Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Откъс от книгата “Край стените на града” на монахиня Порфирия.
Девети ноември. Беше мрачен и дъждовен следобед. Отбелязвахме паметта на Св. Нектарий Егински. Наближаваше 13:00 часа, когато един усмихнат господин с благородно изражение, ме спря. В едната си ръка държеше торбичка, от която се показваха две големи кутии от сладкарница, а в другата – голям черен чадър. Поиска да го кача и тръгнахме.
След минутка отвори една от кутиите и ми предложи да си взема сладка.
– Днес имам имен ден.
– За много години, бъдете жив и здрав и, както сте днес, все така сияещ от радост!
– Много благодаря!
– Ще празнувате ли у вас? – попитах го аз.
– Да! Преди малко се обади съпругата ми и ми заръча да купя още сладки. Погрижила се е за всичко останало за довечера. Поканили сме близки приятели и роднини. Намирам, че това е повод да се съберем, да се видим кой как е, да хапнем и да се порадваме.
– Дано по-често имаме такива поводи и то не само по празници, сватби, кръщенета или погребения!
– Кръщенета? – възкликна той. – Тук малко ме засегна!
– Засегнал съм те? Защо?
– Защото нямаме деца.
– Млад си още! Има време.
– На 40 съм, женен от 10 години! Мечтата ми да си имаме дете отдавна се изпари. Раната, която обаче това ми отвори, все още не се е затворила.
– Не разбирам обаче, защо рана? Задето нямаш деца ли?
За миг настъпи тишина. Попитах го:
– Обичаш ли жена си?
– Страшно много.
– Тя обича ли те?
– Да, изключително силно
– Тогава не виждам причина да се чувстваш толкова наранен.
– Ами едно детенце да си имахме, щяхме да сме най-щастливите хора на земята!
– Недей да мислиш така! Няма как да знаеш какво би могло да се случи. Замислял ли си се какво би станало, ако имаше дете, но то имаше някакво увреждане? Или пък ако беше станало зависимо от наркотици или алкохол? Ами ако беше блудник, какви проблеми бихте си имали?
– Така не съм го мислил. Истината е, че се разбираме чудесно с жена ми. Пък и финансово сме много добре. Често обаче си говорим с нея за това, че не можем да заченем, и ни става тъжно.
– С какво се занимаваш?
– Университетски преподавател съм.
– Чудесно! А жена ти работи ли?
– Да, тя е лекар.
– С две думи животът ви е чудесен, но ви липсва дете!
– Точно така, именно дете ни липсва.
– Ще ми позволиш ли да те задам един въпрос?
– Каквото поискаш!
– Някога поблагодарили ли сте на Бога за любовта, здравето, финансовото ви състояние и всички блага, които имате?
Господинът замълча, не отговори веднага.
– Не! Ако съм честен, никога не сме Му благодарили. Забравили сме Го. И знаеш ли, още от деца нито аз, нито жена ми някога сме имали проблеми.
Тогава му отговорих:
– Хм, значи помните Бога само в трудностите. А замислял ли си се, че това, което ти смяташ за невъзможно да се случи, е възможно за Бога? Колко пъти сме ставали свидетели на случаи, в които лекарите вдигат ръце от болните, но в последствие те се възстановяват? Достатъчна е вярата, вярата в Бога. Когато вярваш в Него, всичко е възможно – дори най-непоправимото може да бъде изправено. Е, ти ми каза, че имате чудесни отношения със съпругата ти. Опитайте да вкарате и Бог по средата. Тогава ще усетите как щастието, радостта и любовта изпълват душите ви. Карам ви да сеете на непознати ниви, но съм сигурен, че ако предприемете тази крачка, ще пожънете плодове най-сладки, чийто вкус още ти е непознат.
Много си говорихме за тайнствата на Изповедта, Светото Причастие, за радостите от християнския живот.
В един момент го попитах:
– Замисляли ли сте се, че може би Бог, в своята любов, не ви дава да заченете собствено дете, за да може да си осиновите някое, чиито родители, поради една или друга причина, са го оставили в някоя институция? А то, миличкото, си търси семейство, което да му подари любовта, от която е било лишено от онези, които са го довели на този свят! Знаеш ли колко са децата, които имат нужда от една топла прегръдка, от нежна ласка, обич и любов?
Сиропиталищата са препълнени с деца, които мечтаят да си намерят мама и тати, да бъдат част от семейство.
А вие, като сте и финансово стабилни, не би трябвало да имате проблем с осиновяването. Пък и освен това, човек не става родител единствено, когато роди свое собствено дете. Родител ставаш тогава, когато отгледаш и възпиташ едно дете правилно; когато ти се свива сърцето, ако е болно, когато го гледаш как расте с всеки изминал ден, когато му помагаш да направи първите си крачки, когато чуеш първите му думички – мама, тате.
След като чу думите ми, видях, че отново се усмихваше. Лицето му просветна.
– Имаш право, не е задължително да родиш, за да си родител. Сериозно ще помисля върху въпроса за осиновяването, макар и някога да го бяхме отхвърлили като възможност. Сега ме накара да погледна на нещата по един друг начин, изпълнен с любов. А и също да кажа едно голямо благодаря на Бога, Когото бях забравил. А и ще опитам да Го поставя в средата на нашия живот. За съжаление обаче стигнахме! Много хубаво си поговорихме. По някакъв начин успя да изнамериш Бога в тъмните недра на съзнанието ми и ме накара да почувствам, че съм безсилен пред Него и че имам нужда от Него.
– Т.е. – ти си смятал, че си бил много силен?
– Да! Тъй като насреща имам силата на парите, а, както знаеш, с пари можеш да си купиш всичко!
– Има обаче едно, което не можеш да закупиш дори с цялото злато на света. Бог!
– Имаш право! Бог не можеш да купиш!
– Ами, пожелавам ти всичко най-хубаво, Бог да бъде с теб! И не забравяй това, което си говорихме!
– Бъди сигурна, че не ще го забравя, както и теб.
Разменихме си телефоните с обещанието, че един ден ще се срещнем отново. След седем месеца ме покани на кръщенето на осиновената му дъщеричка. И двамата бяха крайно щастливи!
Превод: Асен Андонов
Снимка: pixabay.com
