Начало / Uncategorized / За „удобствата“ по време на изповед

За „удобствата“ по време на изповед

Наскоро четях един чуждестранен вестник (е, английската част от него) и в него имаше статия за една църква. Погледът ми бе привлечен към статията първоначално от една снимка, на която един свещенник с дълга бяла брада, бе седнал на малък стол и държеше броеница.

В статията пишеше, че „монахът, отец (няма да споменавам името) пристигна от манастира (отново няма да спомена име) точно преди Пасха, за да изповяда вярващите. На множество хора им бе по-удобно да се изповядат при свещеник, или в този случай монах, който не познават, отколкото при техния духовен наставник или при свещенника, при който се изповядват по прицип, така че митрополит (няма да споменавам името му) организира посещението на този монах, за да може той да посети няколко църкви по този повод“. Статията ме накара да помисля за момент и трябваше втори път да я прочета, за да съм сигурен дали съм я разбрал правилно.

Мисля, че всички сме на мнението и разбираме, че изповедта не е тайнство, в което трябва да се чувстваме комфортно, както и (както се практикува в някои Поместни църкви бел. ред.) записването на греховете на лист не се прави, за да ни бъде по-лесно при изповедта. 

Приемането на Свето Причастие в неделния ден и помазването, което се извърша от свещеник върху болен човек, са източници на велико успокоение и ободрение за душата, но не познавам човек, който отивайки на изповед си казва: „Ох, нямам търпение да разкажа на отеца всичките злини, грехове и душепагубни неща, който съм извършил“. Естествено, успокоението и благословението идват едва след опрощението на греховете, но това чувство за комфорт и успокоение на душата идва в края на изповедта, а не в началото.

Нека бъдем честни: отиването на изповед наподобява, един вид, посещението при зъболекар – ти наистина имаш нужда да отидеш и се радваш, че си отишъл, но едва след като всичко е приключило, но никой не трепти от радост докато траят тези две интервенции.

Изповедта при нашия духовен наставник е психологически възможна само и единствено ако гледаме на свещеника като на баща.

Прието е да се изповядваме при нашия духовен наставник, тъй като Православният живот трябва да се води в семейна среда, наречена църковна общност. В това семейство, църковната общност, свещеникът е главата на семейството и той действа по същият начин, по който действа един баща. Бащата е човек, който ни обича и ни закриля и с него би трябвало да можем да споделим нещата, от който се срамуваме, тъй като, обичайки и закриляйки ни, той не иска да изпитваме тези чувства. Свещеникът не е като всеки друг мирянин в една църковна общност, тъй като не бихме дори си помислили да споделим нашите тайни и срамни постъпки с ближните. Свещеникът е различен и неговата роля е различна. Той е наш духовен баща, наставник, и като такъв ние можем да си позволим да бъдем уязвими пред него, така, както сме по време на изповед.

Поради тази причина, в известен смисъл, е проблематично да избягваме да се изповядваме при нашия духовен наставник, отивайки при някой друг свещеник, с цел да избегнем тези чувства на уязвимост и дискомфорт. Това отказване от изповедта при нашия духовен наставник също пречи на това да го считаме като наш баща. Искаме да го виждаме и общуваме с него в неделните дни, така както бихме направили с всеки друг човек в църквата, която посещаваме, усмихвайки се смело, знаейки, че той никога няма да разбере най-дълбоките ни тайни и скрити дълбоко в нашето съзнание грехове. Това е проблем, защото когато отказваме да приемем духовния си наставник за наш отец и баща, не се отнасяме към другите хора в църквата като със семейство. В ситуацията описана в статията, която споменах, свещеникът може да се превърне не в баща на нашето църковно семейство, а просто в платен работник, на който трябва да отдаваме чест. Също така, общността, в която принадлежим, и която свещеникът оглавява, не е нашето истинско църковно семейство, а просто един събор от хора, в който липсва по-висшето духовно значение, което има една истинска църковна общност.

Организацията може да бъде добра, да извършва множество добродетели, но тя си остава просто една организация, а не истинско семейство и не ни носи чувство за принадлежност, тъй като не може да ни даде тази идентичност в същия смисъл, в който семейството може да го направи.

И така. Нормално е да чувстваме неразположение, страх или уязвимост преди и по време на изповед. Можем, естествено, да избегнем тези неприятни чувства, като се изповядваме при друг свещеник, който не ни се налага да виждаме всяка неделя. Или пък можем да изберем да бъдем силни и да преодолеем страха от тези чувства, като се отнасяме към нашия свещеник като към наш истински баща. Ако св. ап. Павел е прав в неговото определяне и описание на църквата като Дом Божий (1 Тим. 3:15), то втората опция е определено правилната за нас.

Автор: о. Лорънс Фарли

Превод: Георги Германов

Източник: obitel-minsk.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Изпълват се 133 години от кончината на Българския екзарх Антим

Българската православна църква и Видинска епархия днес отбелязват годишнина от кончината на първия Български Екзарх Антим ...