Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
На 19 декември 2019 г. почина в Господа бележитият гръцки богослов, църковен историк и дългогодишен университетски преподавател проф. прот. Георги Металинос.
Представител на богословското поколение на 60-те и 70-те години на миналия век, закърмено в лоното на религиозните братства „Зои“ и „Сотир“, отец Георги Металинос се превръща в един от последователните критици на деформациите, възникнали вследствие от крайния морализаторски характер на въпросните движения. Преподавател на няколко поколения богослови и клирици (вкл. от България), той е сред богословите, които през 20 век преоткриват за православното богословие делото на великите отци-коливади (св. Макарий Нотарас, св. Атанасий Париос, св. Никодим Светогорец и техните ученици) като продължители и обновители на непрекъснатото в своята приемственост и единно в своята завършена цялостност Предание на Църквата. Същевременно отец Георги – винаги бодър, борбен и критичен към неправдите дух, имаше дръзновението да отстоява истините на православната вяра, каквото и да му струвало това в личен или професионален план. Приятелството му с един от големите богослови на нашето време – отец проф. Йоан Романидис е повлияло в значителна степен върху неговата богословска позиция по редица национални и глобални въпроси.
Същевременно отец Георги Металинос се превръща във водещ изследовател и издател на важни исторически извори (архива на Халкинското богословско училище, както и личният архив на неговия ректор митрополит Константин Типалдос-Яковатос), в които се съдържат ценни сведения, вкл. за българската църковна история на 19 век. Българското църковно общество още помни последното му посещение в България през 2011 г. по време на Седмицата на православната книга във Варна. Текстът, който предлагаме на вниманието на читателите е публикуван за пръв път на български език в „Църковен вестник“ и е доклад на неговия син Димитриос Металинос, произнесен по време на паметната вечер, посветена на о. Георги, организирана от Духовния център към Атинската архиепископия през м. март т.г.
***
Отец Георги Металинос (1940 – 2019)
Житиепис
Автор: д-р Димитриос Г. Металинос, преподавател по история в Университета на о-в Корфу
Отец Георги имаше особеното благословение, действително божествен дар, да живее съгласно с обичаното от него определение, което той даваше на християнството като Православие на светиите. Осемдесетгодишният му живот се отличаваще с „непрестанно търсене на нетварната Божия благодат“. Непрестанно търсеше в своя живот Божията благодат, като се опитваше същевременно и самият той да бъде възприемчив към нея. На първо място в живота му не стоеше самият той, а стоеше Бог, и както често повтаряше: „Богът на свети Спиридон и на света Теодора, тъй като аз не съм достигнал до такава степен, че да Го съзерцавам. Да, защото вярваме в светиите – допълваше той – тъй като те са достигнали до обожение и описват Иисус Христос като фар на Светата Троица, Когото те виждат, докато аз, поради моите страсти, не мога да видя Христа. Ограничавам се с опита на очевидците. Към тези наши светии питая безусловно доверие.“
Отец Георги Металинос е роден в емблематичната за най-новата ни история 1940 г., на 11 март, но беше „жертва“ на Втората световна война и на гражданската война, тъй като поради дългото отсъствие на баща му Димитриос, родителите му живеели на разстояние един от друг. Малкият Георги бил закърмен сред бедната атмосфера на столицата на Керкира (Корфу) от майка с името Йоланда Борш (малтийка по произход) и от баба си Антония Авлониту. Майка му била възпитана в римокатолицизма, но покръстена в Православието – единствено, за да сключи един разтрогнат по същество брак. Тези две жени – майката и бабата – с много жертви и в едно трудно и необичайно общество, каквото е кекркирското, се опитвали да изгледат малкия Йорго.
На възраст едва шест години Георги си спомня как заедно с майка си се черкуват в митрополитския храм „Света Богородица Спилеотиса (Пещерна)“, където се пази нетленното тяло на света императрица Теодора. От амвона проповядвал Севастиан Аспиотис (по-късно Еласонски митрополит), който очаровал малкия Георги – нещо, което той споделил ентусиазирано с майка си: „Мамо, като него искам да стана, когато порастна!“, за да получи обезсърчителния отговор: „Как ще станеш като него, след като ние нямаме средства, за да живеем, а баща ти ни забрави…“. Нещастната му майка и уважавана наша баба, изляла своя гняв и оплакване, което таяла в себе си заради напускането на неговия баща и наш дядо. В такава семейна среда бил откърмен през първите години на живота си нашият баща. Но истинските му родители – великият свети Спиридон и великата света Теодора – лично се заели с устройването на пътя на жадуващото за образование и служение дете. Така изпратили на пътя му отец Георги Саванис, женен свещеник, който нямал деца. Всекидневието на малкия Георги преминавало от училището, през храма „Свети Елевтерий“, където бил ефимерий духовният му отец Георги, та до старата филхармония на Керкира, където в продължение на часове изучавал саксофон и обой.
