Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Почитта към Владика Серафим в България – свидетелство за неговото чудотворство и светителство
(из пленарен доклад по повод канонизацията на архиепископ Серафим Соболев)
Почитта към Владика Серафим в България започва веднага след неговата кончина и преминава през трудния път на утвърждаване, в контекста на църковно – каноническите, догматическите, литургическите, духовно – пастирските и обществените изисквания, с течение много години, на много „за” и „против”, която обаче с Божията благодат и молитвената помощ на владика Серафим се увеличава чрез народната почит и поставя въпроса за неговата канонизация.
Процесът на канонизация преминава и през трудния път на утвърждаване в различните форми и прояви на прославата на Владика Серафим, което за нас – богословите, познавайки категориите за придобиване на святост, е изискуемо условие за правилната и категорична канонизация. В контекста на проявите на святост, определени като прослава, тоест реализиране на святост и чудотворство след кончината на светеца, несъмнено можем да приложим този принцип и по отношение на живота на Владика Серафим.
Като се има предвид богатия духовен живот на Архиепископ Серафим Соболев – пастирска, богословска, литургическа, обществена и най-вече молитвена дейност, която владиката извършвал непрестанно в живота си и особено годините, прекарани в неговото послушание в България, това може би е най – трудният въпрос, който да ни даде ясна представа към коя категория светци да бъде причислен.
Преглед на по-важните свидетелства
С ходатайството на енориашите на църквата „Свети Николай” в София, между които имало много военни емигранти, които познавали лично владиката Серафим още от пребиваването му в Константинопол, на 31 август 1921 година с решение на Висшето църковно управление зад граница, епископ Серафим бил назначен за управляващ Руските православни общини в България[1] и настоятел на църквата „Свети Николай” към руското посолство в София и руския манастир „Св. благоверен княз Александър Невски” в Ямбол, Асеновградският “Св. Кирик и Юлита”, а също и енориите във Варна, Пловдив, Перник, Русе, Пещера, Цариброд, Княжево и Шипка[2].
Владика Серафим пристига с брат си в България на 19 май 1921 г. До края на дните се живее в православна страна, управлявана от цар Борис, кръстник на последния руски император.
Владиката почитал много българския светец св. Йоан Рилски Чудотворец, като го наричал „красота и слава на Българската църква”.[3]
Владика Серафим сам написва акатист на св. Йоан Рилски, тъй като дотогава нямало такъв, създавайки великолепен образец на химнографската литература, който получава широко разпространение сред вярващите. Днес над гроба на владика Серафим в криптата на Руската църква е изобразен св. Йоан Рилски.
Владика Серафим учел на смирение, кротост, непрестанно помнене на Бога и искрена любов към ближния: “В своя брат ние трябва да виждаме Ангел, на греха му да гледаме като на болест”. В най – сложните ситуации той учел според евангелското свидетелство: „бъдете незлобливи като гълъби и мъдри като змии”. Владиката казвал, че не е достатъчно само чистото изповядване на православната вяра, но и да се живее по тази вяра. Още от млади години той носел подвига на строгото постничество и непрестанната молитва, определени в последствие и като основен монашески подвиг на владиката. Владиката спечелил дълбоката любов на своите енориаши със своята вярност към Православието, искрено служение на паството, скромност и доброта. Той се отнасял към хората с неизменна ласка и обичал да повтаря думите на св. Амвросий Оптински: „От ласки – другие глазки”, наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили и ненагледни дечица”. Децата особено усещали искрената любов и доброта на сърцето му, непрекъснато ходели вкупом след него, а някои като го гледали, си мечтаели да отдадат живота си на Църквата и да станат свещеници или монаси. Владика Серафим оставял благодатна следа в душата на всеки, който идвал при него за благословение, съвет или утешение. Той горещо се молел за своите духовни чеда, по неговите молитви благополучно се изцелявали болни, разрешавали се и най-сложните проблеми. Владиката се молел и за своите врагове, покорявайки с любовта си недоброжелателите и гонителите. Той поразявал съвременниците си със своята прозорливост – неговите духовни чеда разказват за чудесни случаи на проявление на този негов благодатен дар, а самият той смирено казвал за себе си: „Не съм прозорлив, стана случайно”. Същевременно не одобрявал нездравите проявления в духовния живот, увлеченията по мистицизма и псевдодуховните преживявания.
