Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Имало едно време една свещ. Не каква да е, а църковна. Когато се родила в православната фабрика, свещеник в златисти одежди я поръсил със светена вода заедно със сестрите ѝ, прочел молитва и свещта започнала да се подготвя за своя час, нетърпеливо очаквайки момента, в който щяла да светне със златния си пламък пред чудотворна икона… А че щяли да я запалят именно пред чудотворна икона, героинята на нашия разказ ни за миг не се съмнявала: първо, защото в Православната Църква всички икони са чудотворни, и второ… е, нашата познайница не можела да допусне, че тя – свещичката! –няма да бъде поставена на най-високия свещник. (В дълбините на душата си малката свещ била сигурна, че макар да не изглеждала по-различно от своите себеподобни, въпреки това била специална, най-добрата. Впрочем, свещта не изричала на глас тези мисли, защото знаела, че смирението е основна добродетел. Ето защо, когато тя и нейните посестрими най-накрая били извадени от кутията, в която те пристигнали в храма, и поставени в преградите на сандъчето за свещи, нашата позната не попаднала на първите редове.
Тя смирено отстъпила място на една, после на друга (отбелязвайки за себе си колко по-висша е от тях в своята самоотверженост) … И изведнъж почувствала, че е на дъното. Къде отишла свещината добродетел! Тя се изкачила нагоре: по-бързо, по-бързо! … Но все пак се озовала някъде в най-плътната, претъпкана част, по средата на сандъчето.
Свещта се почувствала обидена … „Но аз си помислих – оплакала се тя сама на себе си, – че Господ заради моето смирение ще ме отведе на самия връх … Прекалено се смирих“ – мрачно обобщила свещта.
А в това време започнали да четат часовете за Божествената литургия. Народът започнал да се събира в храма. Хората идвали до кутията, избирали си свещи… Нашата свещичка лежала по средата и тъгувала.
Но ето, че дошъл и нейният ред. Към края на Литургията на оглашените, задъхано момиче на около четиринадесет години се втурнало в храма (отново закъсняла!) и бързо прошепнало: „На мен седем свещи за пет рубли!“
Ура! Най-края! Най-после ще я пренесат на отреденото ѝ високо място! А тя унивала! Разбира се, ако бяха я взели от сандъчето по-рано, свещта щяла да изгори до началото на централната част на Литургията.
А сега! Сега тя ще заблести на свещника по време на самия Евхаристиен канон! Ще гори най-ярко от всички! Тя … Ах, да, свещичке, ти трябва да се смириш и да мислиш не за себе си, а за Господ, да Му служиш, а не да се занимаваш със самолюбие … Да … Но все пак, но все пак!!! – така си мечтаела свещта, не чувайки как четат Евангелието (между Апостола и Евангелието момичето успяло да запали две свещички: едната сложила за празника, другата за канона). Преди херувимската песен Юлия успяла да постави още четири свещи до иконите … Нашата познайница останала сама. „Сега – пеела душата ѝ, – сега ще ме поставят там редом до онази икона! Или до тази! .. Ах, жалко, че не запалиха мен за празничната икона … Е, добре. Вероятно ме очаква нещо още по-голямо, пък и там има толкова много свещи – може да се изгубя!“
И тогава се разнесло тихо, мелодично: „И-ии-иже Херуви-ии-ими…“ Юлия с благоговение се прекръстила и решила: „Това е. Спри да тичаш из храма. Господ има нужда от молитва, а не от само от свещи; ще запаля последната по-късно.“
И, отваряйки чантата си, внимателно оставила свещта между молитвеника и портмонето.
