Начало / Uncategorized / Патриарх Кирил утвърждава авторитета на Българската патриаршия – интервю с Момчил Методиев

Патриарх Кирил утвърждава авторитета на Българската патриаршия – интервю с Момчил Методиев

– Личността и делото на патриарх Кирил са обект на много исторически изследваия, а и тепърва ще бъдат. Днес 50 години след неговата кончина какво бихме могли да кажем за делото на патриарх Кирил? 

– Трябва да кажа, че от самото начало на моите занимания с история на Църквата, особено през комунистическия период, патриарх Кирил за мен беше загадка. Като казвам загадка имам предвид, че ми беше трудно да си изградя категорично мнение. Да, знаем, че той е първият патриарх на възстановената Българска патриаршия, което автоматично го превръща в историческа фигура. Знаем обаче, че той е избран за патриарх през май 1953 г., което все още е (макар и малко след смъртта на Сталин) епохата на най-тежкия сталинизъм. От документите се вижда, че към 1953 г. той е бил фаворит на комунистическата власт, за да бъде избран за патриарх. Или с други думи епохата, в която той става патриарх, автоматично го поставя под подозрението, че е бил твърде близък с комунистическата държава. Това беше първото ми впечатление, наречете го предразсъдък, и този фактор винаги е стоял в моето съзнание. С времето, задълбочавайки се все повече в документите, разглеждайки както официалните документи – документите на Св. синод, на държавните институции, след това досието му на обект на Държавна сигурност, по-късно и неговите Дневници, мнението и личната ми оценка за него се измениха в положителна посока. 

Имам предвид няколко неща. Без съмнение, най-голямата му заслуга, която винаги трябва да присъства в оценката му като историческа личност, е участието му в делото по спасяването на българските евреи. Това е наистина много труден и вълнуващ момент, и като казвам вълнуващ, го казвам с цялата отговорност, когато употребявам тази дума. В досието му в Държавна сигурност са запазени разпитите, на които той е подложен, докато е арестуван и лежи в Централния софийски затвор веднага след 9 септември 1944 г. Един от въпросите, които му задават е за това какво е направил, когато започва депортацията на евреите от Пловдив, запазени в досието са неговите ръкописни свидетелства.

Създава се впечатлението, че той трябва да се оправдава или поне да обяснява едно негово дело, което от наша гледна точка, а и от гледна точка на съответната епоха, е почти без аналог в Европа. И в тези показания той обяснява по един строго фактологичен, бих казал дори сух начин, какво точно е направил – без да бъде прекомерно изчерпателен, а и без никакво желание да се самоизтъква. Участието му в делото по спасяването на евреите е нещо, което никога не трябва да се забравя. Другото, което промени мнението ми в положителна посока, е изключително активната му и успешна дейност за разрешаване на споровете с Вселенската патриаршия, т.е. за издигане на авторитета на Българската патриаршия като част от православното семейство, защото знаем, че изборът му за патриарх не е одобрен веднага от Вселенската патриаршия. Той развива много активна международна дейност във време, в което Църквата е изложена на изолация от комунистическия режим, а стремежът му е Българската църква да присъства и да бъде представена във всички диалози, които се водят в този момент, както вътре в Православната църква, така и с другите деноминации. И тези две негови заслуги не могат да бъдат разделени – голямата му външна активност е подчинена на целта за утвърждаване на статуса на Българската църква. Днес на това се гледа като на нещо, което се е случило автоматично, неизбежно, но през 50-те години това далеч не е изглеждало толкова сигурно.

– През 2018 г. Вие издадохте Дневника на патриарх Кирил, който определено предизвика интереса на изследователите, защото до момента дневник, при това на предстоятел на Българската православна църква, не е издаван. Разкажете ни повече за това как достигнахте до документа, какъв беше процесът на работа и изследване, както и какво ви направи впечатление в него. 

– Лично според мен целта на тези дневници е да бъде съхранена институционална памет за тези години. Това е контекстът, в който би трябвало да бъдат четени. Целта на патриарх Кирил в средата, в която се намира, имам предвид желанието на комунистическата власт да принизи Църквата и нейното ръководство, е да остави това институционално наследство, може би на своя наследник, може би на следващите поколения, но да представи своето свидетелство за тези събития. Мисленето му на историк го кара да разбира тази отговорност и това го мотивира да бъде максимално конкретен за събитията, в които самият той участва и които са важни за историята на Църквата.

