Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове…”, проехтява радостната песен от детски гласове в местността Тахталидже[1], край Охрид. Младият йеродякон Неофит предвожда своя клас, изведени на разходка сред природата.
Радостта на малчуганите е помрачена, когато отнякъде проехтяват изстрели. Ранени няма, освен расото на младия отец. „Всички ученици и наизлезли на разходка граждани са около станалия вече национален герой, а атентаторът под прикритието на властта избягва линчуването от страна на разярената маса”[2].
Народът толкова се впечатлява от случката, че съставя песен, която да възпее младия и смел йеродякон Неофит.
Селце мъничко,
Тахталидже славно,
свидетелства
нашата борба.
Вражески куршуми
дим само дигат,
низ български ръце
камените хвърчат.
Блазе на тебе,
отче дяконе,
ти си изпълни
свещена длъжност!
Дяконово расо
куршум не хваща,
вражески куршуми
дим само дигат.
Народното творчество е способно да запази в паметта на хората събития и личности, които не бива да бъдат пренебрегвани, а делата на Скопския митрополит Неофит сами говорят за неговата величина и сила на духа.
Наум Паскалев (Пасков) се ражда на 4 януари 1870 г. в гр. Охрид. Син е на Паскал и Мария. Детето расте и крепне, а от малко още изненадва своите родители с интелекта и разбирането си. Детството на Наум обаче не минава безгрижно и както на повечето български семейства от онова време, то е помрачено от скоропостижната кончина на родителите му. На седем годишна възраст той изгубва най-напред брат си – убит от вражески куршум, а малко след това, от скръб по него и от грижи, го оставят последователно най-напред баща му, а после и майка му[3]. Малкият Наум остава сам с двете си сестри. Учи в родния си град, а по-късно в българското свещеническо училище в Одрин[4] с издръжката на ученическото дружество „Свети Климент“ в Охрид.
На деветнадесет години, или през 1889 г., Наум приема монашество с името Неофит, а година по-късно е ръкоположен в йеродяконски чин[5]. Младият йеродякон е на послушание при Охридския митрополит Синесий. „Помним деня, в който се разчу из цяла Битоля вестта, че Охридският владика пристигнал с двамата си дякони – Неофит и Горазд. Това беше народно тържество за битолчани. Старо и младо тичаше да види светия образ на уважавания старец и милите фигури на двамата негови дякони – левент-юнаци… И мълвеше се навсякъде: Само гърците ли имат владика и дякони? Нека сега те видят нашите! И как хубаво, как сладко приказват на нашия кръшен и мил език!”[6]
През 1891 г. екзарх Йосиф изпраща младия йеродякон на обучение в Витанската духовна семинария[7]. През 1897 г. екзархът отново извиква при себе си йеродякон Неофит и го изпраща да ръководи и преподава в българското училище в гр. Скопие. Там Неофит помага и на бившия Охридски митрополит Синесий, с когото заедно работят до 1899 г. и полагат големи усилия за борба с чуждата пропаганда, „която в никой случай не би успяла, ако нямаше наши държавници, които с някакво пренебрежение заявяваха, че заради една попска килимавка не ще правят политически въпрос с еди коя си велика държава, т.е. ако ключовете на крепостта не бяха предадени от тези, чието предназначение беше да я запазят на всяка цена за българското население, което беше единствено от християнските населения в града и в цялата му околност, нещо, което то доказа при истиляма (тур. допитването)[8], когато гласува почти изцяло за български владика, за който са правени сериозни постъпки пред султана още в 1828 г. – 44 години преди създаването на Българската екзархия”[9].
Два месеца след случката, описана в началото на този очерк, йеродякон Неофит за кратко време работи в Духовния отдел на Българската екзархия и служи като дякон в екзархийския параклис, а по-късно е ръкоположен за йеромонах. През 1900 г. е изпратен да ръководи църковно-училищната община в гр. Дойран.