Когато служел владика Серафим, богомолците, по думите на съвременници, усещали в храма необикновеното присъствие на Божията благодат. Една от неговите духовни дъщери си спомня: „Когато Владиката влизаше в олтара, събираше и възнасяше всички към Бога”. А едно малко момиченце веднъж по време на богослужение възкликнало: „Владико, вие ухаете на рай!”.
Като оценява високо епископското служение на владика Серафим, в края на август 1934 г. с решение на Архиерейския Събор на Руската православна задгранична църква, епископ Серафим е възведен в Архиепископски сан. В своето слово към събралите се първойерархът на Руската задгранична църква митрополит Антоний казва: „Не бива да сравняваме преосвещения Серафим с другите архиереи. Той се труди повече от всички нас, той е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Писание над кариерата си”.[4]
До 1946 архиепископ Серафим е клирик на Руската Православна Задгранична Църква и в качеството си на такъв представял руските православни общини в България на Руския Православен Архиерейски Задграничен Събор в Сремски Карловац (Сърбия) през ноември 1921 г. Неговите грижи, обаче, се простирали и върху нашата Българската Православна Църква, която била под наложена схизма от Вселенския патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г. На 16 юни 1945 г. той преминава към Московската Патриаршия, а по-късно получава дори съветско гражданство, с което спасява от репресии паството си.
Паството, което той обгрижвал не било ограничено само в София, но и в провинцията. Живеейки в лишения, самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира в София. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий, а по молитвите му се връщали към живот безнадеждно болни хора. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира „Покров на Пресвета Богородица” в Княжево, който се оказва един от важните духовни и просветни центрове и след премените в България (1999 г.). “Идването на архипастира в България е явно проявление на Божия промисъл. Любов към Българската църква архиереят изпитвал още в Русия. Той всякога почитал преподобния Йоан Рилски”[5].
Преди всичко, обаче, владиката остава в спомените на съвременниците си със своята огромна любов към хората. Винаги строг към себе си, той следвал непрекъснатото молитвено правило и пребивавал в исихастки мистицизъм, като по този начин се отричал от свеите човешки нужди и, съзерцавайки Бога в молитва, се доближавал до нуждите на другите около него. Любовта към постоянната молитва, Серафим открива още по време на работата си върху дисертацията “Учението за смирението по “Добротолюбието”, защитена през 1908 г. Катедрата по Нравствено богословие при Санкт-Петербургската духовна академия.[6] “По свидетелството на духовни чада на архиерея, богослужението, както и частната молитва, за него били необходими както дишането. Извършвал и Иисусовата молитва”.[7] Обичал да цитира св. Йоан Касиан като казвал: „Между безгрешието и светостта има цяла бездна”. Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите „аз не съм прозорлив, това стана случайно”. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни”, „още четири дни”… [8]За прозорливостта на владика Серафим като угодник Божий свидетелства митрополит Иларион: “Мнозина считаха Владиката духовно прозорлив… Почитта и синовната преданост към епископ Серафим беше голяма по онова време, както сред руснаците, така и сред българите”. Самият митрополит Иларион (Димитър Цонев) по времето на владика Серафим бил още студент и изпитал върху себе си пророческата прозорливост, когато веднъж архиепископът казал за него: “Митя ще бъде монах”.[9]
Владика Серафим се представил в Господа на Неделя Православна, на 26 февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещо да се сбогува с него. Много били плачещите в този ден, въпреки обещанието „ако имам дръзновение пред Господа няма да ви оставя”. Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в сънно видение видял владиката, който му казал : „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив”.
Духовният син на архиепископа Иван Шпилер си спомня: “Свидетелствам и дръзвам да потвърдя, че от владика Серафим обилно се изливаше Божия благодат, че той е бил постоянен и най-силен носител на тази благодат…”[10].
Една от неговите ученички със сълзи казала: “Сега неговите духовни чеда няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал в отговор: „А вие ми пишете писма”.[11] Тези думи получават широка известност. В неговата гробница, направена по решение на българския Синод в криптата под олтара на руския храм, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина и да носят със себе си бележки – „писмо” – с молба за молитва за себе си и своите близки.
Архиепископ Серафим още преди смъртта си съветвал неговите духовни чада, както свидетелства архимандрит Александър, да му пишат писма като на жив човек: “Когато ви стане тежко, напишете ми писмо и го оставете на гроба ми. Ако получа милост от Господа, ще ви утеша и ще ви помогна”.[12] Това още веднъж доказва пророческата харизма на Серафим, което води до поклонение на хиляди вярващи в гробницата му в Руската църква “Св. Николай” в София.