Иначе работата по издаване на дневника беше по инициатива на доц. Живко Лефтеров, който се беше задълбочил и дълго време работеше с личния архив на патриарх Кирил – това е един от най-големите лични архивни фондове в Централния държавен архив. В архива се намериха множество дневникови записки, означени като такива, но пръснати в множество архивни единици. Те не са систематизирани и събрани на едно място, в едно книжно тяло, което да е готово за издаване. Така че направеното от доц. Лефтеров беше най-тежката част от работата, след това трябваше да отсеем от този личен фонд документите, които имат характера на дневникови записки. Самите записки са диктувани от патриарх Кирил на неговия секретар Васил Велянов, който ги е пишел на машина, след това те са редактирани от патриарха и преписвани, за да се получат съответните дневникови записки. В някои от случаите – и това е отбелязано в изданието, в архива е запазена само черновата или редактираната версия на съответния запис.

В завещанието си патриарх Кирил изрично отбелязва, че съществуват два варианта на дневника и че първият, „чист“, екземпляр, той завещава на Св. Синод, а другият – на БАН. Работата по дневника е била много систематична и целенасочена. Ние работихме по един първичен материал, доколкото в личния му архив се намират копия от тези дневникови записки, но никога не бихме могли да бъдем сигурни, че това са всички записки. Това е дневникът, който може да бъде възстановен по неговия личен архив. Разбира се, положихме всички възможни усилия да намерим т. нар. от патриарха „чист“ екземпляр, споменат в неговото завещание, но така и не успяхме да установим какво се е случило с него, дали е запазен. Продължаваме да се надяваме някои ден той да излезе наяве. 

Преди да го публикуваме пред нас стояха всички възможни въпроси, т.е. дали имаме право да го публикуваме, дали данните, с които разполагаме, са достатъчни, подходихме максимално критично към всички тези въпроси и след като сме достигнали до идеята да го издадем, явно сме си отговорили положително. Надявам се Дневникът да бъде полезен и за по-широката публика, тъй като според мен той изпълнява целта на автора да бъде свидетелство за институционалната история на Българската православна църква през личния поглед на нейния предстоятел, намирам това за ценен поглед към тази история.

– Обаче в самия дневник има две липсващи години и няма как на човек, който се поинтересува да не му направи впечатление. Това е липсващата 1943 г., когато се е случило и спасяването на българските евреи и след това 1953 г. – годината на избора на митрополит Кирил Пловдивски за Български патриарх. Някак си странно е патриархът сам да не опише собствения си избор за предстоятел на Българската църква. 

– Това ни направи впечатление и на нас, разбира се, има и други пропуснати събития. Каквото и да кажа, би било интерпретация. Но е невъзможно някой ден да излязат дневникови записки за тези две големи събития, което, разбира се, ще обогати много това архивно наследство. Специално по отношение на спасяването на евреите за себе си съм мислил, че като знаем какви усилия и каква енергия влага митрополит Кирил точно в този момент, неизвестността какъв ще бъде крайният резултат от неговите действия, че събитията се развиват в малките часове на деня, често през нощта – мислил съм си, че в такава ситуация човек действа, а не пише, не се занимава с дневници. Така че е възможно наистина за тези събития да няма запазени записки.

Има обаче и други празнини – виждаме, че Всеправославното съвещание в Москва от 1948 г. е изключително подробно представено, но в същото време не само избора за патриарх, но и посещението на патриарх Атинагор в България през 1967 г., което също е много важно събитие, или отсъстват, или са само маркирани. Има празнини, които не могат да бъдат възстановени по запазеното в личния архив на патриарх Кирил. Надявам се някой ден тези архиви да бъдат възстановени, но към днешна дата, за съжаление, не можем да направим нищо повече.

– Липсата на тези данни и записки по отношение на двете години, както и на други важни събития не ражда ли обаче някаква възможност за спекулации по отношение на различни политики или мнения, които се опитват да надделеят по един или друг начин върху общата политика на Българската църква по онова време?

– Смятам, че тази спекулация винаги би могло да бъдат направени. Дори и да излязат тези свидетелства, ако някой иска да спекулира, той ще каже, че това е просто лично свидетелство, субективно мнение. Нашата работа като историци е оценявайки контекста и сравнявайки различните източници, да се опитваме да правим заключения, като сме коректни и към източниците, и към контекста. Смятам, че запълването на тези празнини би обогатило съществуващите данни, но честно казано, не смятам, че може драматично да промени оценката за патриарх Кирил. Свидетелствата за ролята на патриарх Кирил за спасяването на българските евреи са толкова големи, че всяко архивно свидетелство може да внесе важен детайл и да бъде откритие, но за мен оценката за това действие на бъдещия патриарх е съвършено безспорна.