„Най-добре уреденото училище в Дойран беше българското училище, основно и трикласно „Йосиф I”, с физически и химически кабинети”, пише Борис Янишлиев в своите спомени[10]. В Дойран обаче младият йеромонах се сблъсква с местния гръцки епископ Партений[11] Галяс[12]. Неофит построява в града нова училищна сграда, а междувременно отнема от гръкоманите храма „Св. пророк Илия”, който по-късно получава и официален документ от Османската империя.
„Обстоятелство, което става причина за бързото връщане и на останалите няколко гръкомански къщи при братята им българи от целия град”, пише К. Христов. През 1910 г. Борис Янишлиев, Кирил Кироичов и Христо Папазов, по тяхна инициатива, съставят списък на семействата в Дойран, който доказва, че българите екзархисти са с болшинство от две трети от патриаршистите (гъркомани и сърби). На основание този списък през месец февруари 1911 г. българите в Дойран получават спорната църква „Св. Илия”.
В периода 1901–1903 г. йеромонах Неофит ръководи Кукушката българска община. В същия период се случва и т.н. Солунска афера, която се счита за най-големия провал на ВМОРО в Османската империя, в резултат на който следват много разкрития и арести на дейци на организацията. Турската власт започва системен тормоз над местното население, като така се стреми да предизвика нови големи разкрития. Разкритията провалят и опита на гемиджиите да взривят клона на „Отоман Банк“ в Цариград[13].
Младият йеромонах открива българската община в изключително тежко състояние. Църковно-училищното настоятелство, заедно със своя председател архим. Върбанов, се намира в затвора. „Каймаканинът, родом критянин, е много зле настроен против българите и църковно-училищното дело в цялата Кукушка околия е напълно разстроено, и униатството шествува с пълна крачка напред”, пише К. Христов. За три години обаче младият йеромонах успява да възстанови реда в българската община и да закрепи екзархийското дело в Кукуш въпреки набезите на униатските духовници.
В периода 1903-1908 г. Неофит оглавява българската община в Солун, където отново заварва всичко разпиляно. „Църкви и училище изпозатворени, учители, свещеници, църковно-училищни настоятели – едни избити, други хвърлени в зандана, трети изпокрили се в миши дупки”[14].
Трябва да кажем, че малко преди йеромонах Неофит да стане председател на българската община в Солун, в града се случва, по думите на Павел Шатев[15], „най-потресното събитие в историята на освободителната борба до Илинденското въстание”[16]. Солунските атентати са извършени в периода 28-30 април (по нов стил) през 1903 г. Българските младежи, известни още като гемджиите, взривяват сградата на Отоманската банка, френския кораб „Гвадалкивир”, прекъсват и осветлението на града. При атентатите повечето от младежите загиват. Обстановката се нажежава още повече в размирните територии на Османската империя.
Щом отива в Солун и се ориентира в ситуацията, в която е поставен, йеромонах Неофит се среща с местния солунски валия Хасан Фехми паша. К. Христов отбелязва, че отец Неофит не е приет особено вежливо от светския управник. А, когато младият йеромонах поставя въпроса за отварянето на учебни заведения, валията отвръща: „Кои училища? Тези ли, в които се готвят комити?”… „Не, паша, отговаря йеромонах Неофит. Училищата, които са открити по волята и по законите на нашия господар”. Благодарение на младия йеромонах турската власт започва да признава българския език и в неговата писмена форма, като активно започват да се пишат жалбите и молбите до пашата на български език.
Заради въстанието много от местните българи във и около Солун са подложени на тормоз. „Лютата зима слага край на въстанието. Равносметката е покъртителна: 103 села с около 9 000 къщи са пометени от лицето на мъченицата земя. Десетки хиляди старци, мъже, жени и деца са останали без храна, без подслон. Голи и боси нещастници, те мръзнат из улиците на градове и села и са готови да станат плячка на мизерията и глада”, пише К. Христов. Всичко това дълбоко съкрушава йеромонаха и той, посредством чуждестранните посланици в Солун, подпомага своите сънародници и „скоро пристигат цели параходи с дрехи, завивки, хранителни продукти и много души, много клети сираци и старци са спасени”[17].