Неговият духовник го подготвял духовно за приемане на свещенство. По този път го подкрепял с неограничената си любов и просветеният митрополит на Керкира и Паксос Методий (Кондостану). Двата най-главни съвета на духовника му предопределили по-сетнешния му път: „Внимавай, напомнял му той, да бъдеш смирен, тъй като е достатъчно една капка кръв да попадане в мозъка ти, за да загубиш ума си и да станеш идиот.“ А също: „Да изучиш науката правилно и достатъчно, та да служиш на събратята си, които нямат познания.“ Скромен живот от една страна и служение на хората – от друга, били твърдите пътепоказатели в по-нататъшния му път.
Когато постъпил като отличник в Атинския национален и Каподистриев университет, се появил баща му Димитриос, който работел като секретар в съда и му предложил да поеме разходите по следването му в Юридическия факултет. Какво да прави бедният Георги – отстъпил поради нуждата пред желанието на баща си. След първата година обаче решил да продължи в Богословския факултет, към който питаел най-голяма любов. Във Факултета се запознал и с човека на своя живот – с търпеливата, скромна, разсъдителна, но преди всичко благодатна съпруга и наша майка Варвара. Тя произхождала от една напълно различна семейна среда. Многодетното ѝ семейство (шест деца, от които пет момичета) с баща предприемач било заможно и имало традиционна връзка с Църквата. Но тя, по Божията благодат, избрала да следва богословие. Целта на Георги „в скромен живот и служение на събрата“ се срещнала и съвпаднала с житейската цел на Варвара, в резултат на което те – с благословението на Керкирския митрополит Методий – се венчали. Духовникът му отец Георги Саванис се преставил в Господа една година по-рано, през 1964 г., след като успял да предаде своето „дете“ в сигурните ръце на Варвара, но и в ръцете на техния състудент отец Методий Металинос (по-късно протосингел на Керкирската митрополия и игумен на манастира „Ширшая небес“), който се заел още от първите години на съвместния им живот с тяхното духовно ръководство. Светиите-закрилници се погрижили за Георги, като изпращали по пътя му духовни човеци.
В Западна Германия, където Георги се намерил заедно със семейството си за магистърско обучение, светиите-закрилници Спиридон и Теодора му изпратили един образцов епископ – Германският митрополит Яков (Дзанаварис), който забелязал съкровената цел на семейство Металинос да служат на обуреваемия народ (още повече в „пазара на роби“, както о. Георги наричаше тогавашна Германия). В резултат на тази духовна връзка отец Георги бил причислен към свещения клир на възраст тридесет и една години (16 май 1971 г.). За съжаление не се е радвал дълго време на сътрудничеството и ръководството на своя пастиреначалник, който няколко месеца по-късно починал при трагична автомобилна катастрофа.
На Запад се запознал с най-главните идеологически течения на онази епоха, които със закъснение от няколко десетилетия се пренасяли и в родината му Гърция. Така общувал с другите разновидности християнство (римокатолицизъм, лутеранство и англиканство), изучил в дълбочина икуменическото движение, опознал главните философскополитически течения и изследвал политиката и дипломацията на западните сили чрез запазените архивни материали. По този начин беше придобил едно научно снаражение, което му помагаше да не се превръща в расоносец на обвинителното и поучаващо слово, а – с Божията благодат – в апологет и изповедник с аргументирано богословско, а следователно и научно, слово. И макар че служеше на народа Божи на пъвро място духовно, презвитерата му съслужеше като се проявяваше като истинска дякониса и се грижеше и за жизнените потребности на техните събратя. Енорийският център „Света Олимпиада“ в Кьолн, в чест на преподобната дякониса на свети Йоан Златоуст, представляваще благословена общност, духовна работилница за обикновените работници на Германия. Трудни години, но изпълнени с благодатта на нашия Троичен Бог.
