Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Християнските празници и България
Особеното обществено състояние, в което се намираме (пък и наближаването на Рождество и Нова година), дава повод да се помисли за празниците и изобщо за празничността. Понеже сме християнска страна повече от хилядолетие и поради това празнуваме по християнски, трябва да се кажат няколко думи за това, що е християнски празник.
„Да празнуваш“ значи да отбелязваш някакво важно събитие заедно с други хора (а не сам). Събитията, които християнинът отбелязва чрез своите празници, са от живота на Бог, когато Той е бил Човек. Затова празнуваме Рождество Христово, Богоявление, Сретение Господне, Преображение, Възнесение и особено Великден (Пасха). Всички тези дати, подвижни или не, се отнасят до живота на Иисус Христос. Имаме и празници, свързани с живота на Неговата майка – Света Богородица. Това са Благовещение, Рождество Богородично, Въведение и Успение Богородично. Освен това празнуваме дати, отнасящи се до живота на основаната от Бог Църква – най-напред Петдесетница, после Въздвижение на Кръста, а също и всички празници на светиите, приети от Съборната църква.
Така че главните и най-стари български празници са тези. Освен тях имаме и държавни, тоест национални; и оттук нататък всякакви обществени, професионални, семейни и лични празници, но тяхното значение за обществото като нещо „цяло и едно“ е по-малко. Към тези, които не са от най-голямо значение, се отнасят и празниците на други религиозни общности. Държавата допуска и уважава тези празници, защото хората, които ги отбелязват, са български граждани. Но главни са тези на Църквата: и доколкото това е така, имаме основание да твърдим, че България и днес продължава да бъде християнска страна.
Пандемията
През 2020 преживяхме едно тежко смущение на обществения живот, което се отрази и върху личния живот на всекиго. Не мисля да обсъждам медицинската страна на случилото се. За това, каква е болестта и какви да са профилактиката и лечението, е най-добре да говорят занимаващите се професионално и по призвание – това са изследователите (вирусолози, епидемиолози), а също действащите лекари и фармаколозите. От тяхното виждане трябва да зависи какво ще е отношението ни към болестта. Още от самото начало забелязахме, че мненията на изследователите и медиците се различават съществено – както относно профилактиката, така и относно лечението.
Дали политиката, която нашето и други правителства възприеха е най-добрата? За това има спорове. Политиката в различните страни явно не е една и съща. Но ако говорим за света, в който участваме – това евро-американският, който в известна степен включва и Русия – промените са големи и приблизително еднакви навсякъде. Изключенията, като тези в Швеция и Беларус, са малко; но и там хората понасят следствията на това, което се случва по света.
Отказ от всеобщо благосъстояние
Преди да премина към влиянието на тези събития върху християнската празничност, ще обърна внимание на отношението на промените към идеологията на нашия свят. Не е тайна, че един от основните ѝ принципи от последните 30 години, е този на „икономическия растеж“. Влиятелните евро-американски медии, а след тях и останалите, занимаваха всекидневно гражданите с това, какъв е икономическият растеж, застой или спад тук или там, преди или в близко бъдеще. И ако някъде се случваше растеж, това се смяташе за свидетелство, че животът там върви общо взето добре; ако не – напротив. Това значеше, че е редно хората да се стремят към по-добър живот – което, казано по такъв начин, никой не би оспорил; а пък „добър живот“ значеше просто „повече потребление“.
Някой би казал, че това е нормално за капиталистическия свят, където главната грижа на водещата прослойка е печалбата. Но ние, които помним XX век, можахме да забележим, че почти същото се предлагаше и на гражданите на социалистическите страни – особено от 1970-те години нататък. Предполагаше се, че е редно хората да забогатяват, макар и справедливо. Този принцип, наред с онзи за „мирното съвместно съществуване“ на „държавите с различен обществен строй“, и с допускането на един умерен интерес към националното, постепенно измести принципа на „класовата борба“, чиято цел беше победата на комунистическите партии по всички части на Земята. Така че ние, като хора от държава, която е била и социалистическа, отдавна сме привикнали с убеждението, че е желателно и дори нормално хората да стават все по-заможни – че е нормално да има икономически растеж.
Но това, което се случи – и продължава да се случва с неотслабваща скорост – е пряко отрицание на принципа за „нарастване на благополучието“ чрез икономически растеж. Изведнъж, ако се съди по характера на публикациите във влиятелните медии, се оказа, че растеж няма да има, а напротив – ще има спад, и то голям. Това обаче не се представя като катастрофа, както би трябвало да бъде, ако растежът и забогатяването се смятаха за най-важното нещо. То се представя като нещо „в реда на нещата“ – при положение, че грижата на всички трябва да е съвсем друга, а именно, борба с епидемията. По същия начин щеше да се говори, ако беше избухнала световна война: тогава също нямаше да се очаква по-нататъшно забогатяване, а първата задача щеше да е победа над противника. Така че идеологическият принцип на „нормалността“ на увеличаване на благосъстоянието, изведнъж и пред очите на всички беше просто отменен.