Още през 1905 г. Българският екзарх Йосиф пише в своя дневник: „Ще произведа в архимандрит Неофит, председател в Солун”[18]. Решението на екзарха обаче се реализира едва през 1907 г., когато Св. Синод на Българската екзархия решава да възведе в архимандритско достойнство йеромонах Неофит. Вече като архимандрит Неофит се залавя и с построяването на две църкви в Солун. Единият храм се намира в гробищния парк на града, а другият е в самия Солун и поради това именно и влиянието на българите в Солун започва отново да расте.
На 28 февруари архим. Неофит пише писмо до Българския екзарх Йосиф, в което изтъква необходимостта от въздигането на български храм в Солун. „Въпросът за въздигането на един благолепен храм в гр. Солун, посветен на славяно-българските просветители, светите Солунски братя равноапостоли Кирил и Методий не е нов за Солун, нито за Св. Екзархия. Този въпрос е занимавал умовете на всички видни солунски българи от всичките времена на заселването им в Солун”[19], пише в своето писмо архим. Неофит.
Той предлага цялото българско общество да бъде ангажирано със събирането на средства и въздигането на този благолепен храм. „Всяка година да се изважда по един дискос при всичките български училища, където и да се намират те, във време на водосвета, който се извършва в училищата по случай 11 май, в който ден се чествува памятта на Солунските святи Братя… Събраните по този начин суми да се внесат веднага в Българската Народна Банка в София на името на Св. Екзархия, за фонда на Солунската катедрална църква „Свв. Кирил и Методий”[20].
На 30 март 1907 г. Министерският съвет на Княжество България дава разрешение за отпускане на заем в размер на 100 000 златни лева от Българската народна банка на Министерството на външните работи и на изповеданията с цел закупуване на вакъфно място в Солун за изграждане на българска църква и гимназия[21].
През 1908 г. архим. Неофит е ръкоположен в епископски сан с титлата „Брегалнишки“[22]. Същата година епископ Неофит е изпратен за викарий[23] на Скопския митрополит Синесий, който от 1906 г. многократно моли Българската екзархия да му изпрати помощник. Първоначално Екзархията избира архимандрит Мелетий, но впоследствие той става Велешки митрополит. Три години по-късно Българската екзархия изпраща Неофит за викарий на митрополит Синесий[24]. През 1910 г. Брегалнишкият епископ Неофит пет месеца управлява Охридската епархия, овдовяла „с ненадейната смърт на митрополит Методий”. Същата година митрополит Синесий Скопски напуска своята епархия и заминава да живее на покой в Кюстендил, където почива на 16 декември 1917 година[25].
През есента на 1910 г. „най-ярката от крепостите на българщината в Македония – Скопска епархия, която първа измежду всички български епархии се пробуни срещу гръцките владици и поиска архиерей българин, остана вакантна”. Народът в Скопие избира двама кандидати[26] за катедрата на Скопския митрополит, единият от които е именно Брегалнишкият епископ Неофит. Въпреки че другият кандидат получава повече гласове и както пише в „Църковен вестник“ има и висше богословско образование, Българският екзарх Йосиф избира епископ Неофит да стане Скопски митрополит, като се „позовава на условията за църковно-народна дейност в Скопска епархия, както и на способностите и твърдия характер на епископ Неофит”.
