Начало / Uncategorized / Доц. Павел Павлов: Димитър Попов беше достоверен свидетел на вярата и православното богословие

Доц. Павел Павлов: Димитър Попов беше достоверен свидетел на вярата и православното богословие

На 23 февруари, след кратко боледуване, се престави в Господа уважаваният преподавател по философия и апологетика в Софийската духовна семинария г-н Димитър Попов.

Преподавател и учител с огромен стаж в попрището на семинарското образование. В тези дни си спомняме за неговата личност, докоснала стотици деца, вдъхновила ги да следват Бога и да станат едни добри и достойни човеци. По повод на всичко това разговаряме с доц. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

Доц. Павлов, на 23 февруари от нас си отиде един от многоуважаваните преподаватели в Софийската духовна семинария, който над тридесет години учеше и преподаваше в духовното училище. През неговите лекции и часове са преминали стотици деца, някои от които днес вече са духовници и дори епископи. Вие добре познавахте г-н Попов. Нека поговорим за него.

– През последните дни непрекъснато мисля за нашия добър приятел и колега Димитър Попов. Той беше щастлив човек като учител в Софийската духовна семинария. Беше от поколението учители, което трябваше да върне семинарията от нейното Черепишко изгнание в София. Г-н Попов беше едно от лицата на обновената Духовна семинария след политическите промени у нас. В трудните години на прехода той успя да преподава и да възпита ученици, които след това създадоха семейства и техните деца отново бяха негови ученици. Това означаваше много за него – богатите плодове на един скромен семинарски учител. Преди всичко Димитър Попов беше един много смирен човек, който се чувстваше нищожен в това огромно поприще с богата традиция. В началните си години той имаше за колеги големи семинарски учители (приснопаметните г-н Ганчо Велев, г-н Желязко Тенев (о. Павел) и др.), за които така и не намерихме време през годините, за да разкажем за техния ежедневен подвиг. Като учител и християнин Димитър Попов беше достоверен съвременен свидетел на православното богословие в България. Безброй пъти съм се удивявал на неговата богословска разсъдителност и прозрения.

– Освен колеги вие бяхте и близки приятели с г-н Попов.

– Така е, дълги години ни свързваше приятелство – още от началото на 90-те години. Спомням си, когато бяхме студенти в Софийския университет, аз следвах история, а той философия – в желанието си да се подготви по-добре като учител и да бъде по-полезен. В онова време той много искаше да преподава християнска апологетика и заради това записа философия, като второ висше образование. В този период прекарвахме доста време заедно, в непрекъснати богословски разговори. Спомням, че в един разговор, доста огорчен от различни ситуации в живота му споделих, че все пак светът в зло лежи и че всеки християнин е изправен пред неизбежен крах в този свят. Тогава той със свойския му искрящ поглед ми каза: Не, не си прав. Светът лежи в Църквата. Спасението на човека и света е само в ръцете на Църквата. Този църквоцентризъм на Митко запомних завинаги. Невероятно негово качество беше умението му да слуша дълго и внимателно. Днес има твърде малко хора, които могат да изслушват. Той умееше търпеливо да слуша всякакви налудничави тези, хипотези и размисли, породени от прочетена книга. Умееше да слуша продължително, а след това да заключи в едно мъдро изречение целия многочасов разговор. Наистина умееше Димитър Попов да изрича важните неща по съвършено лаконичен начин. Макар и да беше изучил Платон и Аристотел, той богословстваше ясно и просто – по рибарски, по апостолски.

В най-тежките моменти, вярвам и за мнозина от неговите ученици и приятели, той умееше да състрадава по един непресторен и нетеатрален начин. Жертваше се… Беше много чувствителен и това мисля беше наследство от неговата кукушка баба, за която често говореше.

– Любовта му към България също беше много ясно забележима и в думите, и в делата му.

– Да, той обичаше изключително много отечеството, което за него беше естествена насъщност. Той не беше крещящ патриотар, но умееше да изрича само с няколко думи своята дълбока вкорененост в родината. Не беше позьор по тази тема. България за него беше истинско отечество, но всъщност колкото и да беше вкоренен в своето земно отечество, двойно повече бе устремен към другата родина и окончателно отечество – Царството Божие. Голямата ни утеха за всички негови близки и приятели е, че той е там, в подножието на Божия престол. Това ни дава допълнително основание и ние да се стремим още повече към Царството Божие, за да може и там да срещнем такива хора като Димитър Попов.

В тези дни особено много тъгуваме, защото си отива един човек, от когото имахме толкова голяма нужда, за да говорим за богословие. И тази загуба изглежда особено титанична днес, когато има такава неистова нужда от свидетели на вярата и богословието в съвременния ни свят. Децата, които той е образовал и възпитал, а неговите първи ученици са вече големи мъже, се надявам, че ще се молят за нашия приятел и няма да го забравят, защото той преподаваше с огромен трепет.

Бог да го прости и да дава упокоение на душата му. Убеден съм, че такива като него – скромни, чисти труженици на богословската нива Господ ще приеме, за да живеят вечно пред Божия престол. Господ да дава сили и на неговите близки и на всички негови ученици, защото тези дни са много, много тъжни за нашата любима Семинария.

С доц. Павел Павлов разговаря Ангел Карадаков.

За Ангел Карадаков

Виж още

Св. Ниниан, апостол на Пиктите

На 16 септември Православната църква чества паметта на св. Ниниан, апостол на Пиктите. Според достигналите ...