Основни принципи на богословското наследство на Архиепископ Серафим Соболев – предобраз на неговото светителство
Според свидетели владика Серафим е оставил значително богословско и епистоларно наследство. Това е голям корпус от текстове. Както споменава игумен Филип: “В случая на канонизация на владика Серафим неговите трудове ще станат част от светоотеческото богословско наследство. С други думи, това вече няма да бъдат частни богословски мнения на един от участниците в църковната история на ХХ век, а творения на отец на Църквата. Ние сме длъжни много внимателно да проанализираме неговото богословско наследство от гледна точка на светоотеческия принцип “consensus patrum”, т.е. съгласието със светите отци”.
В своя проповед, посветена на празника „Света Троица”, владика Серафим се спира на въпроса за благодатта като средство за духовна промяна на душата, подобна на промяната, която светите апостоли получили свише по време на Петдесетницата и благодарение на благодатта на Светия Дух.[13] Тази метаноя била пример за постоянно пребиваване в процес на богоуподобяване в живота на Архиепископ Серафим, отнесена, по неговите думи към всички хора „те станали от грешници – святи, от страхливи – мъжествени, от непознаващи Писанието се превърнали в богослови…, от печални станали радостни, след като приели в сърцата си вечното блаженство на небесното Христово Царство… Чрез благодатта на Светия Дух те получили такава вяра, която със своите велики и дивни знамения победила езическия и юдейския свят и станала основа на новия християнски живот на земята.”[14]
Подобно на отците исихасти богословската мисъл на владика Серафим се оформила на основата на мистичното преживяване на Божията слава, което характеризира личността на владиката „неговото духовно ведение”, отличаващо го от другите с неговото „благодатно, вътрешно, сърдечно познаване на Божествената истина”[15], за което свидетелства архимандрит Серафим (Алексиев).
Борбата на Архиепископ Серафим към новопоявилите се съвременни изменения или корекции на светоотеческата догматическа мисъл, продиктувани от външни за Православието и модернистични по своята същност учения, го карало да се утвърди и като пазител на Православието и радетел за истината в съвременния живот на православните християни в България. Владика Серафим дори въстава срещу нови течения в православното богословие, аргументирайки се със силата на словото Божие и познанията му в областта на догматическото богословие, като например по отношение на догмата за Светата Троица, изопочаван от прот. Сергей Булгаков; по отношение на догмата за изкуплението, в противовес на възгледите на Митрополит Антоний (Храповицки); догмата за спасението, неправилно изясняван от архимандрит Сергий (Страгородски); догмата за Царството Божие и Божествената благодат, осъвременен от протоиерей Светлов и т.н. Това свидетелство за неговата активна и катeгорична православна богословска мисъл прави владика Серафим „проповедник на спасителните богооткровени истини”[16] на вярата, отразено както в духовно – пастирските му наставления и проповеди, така и в научните му трудове като например: „Искажание православной истины в русской богословской мысли”, София, 1943[17], “Новое учение о Софии Премудрости Божией”, София, 1935; Проповеди, София, 1944 и др.
Според думите на Архиепископ Серафим: “Православните християни трябва да приемат учението на Църквата и да имат разбиране за догматическото знание „не само с ума си, но и с цялото си сърце, за да бъде това знание убедително, непоколебимо и спасително…, ако ние подчиним своя ум на Христовия ум, на ума на апостолите и светите отци”[18].
По отношение на живота на владика Серафим, основен постолат и „правило вери” е учението на Църквата за благодатта, без която няма спасение[19]. Този богословски проблем се оказва водещ в живота на владика Серафим и му давал ясна представа за връзката му с вярващите или невярващите хора, които по пряк или косвен начин са били част от живота на владиката. Въпроса за благодатта, като външен Божи промисъл или като вътрешна Божествена сила, според думите на преп. Йоан Касиан, действал на владиката като движеща сила и мотивация и мъдрост в неговата духовно–пастирска дейност в частния му и обществен живот. Основавайки се на светите отци в познанието си за благодатта, владиката споделя: „Ние можем да познаваме благодатта на Светия Дух опитно, духовно, когато изпитваме в сърцето си нейните спасителни действия, възприемайки от нея истинско познание за Бога и за света, чувствайки в себе си нейната сила за борба с греха и усещайки нейната неизказана радост”[20]. В този контекст свидетелстват и думите на преп. Серафим Саровски: „Придобиването на благодатта на Светия Дух е целта на целия наш християнски живот”[21].