Преди избора на митрополит Неофит основателят на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и офицер от Българската армия във войните за национално обединение – д-р Христо Татарчев, се среща с екзарх Йосиф и настоява Неофит да не бъде избиран за Скопски митрополит. На това му искане екзарх Йосиф пише в своя дневник: „17/4, съб. Д-р Хр. Татарчев дохожда за скопския избор, че се чакало от мене решението. Казах му, че Синодът ще се произнесе върху каноническия избор. Неофит прави онова, което му заповядва Екзархията. Комитетът не го харесва; нима друг Ви е познат? Кандидат, какъвто трябва за Скопие, нямаме”[27].
Митрополит Неофит бил тържествено посрещнат от своите епархиоти, които все още си спомняли неговите подвизи и трудове като йеродякон. И както отбелязват хронистите в „Църковен вестник“, само той със своя твърд характер, „безподобно самоотречение и безстрашие можеше по онова време с успех да се бори срещу произволите на турското правителство и попълзновенията на разните пропаганди”[28]. На историците са известни обиколките, които митрополит Неофит прави в своята епархия, за да се бори срещу сръбската и гръцката пропаганди. Една от първите задачи на новия митрополит е освещаването на храма „Св. Илия” в с. Црешово, Винишка махала. К. Христов описва една трогателна случка с митрополит Неофит, която цялата ще предадем в следващите редове.
„След вечернята дядо Владика, заобиколен със свещеници, певци и по-първи хора от селото и от околността, прибира се в къщата на дядо Атанаско Дръмов. Една 50-60 годишна жена, цяла трепереща, се изпречи пред него и извика: „Стой, Владико светий! Дай да целуна полите ти. Цели пет века копнеем за наш свети пастир и едва днес Бог ни удостои със Своята милост”! И се хвърли тя, истински верующата християнка, пред неговите стъпи и зарида. Кръсти се и целува расото му. Всички останаха вцепенени. Самият светител едва се облада. И се наведе леко и й подаде десницата, която тя зацелува, и се изправи. Коя беше тази жена и кой я научи да постъпи така? Не беше ли това жената, българката, носителката на най-дълбоката вяра, на уважението и почитта, на преклонението на българския народ към Бога и към Неговите достойни представители? Примерът на тази старица се последва и от други – наредиха се на редици от едната и от другата страна и всички паднаха на колене и получиха благодатта Божия от низпослания носител на българските въжделения и идеали”[29].
Митрополит Неофит освещава църквата и обкръжен от множество народ, стекъл се и от околните села за празника, вдъхновен казва слова, които и днес може би отекват на страниците на българската църковна история: „На. Виждате ли колко добър, какъв верующ народ имаме? С тоя народ човек чудеса може да направи, стига само да знае как да го води, как да го насочва. За това ние, призваните негови водачи, трябва да сме между него – да чуем ний неговите болки, да вижда той нас и да черпи въодушевление и поука от нас, от нашите дела”[30].
Дейността на митрополит Неофит обаче не спира до отслужването на богослужения и проповед. Както вече изтъкнахме, той се бори активно срещу пропагандите, които по това време се ширят из неговата епархия. Успява да спре опитите на местните власти да отнемат Карпинския манастир „Св. Богородица”, Кумановско. „Турската власт напъва много силно – прибягва и до най-непростими средства, за да отнеме манастира от българите, които са го създали и го владеят от незапомнени времена. Явяването само на дядо Неофита спасява положението. Всички до един тръгват с него и манастирът и 16-те села си остават такива, каквито са си били от създание мира сего”[31].
Почти месец след като сърбите, начело с княз Александър Караджорджевич влизат в Скопие[32] и Балканската война в своето начало митрополит Неофит изпраща писмо[33] до цар Фердинанд, в което моли „и тоя чисто български кът да се впише в пределите на Царство България, за да бъде напълно постигнат идеала ни за една целокупна велика България. Ние напълно се надяваме, че желанието и просбата ни ще се вземат непременно под патриотическото внимание на Ваше Величество, Великия Цар – Освободител и че нашето хубаво Скопие ще краси като скъпоценен камък завинаги Короната на Ваше Величество Великия Цар, както и на династията Ви”[34].
