но не се и ядосваше на постоянното бърборене – то го държеше буден.

-Ето го дървото! – извика изведнъж момичето толкова силно, че стресна майка си, която се беше унесла.

Мария разпозна дървото, застанало на пост на последния завой преди селото. Преди много години го беше ударила мълния и то беше изсъхнало, но продължаваше неизменно да посреща и изпраща пътниците на китното полско селце.

Мария започна да подскача на седалката и да вика от радост – много обичаше да идва на село. Всеки месец гостуваха на дядо Стефан и баба Мара в последните почивни дни, но сега щяха да останат тук цялата пролетна ваканция. Малкото момиче нямаше търпение да се види и с другите деца от селото, да играят на двора, да рисуват с тебешир на улицата, да се разхождат до близката рекичка. Родителите на татко й живееха в края на селото и децата можеха да играят навън на воля. По улицата коли почти не минаваха – само каруци се прибираха по черния път от полето и малчуганите се надпреварваха кой пръв ще се качи отзад без да го види каруцарят.

– Ето, пристигнахме, сваляйте багажа! – изкомандва Мария и скочи от колата.

– Вземи си поне твоята чанта! – понечи да каже майка й, но тя вече я беше грабнала и тичаше към входната врата.

– Бабо, дядо, ето ме! – викаше детето и се хвърли в прегръдките на старците, чиито лица сияеха от радост.

– Миме, добре си дошла! Дядо ти тъкмо отива на градината, искаш ли да отидеш с него? – попита бабата.

-Да-а! – изкрещя момичето, хвърли чантата и припна към каручката.

– Чакай, чакай! – обади се баща й. – Трябва да се преоблечеш и преобуеш. И се пази да не се накаляш пак цялата!

– Добре-е! – извика Мария, взе чантата си от земята и хукна обратно към къщата. Възрастните се усмихнаха и поклатиха глави – знаеха, че при цялото й искрено желание, това е невъзможно.

– И си вземи кошничката, ще берем ягоди! – подвикна след нея щастлив дядо Стефан.

Пет минути по-късно детето вече се беше разположило на каручката и държеше повода на магарето. Вляво отстрани висеше закачена плетената й кошничка, а вдясно до нея седна дядото. Мария бързаше да стигнат градината – това беше едно от любимите й места.

„Дано и Гошето да е там!“ – мислеше си момичето, докато пътуваха. Гошко беше неин връстник и най-добър приятел в цялото село. Дядо му Георги имаше градина в съседство на тяхната и децата по цял ден подскачаха около старите мъже, докато те работеха, катереха се по дърветата, гонеха се, играеха и се смееха с цяло гърло. Най-много обичаха, когато някой от дядовците полива плодовете или зеленчуците – с възхита гледаха как отбиват водата от канала, как я пускат по вадите между редовете, как ту я насочват с мотиките, ту я препречват с някоя преграда от пръст. Понякога това се оказваше трудно и старците започваха да се ядосват, пък и по някоя глупост изтърсваха преди да се усетят, че наоколо има деца. Но от това на Мими и Гошко само им ставаше още по-забавно.

Мария отдалеч забеляза барачката на Гошковия дядо и разбра, че са пристигнали. Те спряха до канала. Дядо Стефан върза магарето на сянка под един кавак, взе няколко касетки от каручката и тръгна по пътеката към своята градина. Мими посегна, откачи кошничката си и заподскача зад него. Пътечката влизаше навътре посред зеленината – първо вдясно беше мястото на Гошко, след него – тяхното, а на границата между двете стърчеше барачката. Момичето забеляза, че на нея са подпрени две мотики, но човек не се виждаше.

Когато почти се изравниха с къщичката, Мими се загледа в ягодовата градина на дядо Георги. Погледът й беше привлечен от един огромен, сочен, червен плод.

„Леле, каква ягода! Направо гигант!“ – каза си детето и без да се замисли се наведе и я откъсна. В този момент откъм бараката се чу строг мъжки глас:

-Защо крадеш? Не те ли е срам?

Momiche jagodiМария се сепна. Това същият добър дядо Георги ли беше? Тя погледна и видя стария мъж, който се беше показал на вратата на бараката и я гледаше.