Архивната документация, свързана с избора му на патриарх, също е достатъчно голяма, и ако някои иска да се фокусира върху подкрепата за него от страна на комунистическата държава, ще намери достатъчно доказателства за това. Това не може да се отрича, но трябва да се държи сметка и за ситуацията, в която се намира Българската църква в този момент.

Познавайки контекста, лично аз смятам, че в този момент неговата кандидатура е действително най-добрата, както от гледна точка на държавата, така и от гледна точка на Църквата. Няма спор, че той е един от най-авторитетните архиереи в този период, а личността му символизира приемствеността с периода преди това. От друга страна, сред архиереите в Синода има доста по-радикални членове, които се застъпват за по-радикална опозиция срещу държавата. Това е вярно, но те не биха имали никакъв шанс за успех нито да бъдат избрани, нито, ако бъдат избрани, да останат начело на Църквата. В същото време държавата едва ли има интерес от остро влошаване на ситуацията, както заради вярващите хора в страната, така и заради международния образ на режима. Така че кандидатурата на Кирил може да се окачестви като компромис, но като най-добрия възможен компромис в тази ситуация.

– След политическите промени от 1944 г. бъдещият патриарх Кирил също е в затвора, заедно с Врачанския митрополит Паисий. Може ли да се каже, че и самият патриарх Кирил си има проблеми с комунистическата власт и с тази идеология въобще тъй като има хора, които свързват патриарх Кирил с комунистическата власт?

– Категорично той не може да бъде пряко обвързан с комунистическата власт. Има такива твърдения, но това опростява ситуация. Не е само ареста му веднага след 1944 г., заедно с митрополит Паисий, където те са подложени на тежки унижения, което е добре известно. За същото обаче говори и досието му на обект Държавна сигурност, което е доста подробно и много показателно. В него, например, има документирана среща между него и оперативен работник от ДС, а рапортът от тази среща е много показателен за разликата в равнищата – както между хората, така и между институциите. Случаят е от 1948 г., когато оперативният работник отива на среща с митрополит Кирил с намерението да го вербува – отива с цялата власт и мрачна слава на Държавна сигурност от края на 40-е и началото на 50-е години, с цялата арогантност, характерна за един такъв оперативен работник. Рапортът е написан от същия този офицер, т.е. документът е силно пристрастен към неговата гледна точка. И дори когато днес четем този рапорт, човек остава с впечатление, че въпросният оперативен работник напълно се проваля, накрая трябва да се оправдава пред митрополит Кирил, да му дава обещание какво ще може да направи за него. За мен това е показателно за разликата в нивата, те са просто несравними величини. Твърдението, че митрополит или патриарх Кирил е твърде близък до комунистическата власт, изключва от поглед и състава на Синода в края на 40-е и началото на 50-е години.

Огромното мнозинство от тях в този период са обекти на Държавна сигурност. Държавата е крайно негативно настроена към тях, почти без нито едно изключение. Някои от тях са вкарани в затвора за кратко, други са заплашени от следствие от съд, и въпреки това се опитват да защитят, доколкото могат, автономията на Църквата и се борят доста упорито в това отношение. Някой може да каже, че не са положили достатъчно усилия, но това е въпрос вече на детайл, оценка, лични убеждения. Аз споделям моето убеждение въз основа на документите, които познавам. Изпитвам голяма симпатия към Врачанския митрополит Паисий, който води най-тежките преговори с държавата по новия устав на Църквата и накрая до голяма степен, според мен, постига успех. След това той води опозицията срещу патриарх Кирил. Смятам, че личните спорове или противоречия между съвременниците не трябва да влияят върху нашите оценки за техните действия, макар че винаги трябва да ги взимаме под внимание. Това не са просто лични сблъсъци – има и такива, разбира се, но често това са принципни спорове.

Мисля, че най-тежкият момент в цялото служение на патриарх Кирил е национализацията на Рилския манастир през 1961 г. Това е плод на новата антирелигиозна кампания, която започва в края на 1957 г. След това решение държавата започва да преследва църковните служители, особено светските лица на църковна служба, защото се оказва, че немалка част от тях са „бивши хора“, репресирани след 1944 г., които след това са „спасени“ на църковна служба.