Година по-късно настъпват тежки дни за българските архиереи в Македония. През март и април[35] насилията над българите в Македония стават по-големи и по-остри от страна на Сръбската държава. „Македонските градове се затвориха. Българските митрополити и архиерейски наместници се туриха под строг политически надзор. Пред вратите на митрополиите и наместничествата стояха войници с щикове и не допускаха никой българин да влезе при митрополита или при архиерейския наместник”[36].
Митрополит Неофит пише няколко писма до Екзархията за засилването на сръбските репресии над българите в Скопие. Например на 14 март 1913 г. той пише[37]: „Явно се говори вече, че на упорстващите българи няма да им се гледат давиите (тур. съдебните дела)[38], няма да им се върнат заграбените в турско техни имоти, след анексията ще бъдат бити, пропъдени или убити, а имотите им – присвоени”.
Същата година „ведно с всички наши владици Свето Скопският Неофит бе заставен да се раздели с паството си”[39]. „На 17 юний, пише той, след пладне, сръбското управление на гр. Скопие почна да лови и арестува първенците, по-будните българи на града… На същото число, 17 юний, през нощта бе поставена стража на митрополията със заповед никой да не излезе, нито да влезе вътре… Запитах началника полицейски да ми обади престъпленията за това наказание, отговори ми, че времето е такова и нищо повече. Два деня след горното яви се при мене същият началник и още един полицейски агент, и предложи ми да обискират митрополията, като ми поиска частната архива. Прегледаха архивата ми частна, текущата канцеларска архива, претърсиха сандъците с дрехите ми, библиотеката и всички стаи… След обиска охраната цели два дена не пускаше никого от прислугата да излиза за покупки на храна… На 24. VI. сутринта, в 8 часа, яви се при мен в митрополията горният началник на полицията с извинение, че става носител на неприятни разпореждания от неговото началство, окръжния управител г. Церович. Той ми предлага да си заминем за Солун, до където г-н Церович гарантирал ми живота и неприкосновеността. Помолих го да предаде на г-ну Церовичу моите почитания за грижата и вниманието му към мене, но да напущам Скопие аз не желая, понеже с домашния арест аз свикнах и че Скопие ми е моето жилище, не мога да се отдалеча от паството си, не съм гост на Скопие, а съм постоянен жител и то по волята на един народен вот”[40].
На 6 юли 1913 г.[41] „Църковен вестник“ съобщава, че „сръбското правителство и дигнало със сила и изгонило из пределите на Сърбия[42] българските митрополити от Дебър, Охрид, Битоля, Скопие и Велес. Едновременно с това е присъединило насила българското население в Охридска, Битолска, Скопска и Велешка епархии към Сръбската църква”.
Скопският митрополит Неофит[43] бил изпратен през Ниш за Семедрово, от където със сръбски параход бил отведен до Радуевац, а от там с австрийски параход заминал за Русчук, от където пък вече с влак пристигнал в София. Веднага щом пристига в София на 2 юли 1913 г., митрополит Неофит заедно с Велешкия митрополит Мелетий посещава Св. Синод[44] и се среща с тогавашния председател на Синода в София – Доростолския и Червенски митрополит Василий. Месец по-късно Св. Синод на Българската екзархия предоставя за ползване апартаментите в горния етаж на Св. Синод, за да могат временно прокудените митрополити да останат в столицата[45].
Същия месец архиереите Пелагонийски Авксентий, Дебърски Козма, Велешки Мелетий, Скопски Неофит, Охридски Борис и Нишавски Иларион правят писмен протест срещу комюникето на сръбската легация, че доброволно били напуснали епархиите си. „В името на истината и по своя архиерейска съвест се смятаме нравствено длъжни да заявим, че сами ние никога доброволно не сме изказвали никакво желание пред сръбските власти за разрешение да напуснем епархиите си… Всички ние едновременно, а именно на 17 юни, бяхме арестувани от властите всеки в своето митрополитско помещение и всички ние тъй също едновременно – на 25 юни, екскортирани от военна стража и административни чиновници, бяхме изгонени вън от границите на заетите от сръбските войски области…”[46].