Важното за придобиването на благодатта е участие в Тайнствата на Църквата – участие, за което Архиепископ Серафим като тайноизвършител изисквал сърдечна чистота, която води до разбиране на истинската същност на тайнствата, учредени и благодатно институирани от Самия Господ Иисус Христос и пренесени до нас благодарение на благодатното апостолско приемство и евангелската проповед. По отношение на тайнствата владика Серафим споменава: “Не бива да забравяме нито за миг, че процесът на разкриването в нас на Царството Божие или кръщелната благодат е невъзможен и немислим без Божията помощ, т.е., без същата тази благодат на Светия Дух[22], защото „По благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е”.
Основни чудеса извършени от Владика Серафим – свидетелство за неговото чудотворство
Ето някои от чудесата, извършени по молитвите на владика Серафим: изцеряване от тежки заболявания – рак, скоротечен рак, рак на кожата, сарком и др.; спасяване от смърт; даруване на деца на майки, които според медицинските свидетелства не могат да имат такива; помощ в житейски трудности; избавяне от несправедливи обвинения; помощ в учението и мн. други, които трудно бихме изброили тук и за по доброто им разбиране, формално могат да бъдат класифицирани на Обществени чудеса[23]: спасение от разстрел; избавление от несправедливо обвинение; чудеса за изпит; житейска и социална помощ; лекари, потърсили чудодейна помощ и Божия закрила; получаване на социална подкрепа и дом; помощ при намиране на дом и подслон; помощ при настаняване на емигранстско семейство; молитвено застъпничество за женитба; предупреждение преди женитба; въздействие върху физически предмети; започване на работа; помощ за изпити; намиране на изгубени документи;
Духовно-пастирски наставления и чудеса: „кръсти се и пости”; обръщане към християнската вяра; помощ на болна от целебрална парализа за поклонение в манастира „Покров на Пресвета Богородица” в кв. Княжево в София; помощ за венчание; избавление от пагубни религиозно-филосовски учения; избавление от секти; обръщане към православнатя вяра след нещастие и беда; Чудесни изцеления: 1. изцеление от тежки болести: минингит; 2. зачеване на дете: бездетство; детеродство; 3. Изцеление от рак: рак на стомаха – тежка форма; рак на стомаха; рак на гърдата; изцеление от саркома; изцеление от рак на кожата; 4. Изцеление от други болести: изцеление на бъбрек; ; изчеление на синузит; изцеление на болно дете. Косвени свидетелства: разкази на съвременници.
Заключение
В това кратко изложение на основните духовно–пастирски и богословски характеристики на богатия, изпълнен с благодат живот на Архиепископ Серафим, трябва да направим извода, че според условията за канонизация, определени в контекста на каноническите изисквания на Църквата и практиката в различните поместни Православни църкви, неговият живот е постигнал пълнота в процеса на богоуподобяване и е станал “живот в Христа”. Това се доказва и от припокриването на основните принципите и предпоставки за канонизация като: а) чист, високо нравствен, свет живот; б) чудеса приживе или след смъртта; в) нетление или благоухание на мощите на светеца с проявите на тези духовни феномени и в сведетелствата, свързани с личността на владика Серафим.
В целостта на църковното съборно съзнание почитта на народа Божи към светиите е израз на безпогрешното сетиво за светостта на Църквата, в която обитава Дух Свети. Многоразличната Божия благодат е онази, която прославя, и то го прави по неоспорим начин. „Споменът за праведника е с похвали” (песнопение за св. Й. Кръстител) – ето защо и почитта, която владика Серафим получава в съзнанието на Църквата, на народа Божи, на вярващите, е верният и единственият „критерий” за неговата святост.
Официалното канонизиране като акт, който формално потвърждава почитта към определен светец, която вече е разпространена сред вярващите, в случая с владика Серафим, е само въпрос на време. Официалното канонизиране на архиепископ Серафим Соболев на основание на неговия личен живот и подвиг в Христа – може да го определи като ЧУДОТВОРЕЦ и СВЕТИТЕЛ, което ще потвърди почитта на народа към него. От неговата кончина досега се възнасят молитви към него и се извършват чудеса при гроба му.
Канонизацията ще бъде акт, чрез който върховната църковна власт на Руската православна църква ще утвърди тази почит.
