Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Откакто дойде в новото училище, Пламен все беше сочен за пример от учителите. Шестокласникът винаги беше с научени уроци и написана домашна, държеше се учтиво с учителите и дружелюбно със съучениците си. Децата от неговия клас питаха него, когато нещо не бяха разбрали и той с радост им помагаше. Беше отговорно момче и се стараеше винаги да постъпва добре. Всичко това той дължеше на родителите си – бяха го възпитали в прилежност и трудолюбие.
Пламен наистина обичаше да прави добрини. Истински щастлив беше, ако може да зарадва някого с нещо. Тази година учиха разказа „Серафим”. Той сърдечно преживяваше историята и пред очите му героят сякаш оживяваше с неговото някога синьо, вехто палто с безбройните разноцветни кръпки, с омачканото му бомбе и вехтите цървули. Всички ученици се възхищаваха от постъпката на Серафим, а Пламен беше много горд, че и той като героя на разказа носи името на тези пламенни ангели.
Пролетната ваканция току беше минала и децата бързаха да се върнат в клас при своите приятели. Пламен стана по-рано от обикновено и се приготви за училище. Беше втора смяна. До началото на часовете имаше много време, но се бяха разбрали с приятелите да се видят преди това и да си разкажат преживяното през почивните дни.
Щом наближи времето, той се облече и излезе от вкъщи. Живееше на петия етаж, но почти никога не ползваше асансьора, а се качваше и слизаше пеша. Като стигна първия етаж, видя съседското дете да стои на площадката пред входната врата на блока, без да помръдва. Четвъртокласникът беше с гръб към него. Пламен вдигна очи и през вратата видя две момчета – едно едро и едно слабо, със сини якета, да се отдалечават от входа. От раницата на едното висеше червена шапка с козирка.
– Ваньо, какво става? – попита Пламен.
Иван се стресна. Обърна се и като видя Пламен, се запъна.
– А-а, нищо…такова…- гласът му потрепера. – Аз…аз…
– Успокой се – каза Пламен. Той разбра, че нещо е уплашило момчето. Хвана го за рамото и го потупа приятелски. – Всичко е наред, не се притеснявай.
– Уфф, добре, че се появи – каза Иван, въздъхвайки. – Видя ли ги онези двамата? Те са от моето училище. Когато се прибирах, те бяха застанали във входа и се уговаряха да искат от някъде пари да си купуват нещо. Май цигари! – каза той по-тихо и се огледа. – Като ме видяха, разбраха, че съм ги чул. Онзи, дебелият, ме заплаши, че ще ме набият, ако ги издам. Тогава чуха стъпките ти по стълбището и си тръгнаха. Моля те, не казвай на никого! Те ще ме набият!
– Няма да кажа, не се безпокой – отвърна Пламен.
– Обещай ми! – настоя малкият.
– А, бе, то мъжката дума няма нужда от обещания. Нали ти казах, няма да издам нищо. Хайде, прибирай се и не ги мисли повече. Хулигани някакви. Няма да се върнат повече.
Момчето се закачва по стълбите, а Пламен тръгна към своето училище. Мислеше за случилото се, но изведнъж някой му подсвирна и той се разсея. Беше негов съученик. Двамата закрачиха бързо – нямаха търпение да се видят с другите.
В двора на училището вече ги чакаха още няколко момчета и момичета. Заприиждаха и други, също така нетърпеливи да се срещнат с приятелите си. Буйна радост владееше децата и те заприказваха оживено един през друг.
– Извинявайте, може ли нещо да попитам? – сепна ги изведнъж момчешки глас.
Всички млъкнаха и се обърнаха по посока на гласа. Стана им странно непознато дете така да се натресе и да ги заговори. Пламен веднага позна слабото момче. Синьото му яке сега беше завързано на кръста, а от раницата му още висеше червената шапка. Пламен се огледа и забеляза по-назад да стои едрото момче, което беше видял одеве пред входа. Около него се навъртаха още двама-трима. Не ги познаваше. Никой от тях не беше от неговото училище.
– Аз, такова – започна момчето уж уверено, но заекна, – аз имам братче, то е малко болничко и трябваше да му купя лекарство, но загубих парите и исках да попитам дали можете да ми дадете 5 лева? – каза момчето и наведе глава. Пламен забеляза, че ушите му пламнаха.
Изведнъж всички погледи се втренчиха в Пламен. Съучениците му очакваха той да помогне, както винаги. Непознатият разбра това и също се загледа в него. Пламен се стъписа. Отвори уста, за да каже нещо, но стисна зъби. Безброй мисли трескаво запрепускаха през главата му. „Ами сега? Какво да правя? Имам достатъчно пари, за да му дам. Но това е лъжа – не му трябват за лекарство, а за цигари! Да, но никой не знае. И аз не мога да им кажа. Обещах на Иван. Не, всъщност не съм му обещавал. Само му казах, без да обещавам. Значи спокойно мога да разкажа. Не, не е така. Мъжката дума няма нужда от обещания, нали? Дал съм си думата, значи не мога да издам. Да, ама какво ще си кажат децата, ако не помогна? Нали съм добър? Пък какво ще излезе – не искам да дам пари за болно дете. Това добро ли е? Да, но той ще си купи цигари с тези пари? Това пък добро ли е?”.