Протестът бил връчен в канцеларията на Императорската руска легация в София от Мелетий Велешки и Борис Охридски. Препис от протеста бил предаден с писмо и в Министерството на външните работи и на изповеданията. На 7 септември 1913 г. „Църковен вестник“ известява, че временният представител на Сърбия Неклюдов е приел протеста. Няколко дни след това митрополитите отиват на крака при Неклюдов, но не могли да осъществят срещата тъй като „Неклюдов бил зает”.
До март 1914 г. митрополит Неофит престоява в София, след което Св. Синод на Българската екзархия го изпраща в Одринска и Лозенска епархия[47]. „Трудолюбието, изпитаната дейност и патриотизъм на Преосвещения Неофит бяха използвани, като му бе възложено управлението на Одринската и Лозенската епархии”[48]. Там митрополит Неофит пристига в края на месец март.
След като на 10 октомври 1915 г., по време на Първата световна война, след упорит бой Българската армия изтласква сръбските войски от Скопие и освобождава града, Св. Синод приканва митрополит Неофит да се завърне в своята епархия. На път за Скопие той минава през София. Това се случва на 4 ноември[49]. На 11 ноември занимава за Скопие[50], а месец по-късно[51] митрополит Неофит разменя телеграми с Фердинанд. „По случай завръщането ми в гр. Скопие, престолен град на богохранимата Скопска епархия, поднасям на Ваше Величество моите и на духовното ми паство най-сърдечни и верноподанни приветствия. Живейте, Царю-Освободителю, дълги години за щастието на целокупна България”, пише митрополит Неофит.
През 1916 г. митрополит Неофит създава фонд при образуваното от него дружество „Милосърдие”[52]. Митрополитът оставя като завещание всички свои спестявания и имущество, възлизащо на 1 000 000 лв.[53] и на различни благотворителни народни учреждения и организации около 400 000 лв. На Българската екзархия той завещава 600 000 лв. До 1918 г. митрополит Неофит остава в Скопие, но след като градът отново е завладян от сърбите, той е окончателно прокуден от епархията си.
На 1 декември след кратко боледуване[54] почива Струмишкият митрополит Герасим. На 14 декември Скопският митрополит Неофит и Неврокопският митрополит Макарий пристигат в София за заседанието на Св. Синод. Съгласно чл. 38 от Екзархийския устав, Св. Синод назначава за наместник на овдовялата Струмишка епархия Скопския митрополит Неофит. Синодът приканва митрополит Неофит скоро да замине за Струмица, за да може отблизо да ръководи делата и управлението на овдовялата епархия[55]. След края на Първата световна война обаче, по силата на Ньойския договор от 1919 г., Струмица и Западните покрайнини са отнети от България и дадени от Антантата на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.
„Преди още България да подпише договора за мира, сръбският комендант в Струмица изгонил нашите чиновници там. Окръжното управление на Струмишкия окръг се преместило в Петрич”[56], а заедно с него в Петрич се преместил и Скопският митрополит Неофит.
На 2 декември 1920 г. в София се открива архиерейски събор[57]. Едно от основните неща, с които се занимава съборът, е бъдещото свикване на църковно-народен събор. След Първата световна война е устроена българска Лозенградска епархия, която от 1922 до 1925 година е управлявана от епископ Иларион Нишавски. След това е заместен от митрополит Неофит, който управлява и съседната Одринска епархия от 1932 г. до смъртта си през 1938 г. След това епархиите са закрити и за българите в Турция се грижи екзархийското наместничество[58].