Принудителното завръщане в Атина (1975 г.), подир някои перипетии и скърби, го довело до университетския храм „Свети Антипа, епископ Пергамски“ към Факултета по стоматология, където, по Божията благодат, о. Георги служи в продължение на четиридесет и три години (1976 – 2019). Отец Георги възприемаше храма като духовна работилница, естествено продължение на университетската аудитория, където той вече като духовен отец можеше да съдейства за духовния напредък на своите студенти и ученици.
Единствената дейност, която би могла да прекъсне непрестанната му изследователска работа, беше музиката. Мъдрите ни родители насадиха у нас любовта към музиката – нещо, което доведе всички ни, т.е. всички шестнадесет члена на семейството ни, до това да свирим на музикални инструменти или поне да пеем. Около музикалната хармония, симфония и съработничество, децата и обичните десет внука на отец Георги, имахме незаличими семейни моменти, които бяха смирено славословие към нашите светии-закрилници. По същия начин, както обичаше и се грижеше за своето семейство, така се грижеше и обичаше и духовните си чеда, за които се хвалеше в Господа. Много често в семейните ни разговори проявяваше и показваше тази своя любов и удивлението си от духовния напредък на духовните си чеда. Това беше Божи дар, защото чувствахме, че принадлежим на едно още по-голямо семейство, на нашата малка енория и на безкрайната Христова Църква.
Нашият баща беше за всички нас образец на човек, който постигна целите си след постоянна борба, усилие и молитва. Но самият той ни напомняше, че всичко се случва „по Божията благодат“. „Без Божията благодат, повтаряше често той, не можем дори да дишаме.“
Неговите светии-закрилници св. Спиридон и св. Теодора никога не го изоставяха, тъй като и той от своя страна непрекъснато се обръщаше към тях. Каквито и горчивини, неправди, клевети, които произлизаха главно от църковното и академично пространство, да изпитваше, те не бяха насочени към негови лични слабости, а в повечето случаи към желанието му за изповядване и защита на православното светоотеческо богословие и Предание. Особено през последните години, когато към неговата личност се бяха насочили неморални и небогословски нападки, беше свикнал да повтаря следните апокалиптични слова: „Скоро ще се срещна с нашия Христос и треперя да не ми постави следния въпрос: Добре де, папа-Георги, в живота си имаше слабости и недостатъци. Вярата Ми, папа-Георги, какво ти пречеше? Как дръзна да накърниш вярата Ми?“…
Човекът отец Георги, който по никакъв начин не можеше да се разграничи от клирика и учителя, гледаше винаги нависоко, т.е. към Бога и към Неговите светии. В живота му преживяхме едно постоянно чудо:
- Макар да нямаше материални средства, успя да получи най-високото светско образование.
- Макар да бе лишен от баща, светиите запълниха това място, като изпращаха на пътя му значими духовни отци.
- Макар да беше преживял притеснения в своето семейство, с Божията помощ, се запознал със съпругата си Варвара и се удостоили да създадат многочленно семейство, с всички радостни и трудни моменти в него.
- Макар да странеше от публични длъжности, се беше превърнал в публична личност.
- Макар да странеше от народничеството и показването, се беше преврърнал в любимец на народа и разпознаваема личност.
- Макар да странеше от двуличието и политическото лицемерие, се бореше в публичния живот с компаса на светото Евангелие.
- Макар да имаше страхове, никога не се побоя да говори аргументирано за лица и неща.
- Макар да уважаваше безгранично институциите (Църква, родина, университет и пр.), не се колебаеше да заклейми публично недостойни техни служители.
- Накрая, колкото и да не беше съгласен с някои църковни личности, тъй като последните оправдано или неоправдано (Господ знае), не бяха съгласни или се разграничаваха от светоотеческото богословие и предание, не чувстваше и не предаваше ненавист, още по-малко пък на нас, неговите деца.
В усамотението на болницата ни даде последния си духовен завет. На нашия въпрос: „Татко, как си, какво правиш?“, той ни отговаряше: „Уча се да се моля…“.
Не знаем какво точно виждаше и живееше блаженопочиналият отец Георги в благодатта на светиите. Знаем обаче с пълна увереност, че той може да заяви вече на Господа на неговия живот:
С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване (2 Тим. 4: 7 – 8).
Превод: Александър Смочевски
