Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Бог благослови времето древната Българска патриаршия да се възстанови. Ние знаем какво значи Божие благословение в живота на човека и на обществото, и особено в живота на Църквата, която е Божия.
Ние знаем, че с Божие благословение вярващите живеят на земята в правда, добро и мир, благопреуспяват през дните на земното си поприще, преди всичко в духовни постижения. С Божие благословение и обществото напредва и постига своите по-високи цели. Но Божието благословение особено е действено в живота на Църквата, защото чрез него тя живее и се разцъфтява в многоплодието на благодатната духовност.
Българската патриаршия е стара. Историческата й повест е известна. Преди десет години тя се възстанови по Божие благоволение. Защо това стана именно преди десет години, а не по-рано? Това знае Сам Бог, Който избира времена за човека, за народите и най-вече за светата Си Църква. Той знае кое време е най-доброто и създава благоприятни условия, за да осъществи Своето промислително благоволение. Не трябва в човешки съображения да се търси обяснението на забележителното историческо събитие по възстановяване на Българската патриаршия. Трябваше да дойде времето и, когато то дойде, събитието се осъществи без човешки усилия, защото всички човешки усилия, разположения и съдействия от само себе си се стекоха в един поток на Божията воля.
Големите събития в живота на Църквата трябва да бъдат приемани с вяра, но никога с предубеждение относно времето на тяхното осъществяване. Това и исторически не е логично, но е и израз на маловерие. Кой си ти, който съдиш осъществяващия се в историята на Църквата Божий промисъл? Но особено след като едно важно събитие в живота на Църквата се утвърди, неоправдано и излишно е всяко разсъждение за неговата своевременност. А Българската патриаршия бе посрещната с радост от целия български народ и бе обгърната с любовта на светите сестрински православни църкви. Веднага след възстановяването й се явиха доказателства, че тя е утвърдена в църковното съзнание на вярващия народ и има своето всепризнато място във вселенската общност на Православната църква.
През изтеклите десет години Българската патриаршия се намираше под Божия десница. Ние, нейните скромни служители и чрез служението си нейни строители, не можем да се похвалим, че Патриаршията ни чрез наши усилия утвърди своето съществуване. Свети апостол Павел, който бе велик строител на Божията Църква, съзнавайки силата на Божията благодат в неговото свето служение, смирено бе определил своя принос като скромен и незначителен. Ние знаем, че апостол Павловото дело в историческо измерение бе извънредно голямо, но сам великият и свет мъж отдава всичко на Бога и не вижда в себе си и в дейността си такова нещо, с което би могъл да се хвали.
Всички заслужили църковни строители вярвали и изповядвали, че църковното строителство всъщност е дело на Светия Дух, обещан на светата Църква от Самия Спасител, за да я оживява в истина и сила.
Това не значи, че човешките усилия са напразни и непотребни. Не трябва да се отрича значението на ревността, постоянството, трудолюбието и най-вече на вярата и на любовта на строителите. Но те са само съработници Божии, а Господарят на великия строеж вижда човешкия принос и го оценява. Благодатно призваните в тоя строеж трябва да помнят думите на свети апостол Павел: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“ (1 Кор. 3.6).
Свети апостол Павел можеше да каже: „Аз насадих“, но ние не можем. Църквата Божия сред българския народ не е насадена от нас. Изминаха повече от хиляда години откак бе посято семето на християнството сред българския народ и, след като то даде първите си благи плодове при свети цар Бориса, целият народ прие Христовата вяра. Оттогава свети мъже са строели Българската църква и тя се е извисявала в сила и велелепие, определяйки историческия път на всенародното възраждане. Явиха се сред народа ни сеячи, от Бога призвани, които посяха семето на Христовата истина по издълбаните от дълбоки народни пориви бразди в ширинето на българската историческа съдба. Така израсна Божието лозе сред българския народ, което принасяше на своя Господар плодове на вяра и благочестие и на народна доброчестина. Така се ширна пространната нива Господня, която привличаше и орачи и копачи, и сеячи и жетвари, за да бъдат пълни житниците на Българската църква за всенародна духовна ситост.
Саденето обаче е постоянно дело, което е продължило през всички векове на нашето църковно-историческо битие; то не престава и до сега. Както сеячът всяка година сее хляба на земния живот върху разораната земя, тъй и съработникът Христов в Господнята нива постоянно сее. Сеем и ние днес, защото за това сме призвани. Сеем и бдим върху посятото, защото имаме и другото призвание — да бъдем жетвари.