На Рождество Христово 1938 г.[59] в 3 ч. се преставя[60] в Господа Скопският митрополит Неофит. Тленните му останки били изложени за поклонение в столичния храм „Св. Спас”[61]. Заупокойната литургия е отслужена от Стобийския епископ Кирил, бъдещ Български патриарх. Опелото е отслужено същия ден в 16 ч. от Софийския митрополит Стефан в съслужение с Неврокопски Борис, Варненски Йосиф, Брегалнишки Панарет, Смоленски Евлогий, Стобийски Кирил и много духовници. В своя текст за „Църковен вестник“[62] свещеник Илия Попниколов свидетелства, че в храма дошли да се простят с архиерея „видни представители на македонската емиграция от Охридско и Скопско, от цяла Македония и Тракия”. В късния следобед тленните останки на митрополит Неофит Скопски били положени в двора на църквата „Св. Спас”, близо до гробовете на Авксентий Пелагонийски и Теодосий Скопски. Впоследствие гробът на митрополит Неофит, както и на другите архиереи, които били положени в двора на църквата „Св. Спас”, бил преместен на Централни софийски гробища.
Четейки историята, с нейните плюсове и минуси, няма как да не признаем, че живелите през времето на закрепването на Българската екзархия архиереи пробуждат у нас респект и уважение. Времената се менят, но човешките души остават постоянни в своя стремеж към търсенето на Бога и спасението. Примерът на отишлите си преди нас духовници трябва да ни послужи в това, че каквито и обстоятелства да ни обграждат, каквито и изпитания да се наложи да претърпим – войни, пандемии, мъчения и др., трябва да останем постоянни във вярата си и да не се отказваме от това да послужим на своите ближни.
За последното е пример и животът на митрополит Неофит, чиято памет нека бъде вечна, а него Бог да го прости!
Автор: Ангел Карадаков
Бележки:
[1] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ. // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). февруарий 1938. с. 1.
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] По идея на екзарх Йосиф I през учебната 1883-1884 е открито българско свещеническо училище в Одрин, впоследствие то бива преместено в Цариград и се превръща в известната на всички ни Цариградска българска духовна семинария.
[5] Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Принцепс, 2003. ISBN 9548067757. с. 301.
[6] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ. // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). февруарий 1938. с. 1.
[7] Църковен вестник, бр. 3, 1938 г.
[8] От турски – допитване.
[9] Христовъ, К. Високо Преосвещений…
[10] Янишлиевъ, Борисъ Д. Гр. Дойранъ (Полянинъ, Пулинъ) и живота ни тамъ при турското владичество до 1912 година (Спомени)
[11] В спомените на К. Христов името на епископа е Паисий, други източници обаче съобщават, че всъщност той се казва Партенй.
[12] Митрополит Партений Галяс е роден в с. Сятища, Османска империя през 1860 г. Става монах в манастира „Св. Никанор Завордски”. Служи като протосингел в Митилинската епархия. На 8 юли 1895 г. е ръкоположен за епископ на Дафнус и става викарий на Мелнишкия митрополит. Хиротонията е извършена в църквата „Св. Георги” във Фенер, Истанбул. Ръкоположението е извършено от Белгардския митрополит Доротей и други епископи на Вселенската патриаршия. На 20 юли 1899 г. става поленски епископ със седалище в Дойран Там Партений развива активна антибългарска дейност, като се стреми с всички средства да ограничи българското просветно и църковно дело. На 3 септември 1913 година след Междусъюзническата война поема Валовищката епархия, оформена след раздялата на диоцеза на Мелнишката епархия между Цариградската патриаршия и Българската екзархия. Умира в 1921 година.
[13] Шатев, Павел, „В Македония под робство“, Изд. на Отеч. фронт, София, 1983 г.
[14] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ. // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). февруарий 1938. с. 3.
[15] Павел Поцев (Попов) Шатев – български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, един от Солунските атентатори, а по-късно и един от създателите на Вътрешната македонска революционна организация (обединена). Известен е с псевдонимите Георги Манасов и Кратовалиев. Умира в Битоля през 1951 г.