– Аз…аз…не помислих…- едва чуто каза момичето. Изкусителният плод тупна на земята пред нея. Детето наведе виновно глава и потрепера.

– Георги, добър ден! Извини ни! Мария, ела при мен! – обади се зад гърба й дядо Стефан. Той беше чул и видял какво стана и се беше върнал назад. Старците си кимнаха почтително един към друг. Дядото на Гошко се прибра, а Мария тръгна бавно след своя. Тя не смееше да вдигне поглед от земята. Толкова я беше срам, че искаше само някъде да се скрие.

– Ела, детето ми – приласка я дядо й и я прегърна. – Защо не попита? Защо взе чуждото? Виж колко много ягоди имаме!

Мария не отговори. Сълзи напираха неумолимо към очите й. Срамът притискаше гърдите й и тя едва дишаше.

– Вземи сега своята кошничка – каза дядо Стефан – и я напълни с ягоди. После я занеси на дядо Георги, да му се извиниш!

Детето направи каквото заръча дядо му. Когато кошничката беше пълна, тя запристъпва плахо към дървената постройка, но не събра сили да почука. Спря отпред и застина, сякаш да беше замръзнала. Стана й още по-тежко и само гледаше в краката си. На няколко крачки зад нея стоеше дядо й.

В този момент вратата на бараката се отвори и от нея излезе дядо Георги. Той държеше нещо в ръце, но Мими не смееше да го погледне. Детето се приведе още по-ниско и му подаде кошницата си.

– Прощавайте! – едва промълви тя.

– Ех, чедо, простено да ти е! – каза благо старият мъж. – На мене ягоди не ми трябват, аз си имам. Но не е хубаво да се краде. Това е грях.

Той погали момиченцето по главата. Срамът още повече задуши детските гърди. Тогава Мария забеляза, че в ръцете си дядо Георги държи касетка, пълна със зрели ягоди – всички до една по-големи от откраднатата.

– Това е за теб – каза той. – Сутринта и ние брахме ягоди и като ви видя отдалече, че идвате с каручката, Гошко влезе да отбере тази касетка специално за теб.

Мария погледна в стаичката и видя своя приятел. Той беше забил поглед в пода и не трепваше, сякаш сам се срамуваше от постъпката на своето другарче. Момичето не издържа и избухна в плач.

– Не забравяй тези сълзи, мило дете, и този спомен ще те пази от много злини – каза дядо Георги и като се наведе, целуна момичето по главата. – Хайде сега, ела, знаеш ли Гошко откога те чака?

Старецът подаде на дядо й касетката с големите ягоди, хвана Мими за ръка и се обърна към своя внук:

– Гоше, виж кой ти е дошъл на гости – най-доброто дете в селото! И ти носи подарък – цяла кошница с плодовете на покаянието!

Децата се спогледаха и се засмяха – нищо не разбраха. Дядо Георги като че ли пак започваше да приказва глупости. Но и двамата запечатаха тези думи в сърцата си и всяка ягода, която щяха да видят до края на живота си, неизменно щеше да им спомня случилото се.

Благо Игов

Възрастните често са крайно снизходителни към своите внучета и изобщо към малките деца. Те са очаровани от тяхната невинност, искреност, чистота. Знаят, че дори малките да направят някоя детска пакост, сърцата им пак са като на ангелчета, а личицата сияят от доброта. И са прави.
Но тъкмо за да запазим това сияние, тази чистота, ние трябва да ги приучаваме от най-малка възраст да избират доброто и да бягат от всяко зло. Каквото посеем в детската душа, това ще остане там и ще дава своя плод през целия им живот. Затова и цената, която плащаме ние възрастните, тази наша жертва – да бъдем и по малко строги, пък и лоши в очите на малките, си заслужава, щом ражда добродетели.
А разказът – той е по истински случай. Разказан от една пораснала Мария.

За Цветелина Гертинова

Виж още

За действието на Светия Дух: в родените от вода и Дух и във всички хора

Свети Максим Изповедник Из „Въпроси и отговори към Таласий” Въпрос шести: Ако съгласно свети Йоан, ...