Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
– Настоящата 2021 г. със сигурност ще бъде година и на Българския патриарх Кирил и може ли сега, когато започваме да обръщаме внимание отново на неговата личност, да говорим за неговия образ въобще в българската история. Знаем, че той е първият Български патриарх от най-новата ни църковна история. Постигнал е много неща в своето служение. Как бихме могли да говорим за патриарх Кирил, като за историческа личност?
– Няма начин през тази година да не отбележим юбилейната годишнина на патриарх Кирил – 50 години от неговата кончина и да не направим една равносметка за личността на патриарха. За него ще говорим безспорно много, не само през тази година, но и оттук нататък. Първо, защото минаха 50 години, а това в класическото разбиране за възможност за изследване в историята и в класическата историография обикновено се казва, че за да се оценява възможно най-обективно едно събитие или една личност трябва да минат поне 50 години след събитието или след кончината на личността. Такава е и настоящата година по отношение на личността на патриарх Кирил. За него, поне аз в своята битност и на църковен християнин и на изследовател, съм чувал (още през 80-те г.) и чел (по-късно) доста страстни оценки. Още от моето детство – през късните 70-е и ранните 80-е на XX в., имаше много пристрастни разговори за патриарх Кирил. От една страна духовниците, особено неговите духовни чеда и по-близки до патриарх Кирил с изключително въодушевление говореха за неговото дело, за неговите качества като предстоятел, за волята му да отстоява правото на Българската православна църква в изключително трудните години на безбожната комунистическа власт. Още в този ранен период след неговата кончина имаше такива оценки, които бяха от една страна много ласкави и с изключително признание към патриарх Кирил и от друга страна, разбира се, имаше, макар и много по-малко, крайни и отрицателни оценки.
Много пристрастни, бих казал. Петдесет години обаче са достатъчно време, за да може тази крайна пристрастност по отношение личността на патриарх Кирил да се поуталожи (почти не останаха живи хора от това поколение, като не броим до 30-годишните към 1971 г.). Защото, особено в последните тридесет години патриарх Кирил беше страстно осъждан и от изследователи и от публицисти, пък и от новообърнати „всезнайковци“. Смятам, че вече падна градусът на тази пристрастност и ние можем по-спокойно да говорим за патриарх Кирил. Като сега имаме и привилегията да говорим за неговата личност и за неговото дело именно при навършването на 50 годишнината от кончината му.
– Патриарх Кирил несъмнено има огромна заслуга за възстановяването на Българската патриаршия и автокефалия.
– Още при преговорите за вдигането на схизмата се усеща нагласата за признаването на Българската патриаршия, но тогава се намесват геополитически фактори и това не се случва. В лицето на патриарх Кирил
обаче Българската църква по най-добър начин успява да изрази приемствеността със средновековната ни патриаршия. Негов принос е и утвърждаването на термина възстановяване. Цариградската патриаршия в онзи период говори за учредяване на Българска патриаршия или за новосъздаване. Патриарх Кирил обаче непрекъснато говори не за създаване на нещо ново, но за възстановяване на патриаршеско достойнство. Това само по себе си е изключителен принос, защото утвърждава приемствеността в едно време, в което сякаш всичко започва от начало.
Той не смята себе си за първи, а за възстановител на патриаршеското достойнство на Българската патриаршия – такава каквато е била тя по времето на св. патриарх Евтимий. Безспорно това е една величава личност в най-новата българска история, не само заради усилието да се възстанови Българската патриаршия, но и заради изпълването със съдържание на автокефалията.
– Патриарх Кирил обаче израства и живее в изключително сложни години. Как това се отразява на неговото служение?