Някои от тези хора са били назначени лично от патриарх Кирил, за други се твърди, че това е станало с подкрепата на Врачанския Паисий или Ловчанския Филарет, от различни митрополити. Така или иначе атеистичната кампания от 1957 г. започва с искане за уволнението тъкмо на тези хора, а косвено ударът е насочен срещу митрополитите, с които те са били в контакт. През 1959-60 г. се случва и т. нар. „свещарска афера“, когато ДС отчита голям успех, защото разкрила финансови злоупотреби с църковни календарчета или други стоки, произвеждани монополно от Църквата. Вследствие на аферата са осъдени 17 души, двама от които на смърт, макар и към момента да нямаме данни дали тези присъди са били изпълнени. Но с тази афера ДС отчита голям успех, а ударът отново е към хората, заети в църковното производство. Национализацията на Рилския манастир през 1961 г. се случва в този контекст, на арести и присъди, и тя е приета изключително болезнено от архиереите, някои от които държат отговорен за това и патриарха. Вярно е, че той не успява да спаси манастира, но през 1968 г. успява да договори връщането на монашеското братство в манастира. Може да се спори дали е могъл да направи повече.

– Тогава на какво може да се дължи противопоставянето на Българския патриарх Кирил и екзарх Стефан един срещу друг при положение, че в крайна сметка и двамата по някакъв начин са жертва на този режим?

– Това всъщност е най-трудният въпрос. Със сигурност отношенията между Стефан и Кирил са много сложни. Аз лично не съм привърженик на това личностно противопоставяне, защото привържениците на единия или на другия акцентират върху едно събитие или един конфликт. И двама имат своите исторически заслуги, а и най-критично настроените срещу екзарх Стефан не трябва да забравят ролята му за спасяването на евреите – а като Софийски митрополит тази негова роля е наистина централна.

Според мен причината за това противопоставяне е търсенето или очакването от страна на изследователите на повратна точка, на водораздел – моментът, в който Църквата е подчинена от държавата или в който тя губи своята автономия. Това търсене е повече интуитивно, но така или иначе съществува, и то не е от днес, а още от съвременниците на събитията – не само вътре в страната, но и сред емиграцията.

Оставката на екзарх Стефан наистина е ключово събитие. Въз основа на източниците обаче аз смятам, че това е оставка, други изследователи смятат, че това е уволнение, и то от държавата.

Най-силният аргумент за мен в полза на твърдението, че това е вътрешно църковен конфликт е, че решението да бъде приета оставката на екзарха е подписано от всички членове на Св. Синод. А в този момент в Синода има хора, които не могат по никакъв начин да бъдат подозирани в симпатии към комунистическата власт, на първо място митрополит Борис Неврокопски, който два месеца по-късно е убит. С други думи, смятам, че това е вътрешно църковен проблем, който се дължи на напрежение в ръководството на Църквата, от което наистина държавата се възползва. А напрежението се дължи на факта, че комунистическата власт оказва натиск върху Стефан за все повече и повече отстъпки, докато той се опитва да търси баланс с митрополитите. Но в същото време той има и амбицията, и желанието да стане патриарх, което може да се случи само с подкрепата на държавата. Така в един момент се оказва невъзможно този баланс да бъде поддържан и накрая той се оказва жертва на обстоятелствата, но и в някаква степен на собствената си амбиция. Има и системен проблем – Българската църква не е имала предстоятел от смъртта на екзарх Йосиф, така че митрополитите са свикнали Църквата да се управлява синодално, а не еднолично. Също като екзарх Стефан, и патриарх Кирил трябва да поддържа тънък баланс между бунтовно настроения Синод – към него също има обвинения в диктаторско поведение, дори бонапартизъм, – и държавната власт, която има все по-големи претенции и очаквания. В тази ситуация има момент, в който положението изглежда много критично. Особено през 1955 г., когато близкият до властта Свещенически съюз започва активна кампания срещу него, появяват се статии на студенти от Духовната академия, които протестират срещу реабилитацията на осъдения от „Народния съд“ епископ Николай и назначаването му за ректор на Духовната академия, а косвено това е удар срещу патриарха.

По донесенията на Държавна сигурност ясно може да се види, че в този момент всички спекулират, очакват, че това е инициирана от държавата кампания и че вероятно Кирил ще бъде сполетян от съдбата на Стефан. Накрая Свещеническият съюз е закрит, което е изтълкувано като възстановяване на доверието в патриарха, но в края на 1957 г. започва новата атеистична кампания, която го поставя под още по-голям натиск. 

– Всъщност една от теориите за запазването на неговата катедра като Пловдивски митрополит не е ли именно това?

