Начало / Uncategorized / Доц. Павел Павлов: Димитър Попов беше достоверен свидетел на вярата и православното богословие

Доц. Павел Павлов: Димитър Попов беше достоверен свидетел на вярата и православното богословие

На 23 февруари, след кратко боледуване, се престави в Господа уважаваният преподавател по философия и апологетика в Софийската духовна семинария г-н Димитър Попов.

Преподавател и учител с огромен стаж в попрището на семинарското образование. В тези дни си спомняме за неговата личност, докоснала стотици деца, вдъхновила ги да следват Бога и да станат едни добри и достойни човеци. По повод на всичко това разговаряме с доц. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

Доц. Павлов, на 23 февруари от нас си отиде един от многоуважаваните преподаватели в Софийската духовна семинария, който над тридесет години учеше и преподаваше в духовното училище. През неговите лекции и часове са преминали стотици деца, някои от които днес вече са духовници и дори епископи. Вие добре познавахте г-н Попов. Нека поговорим за него.

– През последните дни непрекъснато мисля за нашия добър приятел и колега Димитър Попов. Той беше щастлив човек като учител в Софийската духовна семинария. Беше от поколението учители, което трябваше да върне семинарията от нейното Черепишко изгнание в София. Г-н Попов беше едно от лицата на обновената Духовна семинария след политическите промени у нас. В трудните години на прехода той успя да преподава и да възпита ученици, които след това създадоха семейства и техните деца отново бяха негови ученици. Това означаваше много за него – богатите плодове на един скромен семинарски учител. Преди всичко Димитър Попов беше един много смирен човек, който се чувстваше нищожен в това огромно поприще с богата традиция. В началните си години той имаше за колеги големи семинарски учители (приснопаметните г-н Ганчо Велев, г-н Желязко Тенев (о. Павел) и др.), за които така и не намерихме време през годините, за да разкажем за техния ежедневен подвиг. Като учител и християнин Димитър Попов беше достоверен съвременен свидетел на православното богословие в България. Безброй пъти съм се удивявал на неговата богословска разсъдителност и прозрения.

– Освен колеги вие бяхте и близки приятели с г-н Попов.

– Така е, дълги години ни свързваше приятелство – още от началото на 90-те години. Спомням си, когато бяхме студенти в Софийския университет, аз следвах история, а той философия – в желанието си да се подготви по-добре като учител и да бъде по-полезен. В онова време той много искаше да преподава християнска апологетика и заради това записа философия, като второ висше образование. В този период прекарвахме доста време заедно, в непрекъснати богословски разговори. Спомням, че в един разговор, доста огорчен от различни ситуации в живота му споделих, че все пак светът в зло лежи и че всеки християнин е изправен пред неизбежен крах в този свят. Тогава той със свойския му искрящ поглед ми каза: Не, не си прав. Светът лежи в Църквата. Спасението на човека и света е само в ръцете на Църквата. Този църквоцентризъм на Митко запомних завинаги. Невероятно негово качество беше умението му да слуша дълго и внимателно. Днес има твърде малко хора, които могат да изслушват. Той умееше търпеливо да слуша всякакви налудничави тези, хипотези и размисли, породени от прочетена книга. Умееше да слуша продължително, а след това да заключи в едно мъдро изречение целия многочасов разговор. Наистина умееше Димитър Попов да изрича важните неща по съвършено лаконичен начин. Макар и да беше изучил Платон и Аристотел, той богословстваше ясно и просто – по рибарски, по апостолски.

В най-тежките моменти, вярвам и за мнозина от неговите ученици и приятели, той умееше да състрадава по един непресторен и нетеатрален начин. Жертваше се… Беше много чувствителен и това мисля беше наследство от неговата кукушка баба, за която често говореше.

– Любовта му към България също беше много ясно забележима и в думите, и в делата му.

– Да, той обичаше изключително много отечеството, което за него беше естествена насъщност. Той не беше крещящ патриотар, но умееше да изрича само с няколко думи своята дълбока вкорененост в родината. Не беше позьор по тази тема. България за него беше истинско отечество, но всъщност колкото и да беше вкоренен в своето земно отечество, двойно повече бе устремен към другата родина и окончателно отечество – Царството Божие. Голямата ни утеха за всички негови близки и приятели е, че той е там, в подножието на Божия престол. Това ни дава допълнително основание и ние да се стремим още повече към Царството Божие, за да може и там да срещнем такива хора като Димитър Попов.

В тези дни особено много тъгуваме, защото си отива един човек, от когото имахме толкова голяма нужда, за да говорим за богословие. И тази загуба изглежда особено титанична днес, когато има такава неистова нужда от свидетели на вярата и богословието в съвременния ни свят. Децата, които той е образовал и възпитал, а неговите първи ученици са вече големи мъже, се надявам, че ще се молят за нашия приятел и няма да го забравят, защото той преподаваше с огромен трепет.

Бог да го прости и да дава упокоение на душата му. Убеден съм, че такива като него – скромни, чисти труженици на богословската нива Господ ще приеме, за да живеят вечно пред Божия престол. Господ да дава сили и на неговите близки и на всички негови ученици, защото тези дни са много, много тъжни за нашата любима Семинария.

С доц. Павел Павлов разговаря Ангел Карадаков.

За Ангел Карадаков

Виж още

Покаянието, както го научих от съвременните светии и старци

Имах възможността да познавам лично немалко от съвременните светии и духовни старци, докато сам изследвах ...