– Когато говорим за личността и делото на патриарх Кирил не бива никога да забравяме и самия исторически контекст. На него му се падна едно изключително трудно време. Ще допълня само, че когато говорим за чествания на патриарх Кирил през настоящата година не трябва да забравяме, че се навършва и кръгла годишнина от неговото рождение. Той е роден през 1901 г. в покрайнините на София, там където живеят заселени от Македония и от югозападните български предели много бежанци. Кръстен е на дядо си Константин. Времето на неговата младост е доста трудно – Балканските войни, Първата световна война, Ньойският договор и откъсването на територии от България, крахът на идеала за обединена България. В този период той учи в Софийската духовна семинария. Това е едно тежко време на отрицание, време на насаждане на комплекси, време на прекършване на българския ентусиазъм след Освобождението. След завършването на Семинарията трудностите за един буден двадесетгодишен младеж, който желае да следва в университет, трудностите продължават. Нека имаме предвид, че в това време още няма Богословски факултет в София. На патриарх Кирил се налага да следва в Белград, в Загреб и Черновиц. Междувременно в края на 1923 г. приема монашество под духовното ръководство на тогавашния протосингел на Софийска митрополия, а по-късно Неврокопски митрополит Борис. Като учител-възпитател в Софийската семинария е изпратен на специализация в Черновиц и Берлин. Времето е много трудно и за Българската църква, защото след Първата световна война Екзархията губи епархии в Тракия и Македония и значително намалява броят на монашеството. Прекършен е ентусиазмът на българите, ограничена е територията и диоцезът на Българската
екзархия. Тя продължава да е в схизма и всичко това се отразява драматично на поколението на патриарх Кирил. Въпреки всичко обаче той тръгва по стъпките на своя приснопаметен старец дядо Борис – учител в Семинарията, секретар на Рилския манастир, протосингел на Софийската митрополия, началник на Културно-просветния отдел и главен секретар на Св. Синод. На тази длъжност 35 годишният архим. Кирил е хиротонисан за Стобийски епископ.
– Българският патриарх Кирил изиграва и ключова роля при спасяването на българските евреи.
– През 1938 г. той е избран за Пловдивски митрополит. В периода на Втората световна война той има много интензивна дейност – просветно-проповедническа, изследователска, управител на Маронийската епархия в Беломорието след 1941 г. Известна е и неговата първостепенна роля при спасяването на българските евреи. Това е една тема, която може би е най-безспорна и за която той е получил най-голямо признание и то световно признание – през 2000 г. е обявен за „праведник на народите“ за заслугите му по спасяването на българските евреи. Има обаче и други теми, по които патриарх Кирил е непреклонен. Употребявам този израз, защото непреклонността е една от характеристиките на патриарх Кирил.
– Какво имате предвид?
– Още през 80-те години, в лични разговори и въобще в отношението си към патриарх Кирил мнозина, които го харесваха говореха именно за тази непримиримост, силна воля и непреклонност. И тези, които не го харесваха също го критикуваха за тази негова твърда воля и непреклонност. В Църквата от онова време има една наслоена тенденция, особено през 90-те години, в които духовници и богослови се оплакваха от прекалена строгост на патриарх Кирил, т.е. патриарх Кирил е авторитет, на когото думата не се цепи на две. Вероятно им е било трудно да не изпълняват задачите, които той е поставял като патриарх. Някои приемаха времето след патриарх Кирил, като време на своеобразно успокоение, освобождение, намаляване на ангажиментите и т.н. Всички ние обаче знаем до какви неща водят подобни периоди на разхлабване, когато отвън има атеистична среда и същевременно във вътрешен план Църквата не се държи като стройна организация. Тук обаче не желая да изпадаме в противопоставяне и да сравняваме периодите, защото всеки е много специфичен.
Патриарх Кирил премина и през горнилото на 1944 г., когато той е вкаран в следствието и подобно на много от митрополитите на Българската църква минава през душевно и физическо малтретиране,за да бъде уплашен, да бъде смачкан, да бъде премазан. Известно ми е от разказите на неговите духовни чеда това, което е трябвало да изпитат патриарх Кирил, тогава като Пловдивски митрополит и Врачанският митрополит Паисий в следствието на новата власт. Това са били, да го кажем, по-непримиримите сред българските митрополити, а и по-млади към онзи период.