– Това за мен е несъмнено, не е просто теория. Той запазва катедрата и на Пловдивски митрополит именно от опасения, че може да изпадне в ситуацията на екзарх Стефан. За същото говорят и съвременниците му.

– Вече 50 години след кончината на патриарх Кирил започна т.н. време за историческа оценка. Каква оценка бихме могли да направим върху личността на патриарх Кирил, върху неговото църковно-обществено дело и въобще на него самия?

– Оставам с впечатлението, че в периода преди 1944 г. Българската църква, макар и да е схизматична, развива много активна дейност. До края на Първата световна война Българската екзархия в по-малка или в по-голяма степен се чувства повече като национална институция, символ на националното единство. След краха на националния идеал става ясно, че Българската църква ще се ограничи до границите на българската държава. И след това Църквата открива новото си призвание, ако мога така да се изразя, във вътрешна евангелизация, във въцърковяването на хората. Има много данни за огромното социално дело, извършено от нея в този период, за публичната видимост и влияние на нейните архиереи. В този период на преден план излиза едно поколение митрополити към, които, пак казвам, имам много голям респект, защото колкото и големи да са техните вътрешни противоречия, които понякога стават и публични, те успяват да постигнат много. И патриарх Кирил е един от най-забележителните представители тъкмо на това поколение.

Когато даваме оценка на неговото наследство, трябва да имаме предвид и усилията му за утвърждаване на авторитета на Българската патриаршия. Не само във външен, но доколкото е възможно – и във вътрешен план. Той се опитва да поддържа много тънък баланс с комунистическата държава, който да позволи на Църквата да съществува. Към това трябва да добавим широката му култура, езиците, които знае, историческите му изследвания и академичните му постижения. Това е един много богат житейски път, който минава през големи премеждия и исторически превратности, не толкова лични, колкото световно-исторически. И накрая оценката за него, поне според мен, е много повече положителна, отколкото негативна.

– Много бих искал да засегнем и една друга тема в края на нашето интервю. През тази година се навършват 5 години от започването на процедурата по канонизация на Неврокопския митрополит Борис. В този брой на списанието ни читателите ще видят и една статия за духовната връзка между Българския патриарх Кирил и Неврокопския митрополит Борис, но може ли и вие да кажете няколко думи за духовната връзка между двамата йерарси и възможно ли е патриарх Кирил по някакъв начин да е продължител на делото на митрополит Борис Неврокопски?

– Не мога да твърдя, че патриарх Кирил е пряк продължител на дядо Борис. Нямам достатъчно данни, за да мога да кажа такова нещо. Това обаче, което прави впечатление, включително и в разработките на ДС, е че наблюдаваните духовници рядко се връщат към убийството на митрополит Борис. Може да има различни интерпретации, но според мен причината е, че това остава голяма травма за всички и те не искат да говорят за нея.

Единствено епископ Партений е цитиран в едно агентурно донесение да казва, че комунистите са убили митрополит Борис. Патриарх Кирил записва своите кратки спомени за дядо Борис през 60-те години и говори за него с много топли думи. Връзката между патриарх Кирил и митрополит Борис е като на духовно чедо към духовен отец с целия пиетет, отразен в тези спомени. Явно тази загуба тежи на патриарха, преживява тези събития, той оставя тези спомени като ръкописни бележки, а не като част от дневника. Обяснението за мен е, че дневниците са повече институционален, а не толкова личен документ, макар и да се наричат дневници.

Аз лично съм привърженик на канонизацията на митрополит Борис Неврокопски, защото според мен казусът там е безспорен. Никъде в документите не се казва в прав текст, че комунистите са изпратили човек, за да го убият, но документацията е достатъчно ясна, че неговият убц е бил достатъчно зависим от властите, за да може да бъде насочен в тази посока.

Като добавим и изключително ниската присъда, съвпаденията стават твърде много. По-рано споменах, че мнозина търсят повратната точка. Смятам това за опростяване, защото събитията и личностите са по-сложни. Но ако става дума за събитие, което наистина да може да бъде посочено като водораздел – това е тъкмо убийството на митрополит Борис, защото след това всички архиереи разбират, че всичко е възможно.

Интервюто води Ангел Карадаков

„Светодавец“, бр. 3, 2021 г.

За Ангел Карадаков

Виж още

Покаянието, както го научих от съвременните светии и старци

Имах възможността да познавам лично немалко от съвременните светии и духовни старци, докато сам изследвах ...