Свещта онемяла. Как! Нея – и то в тъмната чанта, до някаква презряно портмоне, когато другите пламенеят на Литургията?! Това е жестоко и несправедливо !!! В дълбините на восъчното съзнание пробляснала мисълта, че човек трябва да търпи и да се смири, че за всичко е волята Божия, и на нея, малката свещ, не ѝ е работа да спори с Божия Промисъл, Който знае по-добре какво и кога е полезно за нея. Но буря от възмущение, бушуваща в полупарафиновата душа, помела тази мисъл като леко венчелистче. „Това е ужасно! – бушувала свещта, озлобявайки се все повече – няма да търпя повече! Това изпитание е свръх моите сили! О, защо не се изкачих от самото начало, опитах се да се смиря … Но сега – това е – няма да изисквам вече от себе си извън силите си!“ Така кипейки от яд, свещта не забелязала, че омеква все повече и повече. И решила, че вече няма да се примирява, тя трепнала нервно и се опитала да си проправи път към изхода на чантата. Дръпнала се веднъж, два пъти и … се пречупила на няколко отломки, виснали на фитила.
„О, колко жалко! – помислила си Юлия, когато извадила пречупената свещ от чантата си, – а аз исках да я сложа пред образа на Вси светии…“ Момичето се опитало да слепи пречупените парчета, но не успяло. След това прибрало злощастната свещ обратно в чантата си. Бедната свещ се събудила в къщата на Юлия. Момичето я държало над пламъка на друга свещ и размишлявало: „И така … Сега ще те поправим. В крайна сметка ти си църковна свещ, не трябва да те изхвърлям … Потърпи, потърпи, не се чупи!“ На свещта ѝ било болно и обидно, че я разтопяват на друга свещ и дори някъде отстрани, но тя не смеела да се пречупва, защото осъзнала, че ако се счупи, ще бъде по-лошо за нея … Накрая свещта била поставена на рафта под иконите.
– Ще паля кандилото с нея – решила Юлия.
Поглеждайки на себе си, свещта не знаела дали да се радва или да плаче – нейното восъчно тяло отново възвърнало целостта си, но било покрито с подутини и вдлъбнатини, разтопено и дори леко опушено.
Проточило се сиво ежедневие. По цели дни свещта лежала на рафта под иконите и само рядко, когато по някаква причина огънчето в кандилото угаснело, я вземали в ръцете и я запалвали – само за кратко – за да предаде пламъка си на елейния светилник, а нея загасвали отново за неопределено време. Отначало свещта плачела по цял ден – първо от гняв и недоволство, завиждайки както на неугасимото кандило, на което трябвало да служи, така и на восъчните ѝ сестри, останали в църквата … След това капели сълзи от меланхолия, обиди към себе си за нетърпението и упорството … Постепенно те били заменени от тих покаен плач и ето, свещта вече не роптаела срещу никого и за нищо, тя се предала на волята Божия и мирно си мислела, че някой трябва да служи на Господ в християнски дом и да пали кандило пред хартиени изображения…
Така минал Великият пост, минала и Страстната седмица … Настъпил най-светлият ден, Великденската нощ. Юлия и майка ѝ завързали на главите си червени кърпи и късно вечерта излезли от вкъщи. В апартамента останала само една стара баба, която поради болест отдавна не била излизала. Тя включила телевизора, опитала се да гледа предаването на Празничното Богослужение … Не, нещо не било наред!
Веднага щом започнела да се моли, коментаторът прекъсвал службата с обясненията си. Бабата изключила телевизора и отишла до домашния иконостас. Взела малка книжка с красив надпис „Възкресно богослужение“ и … посегнала към свещта. „Защо съм ѝ? – помислила си нашата свещичка – кандилото като че ли не е угаснало…” Но възрастната жена направила това, за което смирилата се до земята свещ не смеела дори да мечтае. Вместо да я запали с кибритена клечка, бабата внимателно поднесла свещта към горящото кандило и, запалвайки от него фитила на свещичката, започнала да чете: „Като видяхме Христовото Възкресение, да се поклоним на Светия Господ Иисус…“
Свещта трептяла от светите думи, горяла, доколкото можела, не смеейки в същото време да протегне твърде смело пламъчето си нагоре, за да не изгори с него старата жена … „Христос възкръсна от мъртвите…“ Свещта вече не забелязвала къде се намира, на какъв свещник била поставена, кой я виждал… Тя изгаряла за Възкръсналия Господ и огнената ѝ душа летяла във Великденското небе …
Автор: Сергейчук Алина Борисовна, православен писател