Всички стояха и чакаха. Пламен гледаше в земята. „Добро е онова, което е от полза за другия!” – сякаш чу изведнъж гласа на дядо си. Това дядо Пламен беше казвал на внуците си много пъти.
Пламен вдигна глава и каза ясно:
– Съжалявам, не мога да ти дам.
Децата се стъписаха. Стояха като вцепенени, без да помръдват. Не очакваха този отговор. Пламен гледаше непознатото момче в очите. То, от своя страна, почака още малко и като видя, че никой не трепва и няма да получи пари, се обърна и тръгна към своята дружинка. От там се чуха подигравки, а едрото момче дори го перна през главата.
Пламен знаеше, че в очите на съучениците си се е изложил, но беше спокоен. Пак беше направил добро и беше щастлив. Обърна се и бавно тръгна към училището. Зад него се чуваха гласове, които си шушукаха.
– Прави се на добър, пък излезе скръндза!
– Нали уж е Серафим?
– А учителите го хвалят!
– И го сочат за пример!
Дворът вече се беше напълнил с деца и от всякъде се чуваха възторжени викове. След малко удари първият звънец и всички се забързаха към класните стаи. Коридорите жужаха от десетки гласчета. В стаите настъпи хаос от постоянно влизащи и излизащи ученици. Само Пламен седеше на своя чин и лекичко се усмихваше. Друга радост сега изпълваше гърдите му – приятна, тиха, топла. Чувстваше се, сякаш беше изпълнил нещо, превишаващо силите му. Виждаше, че очевидците на случката преди малко странят от него, но сега това не го притесняваше. Усещаше, че е постъпил правилно.
На другия ден децата пак се събраха пред училище преди началото на часовете. Пламен пристигна и поздрави, но някои не му отговориха. Той знаеше, че е заради вчерашната случка, но не се сърдеше. Докато разговаряха, до тях се приближи слабо момче със зелена риза. На главата си носеше червена шапка. Всички млъкнаха и се загледаха в новодошлия, който се набута сред тях. Веднага разпознаха вчерашния си връстник. Момчето погледна Пламен в очите.
– Благодаря ти – каза то и се усмихна.
– За какво? – попита Пламен.
– За вчера – отвърна момчето.
– Но аз нищо не направих – каза Пламен.
– Именно. Аз…тогава…излъгах – започна момчето. Не се притесняваше, че го гледат, зяпнали от изненада. Държеше се свободно. Личеше си, че е оперено, но добро дете. – Парите не ми трябваха за лекарство. Исках да ме приемат в една компания. Поставиха ми условие – да купя цигари и тогава ще ме включат. Но след като ми отказа и нямах пари да купя, те ми се присмяха и не ме взеха с тях. Тръгнаха сами. Отишли зад физкултурния салон на нашето училище да пушат. Там ги хванал директорът и извикал родителите им. Сега всички са с наказания и предупреждения. Ако ми беше дал пари, щях да се срамувам като тях. А аз никога не съм пушил. Благодаря ти. Ти ме спаси, като истински приятел.
Непознатото момче стисна ръката на Пламен, обърна се и си отиде. Пламен гледаше след него, докато червената шапка не се скри от погледа му. Той се обърна към съучениците си. Те стояха ококорени. Никой не чуваше звънеца.
– Е, хайде в час – каза кротко Пламен и се усмихна. Всички го последваха.
Денят мина неусетно. Вечерта Пламен заспа бързо. Сънува, че ходи по улицата на приказен град. Носеше чудни дрехи. На главата си имаше шапка, цялата в разноцветни камъни, която приличаше на царска корона. Краката му бяха обути в обувки с позлатени токове, които подрънкваха звучно на всяка крачка. Но най-чудна беше връхната му дреха – прекрасно, дълго почти до земята, скъпоценно палто, небесно синьо на цвят, цялото украсено с пъстри цветя. Две-три от тях бяха много големи и ярки, сякаш че живи. Всички минувачи се обръщаха и прехласваха по тази изкусна дреха, която човешки ръце не можеха да ушият.
Трудно е да си добър. Да направиш добро дело – все ще ти се удаде възможност. И ще се почувстваш хубаво и приятно. Ще ти стане леко и топло на душата. Но да си винаги добър – ето това вече не е толкова лесно. Иска се сила и мъжество, но най-вече сърце, готово да се пожертва за доброто на другия. И колкото по-голяма е жертвата, толкова по-голяма е и тихата радост, която идва след нея и изпълва човека. Тя е сигурен белег за благодатта, изпратена от Бога.