Новата власт желае да бъдат сплашени и образно казано да им се пречупи гръбнакът. След оставката на екзарх Стефан, когато Българската църква навлиза в едни бързеи на историческото време, очевидно властта иска да подчини църковната организация на своята политика да я омаловажи, да я маргинализира и всичко това се случва за първи път в новата българска църковна история. Това е едно ново изпитание, в което ако не друго трябва да се запази самоуважение и достойнство. Самочувствието на българските духовници, че са продължители на една огромна традиция още от Средновековието, разбирането, че българските митрополити и патриархът, и изобщо духовниците са наследници на една огромна традиция, а това, което им се случва тогава е нещо временно, през което просто трябва да се премине. Трябва да се премине с възможно най-малко поражения. Това според мен е основната характеристика. Стремежът след 50-те години е поразиите, които ще направи атеистичната власт в България, по отношение на християнството и Църквата да бъдат минимизирани. Да се създаде една стабилна вътрешна организация, да се създаде един порядък в БПЦ, който да не бъде нарушен от новия атеистичен мироглед. Не бива да забравяме, че това е и период в българската история, свързан с индустриализация, урбанизация, с измъкването на хората от техните корени, вкарвани в тежко-индустриални зони, което променя структурата на българските енории.
– Как се отразява това на енорийската църква това?
– Традиционното селско българско население за едно десетилетие или за няколко десетилетия ще стане предимно градско, но индустриално градско, а такива преходи в историята се характеризират с едно драматично обезцърковяване, дори разцърковяване на тези хора. Ражда се ново поколение, което е отдалечено от Църквата, което не познава Църквата, което не познава традицията. Българското училище скъсва традиционните си и вековни връзки с Българската църква. Това са много тежки проблеми за решаване и ми се струва, че едва ли би имало по-подходяща фигура от личността на патриарх Кирил, която да канализира тези неща и в първите двадесетина години след промяната и на устава, и на конституцията в България, и на режима, както и създаването на една тоталитарна система по съветски модел. Патриарх Кирил със своя авторитет, с ентусиазма, със самочувствието, с волята си успява да зададе един порядък в Българската църква, в който да бъдат максимално минимизирани щетите от новия ред.
– Ако можем да поговорим и за връзката на патриарх Кирил с Българската екзархия. От една страна той е потомък на т.н. екзархийски българи от Македония, от друга страна той самият като историк и като изследовател обръща голямо внимание върху дейността на Българската екзархия. Съответно неговият афинитет към Екзархията повлиява ли всъщност и на неговото служение като патриарх?
– При всички положения. Като изследовател на църковната история той проучва главно периода на Българската екзархия. Трябва да кажем, че основна част от изследователското и книжовно дело на патриарх Кирил е свързано с изследвания на водещи личности от Българската екзархия – както на екзарх Антим, така и на пловдивските митрополити, които са предшественици на патриарх Кирил в битността му на пловдивски
митрополит, но той изследва също ситуацията в периферията, в Македония, в Западна Тракия.
Той има изследвания свързани и с униатското движение, защото създаването на самостойна Българска църква в лицето на Екзархията спира крайните настроения на част от българските християни срещу Цариградската патриаршия, което ги води към уния с папата.