Много от формалните изисквания съпровождащи Процедурата за канонизация на Владика Серафим, са дългогодишен факт в богослужебния и енорийски живот на Подворието:
- Записване на чудесата, свързани с даден Божий угодник – извършени при гроба му, по неговото молитвено ходатайство или свързани с предмети, които са му принадлежали;
- Известяване на висшата църковна власт за тези чудеса;
- Проверка от страна на църковната власт за истинността им;
- Извършване на тържествено прославяне на светеца чрез специално съставена за него служба.
- Остава само Решение на църковната власт за причисляване на Владика Серафим към лика на светиите и определяне ден за празнуване на неговата памет.
Като съхранило паметта на Архиепископ Серафим „Подворието, е жадувало светостта на своя пастир и го е живеело според евангелските заповеди „По примера на бележитите духовници, съумели да създадат жива православна енория в най-сложни исторически условия, съхранявайки традициите на руското благочестие, руската литургична традиция, традицията на богословската наука”[24].
Автор: доц. д-р презвитер Иван Иванов
Сп. Светодавец, бр. 2, 2021 г.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Срв. Церковные ведомости, 1922, № 3, с. 7-8.
[2] Срв. Йованович, М. Русская эмиграция на Балканах 1920-1940, с. 272; Шкаровский, М. История русской церковной эмиграции, с. 60.
[3] “През есента на 1922 г. той се удостоил със знаменателно видение: В неземна светлина му се явили тримата светии с името Йоан: любимият ученик на Христа – апостол Йоан Богослов; преподобният Йоан Рилски… и праведният старец Йоан Кронщадски… Епископ Серафим с трепет преклонил пред тях колене и светите мъже го благословили”.
[4] Шкаровский, М. История русской церковной эмиграции, с. 60.
[5] Кратък животопис на Светител Серафим… – В: Православно слово, 2002, бр. 2, с. 4.
[6] Срв. Ведерников, А. Архиепископ Серафим (Соболев). – В: Журнал Московской Патриархии, 1950, № 4, с. 22.
[7] Кратък животопис на Светител Серафим. – В: Православно слово, 2002, бр. 2, с. 3.
[8] Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите: „аз не съм прозорлив, това стана случайно“. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни“, „още четири дни“.
Владика Серафим се преставил в Господа на Неделя православна, на 26 февруари 1950 г.
[9] Иларион (Цонев), митрополит. Спомени от архиепископ Серафим (Соболев). – Архив Подворья Русской Церкви в Софии.
[10] Шпиллер, И. Воспоминания об отце Всеволоде Шпиллере. М.: ПСТБИ, 1995, с. 26-27.
[11] Писането на молитвени писма има своето място в православната традиция като особен израз на молитва към някои светци. В Русия тази практика е известна във връзка с новоканонизирания преподобни Серафим Вирицки, също и със св. Матрона Московска. В България тя се свързва най-вече с името на св. Йоан Рилски. Писмото е израз на надежда, че посланието ще достигне своя адресат. Молитвените писма са израз на нашата надежда, че Бог ще чуе молитвата на праведника и чудо ще се случи! Преди смъртта си владиката поръчал на паството си да му пишат писма, на които, ако той има дръзновение пред Господа, те ще получават отговори. Тези отговори са Божиите чудеса, които не престават да се случват и днес – много често на напълно нецърковни, та дори и невярващи хора.
[12] Спомени на съвременници за епископ Серафим. – В: Православно слово, 2001, бр. 4, с. 11.
[13] Срв. Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г. виж Кратко жизнеописание на Архиепископ серафим (Соболев), София, с. 37.
[14] Проповеди, стр. 143-144.
[15] Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г., с. 38.
[16] Пак там, с. 43.
[17] Срв. „Искажание православной истины в русской богословской мысли”, София, 1943.
[18] Проповеди, с. 12.
[19] Срв. Проповеди, с. 16.
[20] Юбилейно слово, произнесено от архимандрит Серафим (Алексиев), по случай 100 годишнината от рождението на Архиеп. Серафим, София, 1981 г., с. 47.
[21] Пак там, с. 48.
[22] Пак там, с. 59.
[23] Виж Приложение – Фактология на чудесата на Архиепископ Серафим Соболев.
[24] Игумен Филип Василцев. Интервю по повод създаването на обичаната от всички нас Руска църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, както и с установяването на Руското подворие в София. с представителя на Московския и на цяла Русия патриарх у нас – предстоятеля на Подворието игумен Филип Василцев. http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=88077