Но нека повторя, ние не сме посели нивата Господня; ние не сме насадили лозето на спасението. Други преди нас са сторили това и ние сме влезли в тяхното дело. А за нас е чест да бъдем продължители на делото на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици, на свети патриарха Евтимия и на учениците от неговата школа, на неизброими множества смирени расоносни служители на Божията Църква, смирени и благочестиви люде, приели в искрено сърце Христовото слово.
Нашето дело е наш дълг, който се осъществява чрез Божията благодат. И понеже е така, не можем да отстъпим от дълга на усърдното църковно строителство. От тоя дълг иде подтик за постоянна ревност, за непрестанно усилие.
Какво сме успели да сторим през тия десет години? Ние, служителите на светата Църква, сме сторили твърде малко, но Бог много. Като летописци на църковното строителство бихме могли да отбележим, какво се е осъществявало в живота на Църквата. По-важно е обаче да подчертаем вътрешната светлина и сила, които са действували в Църквата, осветлявали са сърцата и душите и са водели към вътрешно зреене. Това вътрешно зреене е в същото време и вглъбяване в Христовото благовестие. Извършвал се е един дълбок процес на вътрешно обновление на вярващите люде, които са постигали мъдростта на Христовото слово: Очисти се първом отвътре, за да бъдеш чист и отвън (Мат. 23.26). Но това вътрешно зреене и вглъбяване е имало и има своите външни отражения в живота на Църквата като мир, благоволение и братство.
Наистина, ние всички сме се трудили да сеем и садим Словото Божие, но не винаги сме бодърствували, за да поддържаме жизнеността на поникналия злак.
Въпреки това обаче трябва да отдадем признание на всички, които са се трудили в Господнята нива с вяра, че Бог ще възнагради техния труд и ще бъде снизходителен към техните немощи. Проявеното не-усърдие Божията благодат може да превърне в усърдие. Нека да се молим Богу за това.
Нашата Църква и през тоя десетгодишен период се труди да служи на народа, да му помага в неговия несъмнен стремеж да подобри своя живот и да го издигне на по-високо равнище във всяко отношение. Успехите на народа ни в тая насока са значителни. Те не могат да не радват всекиго: не могат да не радват и Църквата, която живее с нуждите и успехите, тревогите и радостите на целия народ. Доколкото е било по силите на църковните служители, те всички, малки и големи, са се трудили да бъдат полезни на народа и на държавата.
Едно твърде важно за сегашното време поприще, в което Църквата прояви подчертана дейност, е борбата за запазване на мира.
Мирът е дар от Бога, който трябва старателно да пазим. Мирът не е и дар, но и дълг на нашето призвание като християни. Следователно, трябва да се трудим да го усилваме както в сърцето си, тъй и в нашите лични отношения с човеците и особено да го умножаваме като общо благословение за цялата ни Родина, па и за всички народи по света. Поради това Църквата старателно се труди да служи на мира заедно с целия ни народ и с народното ни Правителство, защото у нас всички еднакво се вдъхновяват от мира и еднакво жадуват за неговото запазване.
През тия десет години Църквата ни разшири външните си църковни връзки преди всичко с Православните църкви. Това е от голямо значение за цялостния живот на Вселенската православна църква, засилената жизненост на която безусловно се прелива и в отделните поместни църкви, и те по тоя начин стават съобщници на цялостния живот на Божията Църква. Това ние почувствувахме особено през тия десет години поради все по-затягащите се връзки между Православните църкви. Никога Българската църква не е била в такова непосредно и тясно общение с всички тях. А това е радостно и жизнено полезно за нея.
В летописа на изминалите десет години следва да се отбележат като важни за Църквата събития взаимните посещения, които предстоятелите и представители на Поместните църкви взаимно си направиха. Българският Патриарх заедно с отбрани високи представителства на Църквата ни направиха посещения на Светейшия Московски Патриарх Алексий и на Руската света православна църква през 1954, 1958 и 1962 г., на Блаженейшия Румънски Патриарх Юстиниян и на светата Румънска църква през 1954 и 1955 г., на Светейшия Цариградски Патриарх през 1962 г., през която година се състоя богоблагословеното ни поклонническо пътуване, при което посетихме Блаженейшите предстоятели на Александрийската, Антиохийската и Иерусалимската патриаршии и на Еладската църква. С особена радост следва е подчертае значението на поклонничеството ни в Светата земя и в Света гора Атонска през същата 1962 г.