Патриарх Кирил е най-значимият изследовател на Българската екзархия като църковен историк. Той, разбира се, има принос и в проповедническата литература. По-ранните му текстове са свързани с различни други теми от областта на богословието, но масивът от неговото книжовно творчество е свързан именно с историята на Българската екзархия. Това е нещо, което го прави ключов изследовател на екзархийското ни минало и е естествено мнозина да желаят да омаловажат това дело – имал много сътрудници, не работил сам и т.н. Не съм привърженик на тези критики на неговото църковно-историческо дело, защото не е трудно да си представим ситуацията, ако патриарх Кирил не беше издавал тези книги и не беше събирал огромната документация, свързана с историята на Българската екзархия. Забравата щеше да бъде още по-голяма. Имаме историческия опит с други духовници и предстоятели, които не са проявявали това усърдие по запазването на историята и на българското църковно предание още от далечното Средновековие. Патриарх Кирил е загрижен да запази паметта на своите предшественици, на хората живели едно или две поколения преди него. Това дело е наистина епохално и няма начин, когато честване 50-а годишнина от неговата кончина да не говорим и за това. Защото със работата по запазването историята на Българската екзархия и изобщо на духа, който възстановява новата Българска църква патриархът ни задължава днес да не забравяме за хората живели две поколения преди нас, включително и да изследваме по-задълбочено времето и делото на патриарх Кирил. Имаме дълг към преките ни предшественици. Как продължаваме това дело и какво бихме направили днес?
По отношение на църковната историография искам да вметна и още нещо. През 2021 г. се изпълват също и 50 години от кончината на проф. и академик Иван Снегаров. С патриарх Кирил едновременно изследват българското църковно минало. Тази година е и година на българската църковна историография и на българската църковна история, на едно преосмисляне, както на трудовете на патриарх Кирил, така и на трудовете на акад. Иван Снегаров.
– Ако бихме могли да направим някаква оценка, предвид това, че 50 години не е никак малко време, на самото дело на патриарх Кирил и на самия него като историческа личност каква би била тя?
– Моята лична оценка, като на историк и изследовател, е положителна първо за самата личност на патриарх Кирил. Той успява в много труден период да запази достойнството на българския духовник и по времето на Втората световна война, и при спасяването на българските евреи, но и да запази статута на българския предстоятел, а впоследствие патриарх, в едно изключително сложно време на налагането на атеистичния модел и изобщо на изграждането на новия антицърковен и антирелигиозен мироглед на комунистическата власт. Със сигурност му се е налагало да прави много отстъпки, но патриарх Кирил като личност или поне това, което ние познаваме от неговите чеда, наследници и съвременници не е от най-отстъпчивите хора, които лесно се прекършват пред някакви обстоятелства. В същия смисъл бихме могли да оценим и неговото дело като църковен историк, защото въпреки че има огромна подкрепа, желанието на патриарх Кирил да издава и да публикува, да изследва документи, отделни исторически моменти, както и архиви във и
извън България е един много важен и заразяващ пример в онова време, в което се мисли, че историята на България вече няма никакво значение.
– Как Богословският факултет ще отбележи тази годишнина?
– Тази годишнина за нас е много важна и ние още от миналата година подготвяме доста неща в колегията на Богословския факултет и преди всичко в Катедрата по историческо богословие. В тази юбилейна за българската църковна историография година работим по един проект, който е свързан изобщо с новата църковна история в България от XX в. Там са именно личностите на патриарх Кирил, Иван Снегаров, но също така и на нашите учители, като г-н Ганчо Велев (на когото също отбелязваме юбилейна годишнина – 100 г. от рождението), на проф. Христо Стоянов (80 г. от рождението).
От тези годишнини ние насочваме внимание към следващите две години, когато през 2023 г. ще честваме 100 години Богословски факултет в България и висше богословие изобщо в страната ни. Годишнината на патриарх Кирил обаче ни дава повод да анализираме и преосмислим изобщо новото църковно богословие в България и конкретно новото църковно-историческо богословие през последните 100 години. Дойде време за проучването на живота и творчеството на самите изследователи на църковната история у нас. Тази година е наистина добър повод да се задълбочим в това осмисляне, защото до сега разглеждахме представителите на българската църковна историография разделени един от друг. Годишнините, които обаче отбелязваме през 2021 г. ни дават повод да анализираме цялата българска историография през XX век и да видим кои моменти от нашата църковна история имат нужда от нови изследвания. Предстои издаването на сборник, свързван с юбилейното честване за патриарх Кирил, но с него започваме и преосмислянето на цялата църковна историография в България през XX в.
Интервюто води Ангел Карадаков
Светодавец, бр. 3, 2021 г.