[16] Шатев, Павел. Солунският атентат и заточениците във Фезан
[17] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ. // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). февруарий 1938. с. 3.
[18] Йосиф, Екзарх, „Дневници“. София, 1993, с. 590.
[19] ЦДА, ф. 246К, оп. 1, а.е. 282, л. 140–141.
[20] Пак там.
[21] ЦДА, фонд 284К, оп. 1, а.е. 2193, л. 1.
[22] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ, февруарий 1938. с. 3.
[23] Църковен вестник, 1938 г. бр. 3
[24] Синесий, епископъ въ Щипъ и Пловдивъ и митрополитъ въ Одринъ, Охридъ и Скопие. Автобиографични бележки: подъ редакцията на Г. Д. Баласчевъ (историкъ археологъ). София, Печатница П. Глушковъ, 1934. с. 18.
[25] Митрополит Синесий почива на 16 декември 1917 г. т.е. седем години след като отива на покой в Кюстендил при свои роднини. Митрополит Синесий има огромна заслуга за историята на българското възраждане в Македония, където се бори изключително много с гръцката и сръбската пропаганди.
[26] В изготвянето на този материал не успях да открия кой е вторият кандидат за катедрата на Скопската епархия.
[27] Йосиф, Екзарх, „Дневници“. София, 1993, с. 734.
[28] Църковен вестник, 1938 г. бр. 3
[29] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ, февруарий 1938. с. 3.
Църковен вестник, 1938 г. бр. 4
[30] Пак там.
[31] Пак там.
[32] Това се случва на 13 октомври 1912 г., малко след като е започнала Балканската война.
[33] На 28 ноември 1912 г.
[34] Писмо от Неофит до цар Фердинанд – https://bg.wikisource.org/wiki
[35] Църковен вестник, 1913 г., бр. 55
[36] Пак там.
[37] Документите са взети от книгата на доц. д-р Лизбет Любенова „Последните български владици в Македония”, София, 2012 г.
[38] Съдебен процес, съдебно дело.
[39] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ, февруарий 1938. с. 3.
Църковен вестник, 1938 г. бр. 5
[40] Любенова, Лизбет. „Последните български владици в Македония”. София, 2012 г., с. 248.
[41] В брой 41
[42] Завладяната вече от сърбите Македония.
[43] Заедно с Авксентий Пелагонийски, Борис Охридски и Преспански, Мелетий Велешки и Козма Дебърски.
[44] Църковен вестник, 1913 г., бр. 41
[45] Църковен вестник, 1913 г., бр. 48
[46] Църковен вестник, 1913 г., бр. 49
[47] Галчев, Илия А. Българската просвета в Източна Тракия и Цариград (след 1913). София, 2008. с. 112.
[48] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ, февруарий 1938. с. 5.
[49] Църковен вестник, 1915 г., бр. 45
[50] Църковен вестник, 1915 г. бр. 46
[51] Телеграмите между митрополит Неофит и Фердинанд е публикувана в Църковен вестник на 23.12.1915 г.
[52] Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ, февруарий 1938. с. 5.
[53] Църковен вестник, 1938 г., бр. 3
[54] Митрополит Герасим е първият български архиерей покосен от испанския грип, който пред това време върлува в страната.
[55] Църковен вестник, 1918 г., бр. 42
[56] Църковен вестник, 1919 г. бр. 35
[57] Църковен вестник, 1920 г. бр. 32
[58] Темелски, Христо. История. Православието в България – https://bg-patriarshia.bg/history
[59] Когато е на 67 години.
[60] Павел, Старозагорски митрополит, „Дневници”. Русе, 2017, с. 349
[61] През 1944 г. храмът е почти разрушен, но в него продължава да се отслужва богослужение. През 80-е години на XX храмът е заличен заради монументалния строеж на Българска външнотърговска банка.
[62] Църковен вестник, 1938 г. бр. 3