През тоя десетгодишен период и нашата света Църква бе посетена с благословение на два пъти от Негово Светейшество Московския и Всерусийския Патриарх Алексий, а именно през 1958 и 1962 г., от Негово Блаженство Румънския Патриарх Юстиниян през 1953 г., от Техни Блаженства Антиохийските патриарси Александър III и Теодосий VI през 1957 и 1959 г., както и от предстоятеля на Полската православна църква Блаженопочившия Варшавски и Полски Митрополит Макарий през 1953 г., от Финландския Архиепископ Павел, както и от други йерарси на Поместните църкви.
Заслужава да се изтъкне и Всеправославната среща, състояла се на остров Родос през 1960 г., на която участвува и представителство на Българската православна църква. Тая среща на Поместните църкви е един забележителен факт, който свидетелствува за живото единство на Вселенската православна църква.
Изобщо връзките между Българската и останалите Православни църкви през тоя десетгодишен период са били живо поддържани и са представлявали блага утеха за нас. Освен тези връзки Църквата ни засили и отношенията си с други християнски църкви и общности. Почетени бяхме с посещение на техни представители, като не броим редовната и проникната от взаимна братска обич кореспонденция между отговорните им ръководители и нас. От голямо значение са и връзките, които се установиха със Световния съвет на църквите, след като Българската православна църква бе приета за член на Световния съвет на църквите (1961 г.); а също и участието на Българската православна църква в Пражката християнска конференция за защита на мира, която има постоянен характер и в ръководството й участвуват и представители на Българската църква.
С това не би могло да се приключи летописът на последния десетгодишен период от живота на светата ни Църква. Би могло още много да се добави за по-голяма пълнота. Но нека да се ограничим с това и, като се поучим от миналото, с благодарност към Бога, задето при големите грижи ни е пращал и много радости, да насочим поглед напред, защото пред нас е богоугодният път на вярата и на усърдното служение Богу и народу. Църквата в нейната цялост ще продължи да се труди в делото на църковното строителство, за да крепне самата тя във вътрешна благодатна жизненост и да се украсява с християнски добродетели, родени в светост.
Всички големи и малки служители и цялото христолюбиво паство на светата Църква трябва да сме усърдни в делото на собственото ни спасение и на свещения дълг, да се обработва нивата Господня и да ражда плодове достойни за славата Божия и спасителни за всички, които са се трудили.
И през предстоящето време Църквата ни ще заляга да изпълнява своя дълг към нашия народ, като му съдействува да подобрява и да издига все повече общия си живот, създавайки цялостно духовно и материално благополучие.
Като оценяваме в истинското им високо значение връзките и отношенията с Православните църкви и с другите християнски църкви и общности, ние всички ще усърдствуваме в свещеното рвение да ги разширим и задълбочим, като имаме съзнанието, че с това ще се прослави и нашият Небесен Отец, милостите на Когото ще слязат върху нас, за да оплодят нашето скромно църковно служение.
Светите поместни православни църкви всякога се молят и радеят за всехристиянско единство. Това е техен общ копнеж, поддържан и оживяван от вярата в Единия за всички ни Небесен Отец, в Единия за всички ни Спасител Господ Иисус Христос, в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Към това всехристиянско единство се стреми и Българската православна църква, вярвайки, че с Божия благодатна сила то може да се осъществи върху основата, положена от Бога—Господ Иисус Христос, Главата на Църквата, нейния Върховен Пастир.
С голяма ревност Църквата ни ще продължи да се труди за усилване на братството между нас и навред по света, за дружбата между народите, за тяхното полезно взаимно сътрудничество, за мира в целия свят. Това е божествена повеля, която всички ние с пълно съзнание за отговорностите ни пред Бога ще се трудим да осъществяваме.
Днес ние празнуваме един твърде кратък период от живота на нововъзстановената ни Патриаршия. Но от радостта на това празнуване ние черпим вдъхновение да издигаме Българската патриаршия все по-високо в нейното свето служение. Това е възможно и постижимо, защото ние всички най-малко разчитаме на собствените си сили, а непоколебимата си надежда възлагаме на благодатната помощ от Бога, любовта на Когото към светата Му Църква никога не е секвала. Тая помощ с усърдни молитви трябва да изпросваме всякога и сега на тоя тържествен ден.
Нека въздадем Богу слава, чест и поклонение както в молитвените си славословия, тъй и чрез дела, които прославят Неговото име. Амин.
Снимка: Интронизация на Българския патриарх Кирил, състояла се на 10 май 1953 г
Повече за Българския патриарх Кирил може да прочетете в мартенския брой на „Светодавец“:
