Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Наскоро отделни епископи от близкосъседни поместни църкви заявиха намерението си по време на рождественските (а вероятно и богоявленските) празници в епархиите им да се служи „при закрити врата“ (т.е. богослуженията да останат недостъпни за вярващите).
Това намерение е заявено, въпреки решението на съответните тамошни държавни власти да допуснат присъствие и участие на миряните в богослужението за Рождество Христово. Тези епископи мотивират своето решение с необходимостта от ограничаване на общите (обществени) събирания с оглед на заразната болест (коронавирус).
Богослужението „при закрити врата“ означава, че ще бъде ограничен свободният достъп до св. Литургия и други богослужебни последования на всички вярващи християни – членове на местната (епископска) Църква (с изключение на свещенослужителите и останалите църковни служители, чието присъствие и участие се оправдава с необходимостта [те явно се смятат за conditio sine qua non] и с „принципа на представителността“ – служещите клирици представляват [заместват] отсъстващите, подобно на народните представители, които представляват интересите на народа или на „викария“ [на Запад], който замества Христос или своя епископ). При това се посочва, че цел на затварянето на храмовете е да се избегне заразяването на вярващите и разпространяването на болестта.
Възникват различни казуси (медицински, богословски, социално-психологически, юридически и пр.), като всички те се движат около една проблемна ос: дали такова едно решение е уместно; ако е уместно, дали е оправдано; а ако е оправдано, дали е разрешено (от съответния законов ред в съответните държави и от вътрешното канонодателство на Църквата).
- „Интердикт“ – наказателно затваряне на храмовете в римокатолическия Запад
„Интердикт“-ът (лат. interdictum – ‚забрана‘) е забрана за обществено богослужение, налагана от римския папа обикновено върху големи територии и за дълго време, в повечето случаи по икономически причини (неизплащане на дължими данъци) или политически (борба с местните феодали). В резултат от това наказание често пъти невинните страдали наедно с виновните. Според историците на римокатолическото право има три вида „интердикт“:
- местен (interdictum locale) – ограничава се определена местност, в която богослужението се „спира“, но обитателите на тази местност биха могли да отидат другаде и там да участват в службата;
- личен (interdictum personale) – това наказание, по думите на средновековните западни канонисти, е „като проказа за прокажените и като сянката на човека“ (sicut lepra leprosum et hominem umbra) – следва го, където и да се намира той, било на неговото постоянно местожителство, било на друго място;
- смесен (interdictum mixum) – отнася се и до мястото, и до неговите обитатели.
„Интердикт“-ът бил страшно оръжие в ръцете на папите, защото той бил масово наказание, бил налаган над големи територии (градове, области), а не над отделни лица. Постепенно той бил смекчаван: разрешавано било извършването на кръщения, миропомазване, изповед, а също така на богослужение на някои големи празници, проповеди, както и „мълчаливи погребения“ на духовни лица, починали в райони, над които било наложено това наказание.
Само за илюстрация: през късното Средновековие немският гр. Ерфурт бил наказан с „интердикт“ за три години, гр. Улм за четиринайсет, Цюрих за десет, а Франкфурт на Одер – за двайсет и осем години. В последния град, след тези близо трийсет години забрана за обществено богослужение, новото поколение, което междувременно се било родило, започнало да гледа с насмешка на възстановените католически служби, които му се стрували нещо странно и невиждано (вж. Friedberg, Е.А., Die Granzen Zwischen Staat Und Kirche, Abth. 1, Tübingen, 1872, с. 59).
- „Интердикт“ и свещени канони
В свещените канони на Църквата (1 – 9 век) такова наказание не съществува. Едно-единствено правило споменава за нещо подобно. Това е канон 4 на Седмия вселенски събор през 8 век (787 г.) в Никея. В това правило се говори за епископи, които проявявали алчност и сребролюбие. Като увод към канона са приведени почти дословно думи на св. ап. Павел от Деянията апостолски: „ От никого не поисках ни сребро, ни злато, нито дреха… С всичко ви показах, че именно така трябва да се трудите и да поддържате слабите… По-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (срв. Деян. 20: 33 – 35, както и: Рим. 15: 1; 1 Кор. 9: 13 – 18; 2 Кор. 7: 2 и др.). После, въз основа на тези апостолски слова, се казва защо епископът не бива да проявява користолюбие (да се стреми към „гнусна печалба“). Но това според канонодателя (т.е. според събраните на Вселенския събор отци) се очаква не само от епископите, а и от „клириците и монасите“.
След увода следва изложението на въпроса и каноничното му разрешение. Говори се за някои (епископи), които поради алчност (понеже искали злато или други предмети от своите клирици) или поради „непоносимост“ (съотв. ἐμπάθειαν или според други ръкописи: ἰδιοπάθειαν; слав. Кормчая: по нéкоей своéй стрáсти; Зонара: силна страст) извършват някое от следните действия:
- забраняват на подчинените си клирици да извършват богослужение (налагат им наказанието „аргос“) или ги отлъчват от църковно общение;
- затварят храмове, за да не се извършва в тях божествена Литургия.
Канонът нарича такъв епископ „безчувствен“, понеже той насочва своята страст („неистовство“) върху „безчувственото“ (храма), сякаш него наказва. За такъв отците предвиждат, че трябва да пострада от същото наказание, което сам той налага – аргос или отлъчване (вж. коментара на св. Никодим Светогорец), защото той престъпва Божията заповед и апостолските наредби.
За заключение на канона е избран друг апостолски откъс – този път от св. ап. Петър: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5: 2 – 4).
Както видяхме, в това правило отците разделят епископите според мотивите. Едни от тях го правят поради алчност и сребролюбие, а другите – понеже имат някаква неприязън, своя особена (непричинена отвън) непоносимост или страст спрямо клириците си, а явно (това се подразбира, без да се казва) и спрямо миряните, т.е. спрямо целия Божи народ, когото наказват по този начин. Очевидно извършваното от споменатите в правилото епископи не било често срещано явление, нито пък било установена практика в Източната църква. Затварянето на храмове, забраната на богослужението, било необичайно за Изтока. То било западна църковна практика – това е наказанието, наречено „интердикт“, за което вече споменахме, и което се било промъкнало и на Изток (еп. Никодим Милаш). Отците на Седмия вселенски събор се опитали да ограничат разпространението му и да го изтръгнат още в зародиш, като предотвратят гибелните му последствия. Така те постановили въпросния канон.
- Целта, която не оправдава средствата
От казаното дотук става ясно, че канонът не допуска по никакъв начин затваряне на светите храмове, нито пък спиране на богослужението – нито поради користолюбие (незадоволени материални претенции) на някои (епископи), нито поради непоносимостта, която те може би изпитват – било спрямо клирици, било спрямо миряни. Показателно е, че свещеният канон не допуска трети вариант (tertium non datur) като мотив за затваряне на храмовете, освен посочените два. Явно канонодателят (Вселенският събор) не си е представял (не е допускал като вероятно или възможно) по друга някоя причина епископ да затвори храмове или да спре богослуженията в тях. Прави впечатление също така, че и двата посочени мотива – алчност или непоносимост (встрастеност) – са греховни състояния. Т.е. възможната мотивация е обусловена от греховно поробване на душата на конкретния епископ. Не се посочва възможен благороден (канонично- или нравствено-оправдан) мотив като основание за такова едно деяние. Дори не се намеква, че затварянето на храмовете или спирането на богослуженията в тях – при определени обстоятелста – би могло да бъде нещо добро. Великият византийски канонист Валсамон (12 в.) пише в обширния си коментар към това правило: „…който заключва храм по който и да било законен или незаконен начин, трябва, както ми се струва, да бъде наказан, както е казано по-горе“, а именно: „трябва да бъде наказан и повече от отлъчения“, т.е. с наказание по-строго дори от отлъчването…
В заключение можем да кажем, че 4-о правило на Седмия вселенски събор не разрешава на епископите да затварят светите храмове или да прекратяват извършването в тях на богослужения. Напротив, то защитава неприкосновеността на храма, достъпа до него и извършването на богослужение.
Автор: Александър Смочевски
Снимка: pixabay.com