Перестройката и „новата нормалност“
Официално е прието да се казва, че няма друга причина за това, освен изненадващото разпространение на новия вирус; и че веднага щом епидемията бъде овладяна (а това може да стане скоро), всичко ще тръгне по старому. Но се допуска и присъствието на гласове, които казват, че връщане към старото може и да няма. Да обърна внимание на нещо, което ние тук сме преживели – и не чак толкова отдавна, а към края на XX век. През 80-те години първо в СССР, а после и в другите европейски социалистически страни, от най-високо място беше обявена „перестройка“: което трябваше да значи решително усъвършенстване на съществуващия ред без пълната му отмяна. Официално не се предвиждаше нито разпускане на СИВ и Варшавския договор, нито разпадане на СССР, нито отказ от монополната власт на комунистическите партии. Но всичко това съвсем скоро се случи и се тръгна към нов вид политически, обществен и икономически живот. И веднага след обявата на независимостта на страните и въвеждането на политически плурализъм, хората рязко обедняха – първо, защото стоките от магазините изчезнаха и нямаше никакво значение дали някой има пари, защото с тях нищо не можеше да се купи; а после, защото изчезнаха и самите пари, чрез хиперинфлация. Но колкото и тежко да беше това, все пак имаше нещо, което облекчаваше страданието и даваше надежда – това бяха свободите, които до този момент повечето хора нямаха.
Както виждаме, сега – и не само от едната страна на някогашната „желязна завеса“, но едновременно и от двете – се случва нещо аналогично, макар и не еднакво (в историята има подобни, но не еднакви събития). Внезапно и много твърдо беше прекратен достъпът до услуги и развлечения, които хората смятаха, че им се полагат „по принцип“. Отмени се спортът като зрелище за хора, събрани заедно; също и туризмът – и не само този до далечни страни, но се забраниха дори разходките из малките градски паркове и градини. Забраниха се всички културни прояви; прекратиха се училищните и университетските занятия във вида, в който са съществували от векове и хилядолетия. Отмени се и обичайното празнуване, включително религиозното.
Какво беше предложено от страна на властите, като изключим обещаната надежда за „спасение от болестта“?
Това, което вече съществуваше и беше достатъчно разпространено и употребявано – общуването по интернет. Хората бяха посъветвани да живеят главно в интернет. Да пренесат там колкото се може повече дейности – не само комуникационни, но и политически, обществени, професионални, икономически, образователни, игрови… всичко. И празнични.
В такава обстановка е нормално човек да съжали, че има тяло – защото то е, което му пречи да стане просто един безтелесен образ в интернет без никакви „материални“ потребности. Видяхме как за няколко седмици едно общество (и то голямо) на неограничено потребяване се превръща в общество на краен аскетизъм (да не можеш да се срещнеш с роднините си, да отидеш на разходка!). И то не защото хората пожелаха това, а просто чрез заповеди и полицейски надзор. И това засегна стотици милиони, които бяха прекарали целия си живот по друг начин.
Ако имаше някаква утеха, тя беше (и е) в това, че такъв живот е по-опростен и без съмнение – по-евтин. Тъй като потребяването беше намалено в много проценти, а може би в пъти. Ако си позволим да продължим аналогията с края на съветския социализъм: там перестройката очевидно се наложи поради това, че икономическият растеж, с който бяха обвързани повечето стремежи, стана невъзможен. Вероятно в подобна ситуация се намираме и сега.
Това, разбира се, не значи, че коронавирусът не съществува. Но пак повтарям, че неговото съществуване и качества трябва да се знаят от познавачите, които са се потрудили да станат такива, а не от всички – тъй като, колкото и добре да ни информират медиите, подобно знание си остава недостъпно за повечето от нас.
Християнство и дистанционност
Предполагам, че мнозина са чували разсъждения в следния дух: „Добре, какво толкова страшно има, че няколко седмици няма да ходиш на църква? Да не ходиш на мач можеш, да се откажеш от театър също можеш, а от църква – не?“
Разликата между ходенето на църква и на мач е преди всичко в това, че едното събитие има духовен смисъл, а другото няма. Но дори посещението на една хубава театрална постановка или концерт пак няма този духовен смисъл, който има участието в литургията. Тъй като духовният живот на християнина няма за цел просто да го усъвършенства като личност – макар че и това е вярно – а се стреми към нещо много повече: към единение с Бога и безсмъртие.
Но някой би казал: „А какво страшно има в това, да се ограничи физическото присъствие в храма? Нима човек не може да казва молитвите толкова често, колкото иска, да чете сам или със семейството си богослужебни книги (има ги в интернет), да гледа литургии – не само на своята, но на всички други църкви? Нима всичко това не е достъпно? Няма ли той в такъв случай да води духовен живот, няма ли да е християнин?“
Отговорът на такъв въпрос е: „Този човек може би ще мисли, че води духовен живот, и не е изключено да има хубави нравствени качества; но няма да е член на Църквата, и следователно няма да е християнин“. Това сигурно ще прозвучи странно за мнозина. Защото в света отдавна се полагат усилия християнството да се представи като някакво етическо учение – разбира се, похвално; а животът на Църквата като поредица от ритуали, които имат някакъв символичен и исторически смисъл и могат да се извършват от клириците и със, и без участието на миряни.
Това не е така. Трябва да се обърне внимание на следния факт: тайнството Причастие (Евхаристия), което е централно за богослужението и без него християнският живот е немислим, е завещано на вярващите от самия Иисус Христос; но неговият смисъл не е да символизира Тайната вечеря, нито просто да напомня за нея. Чрез Причастието християнинът приема в себе си тялото и кръвта на Бога – не символично, а буквално. По този начин той се единява с Бога не в мислите си, не емоционално, а направо телесно.
Това обаче не може да се направи по интернет.
Християнският празник има смисъл с оглед на Евхаристията и другите шест тайнства; без нея и без тях той би бил просто „честване“ на някакви отминали събития и изразяване на надежди за бъдещето; и едно приятно прекарване в средата на близки и съмишленици. В тези неща няма нищо лошо, и тях ги има и на християнския празник; и при все това те са извън същността на християнството.
Ето защо политиката за ограничаване на „присъственото“ празнуване не противоречи на никои човешки навици, обичаи или религии толкова пряко, колкото на християнството. И стремежът към премахване на личното участие в богослужението неизбежно съдейства за премахване (унищожение) на Църквата.
Точно това опитваха да направят войнстващите атеисти през XX век. И какво постигнаха? Нека тези, които днес взимат решения, засягащи Църквата, да не забравят техния провал.
***
Християнският празник и войната срещу него
Принудителна профилактика
От няколко месеца насам всички граждани в страната ни, както и на множество други страни, са подложени на принудително лечение. Ако някой каже, че това е по-скоро профилактика, ще отвърнем, че и профилактиката (предпазването) е част от лечението. Тя се прави, за да се „предотврати“ болест. Това също е грижа за здравето, борба с болестта и следователно лечение. И също като него може да бъде доброволна или принудителна. Нека напомним, че пълнолетният и пълноправен човек (този, който носи отговорност за действията си) не може да бъде подлаган на принудително лечение (чл. 52 на Конституцията). Държавата, за която работи като служител или данъкоплатец, може и трябва да му осигури възможност за лечение; но тя не може да му заповядва да се лекува. Неговото здраве е преди всичко негова работа; ако се разболее, той ще понесе последствията от това.
Ако това не се признава, тогава излиза, че отношението към хората от страна на държавата е отношение към непълноправни (несвободни) същества.
Война или революция
И все пак днес държавата разпорежда на хората да се лекуват, макар че далеч не всички са съгласни с това. В тази своя дейност тя е подпомагана от влиятелните медии; като съществува впечатлението, че именно те управляват този процес, а тя е просто изпълнител на техните разпореждания (изисквания, настоявания). Защо влиятелните медии вършат това, е въпрос, който не се обсъжда. Ако някой го зададе, веднага ще бъде обвинен, че не е „с ума си“. Така се оказва, че всеки може да бъде контролиран и да му се иска сметка за действията и мотивите, освен влиятелните медии. Те не подлежат на контрол, което значи, че могат да имат тиранична власт над държавите и гражданите; или да са инструмент на властта на някой, който още по-малко подлежи на контрол.
И тъй, в живота на обществата чрез средствата на властта се внесе съществена промяна, и то противно на желанието на хората: всъщност, никой не се допита до тях. Как да наречем това, освен война или революция? Нормално е да се пита кой води тази война или революция, и с каква цел. Във всеки случай тя върви срещу установения начин на живот.
Празник и смисъл
Защо хората се събират да празнуват? Дали това е просто почивка след работа? Празникът е и това („ден, празен от работа, незает“). Но освен това той е време да се поговори „защо работим“. И още повече: защо живеем. Да се мисли по тези въпроси не значи да се правят някакви тежки изследвания или да се провеждат дебати; то може да стане чрез разговори, игри и музика. Във всеки случай празникът създава възможност на хората да се насочат към темата за смисъла. А загрижеността за смисъла (защо правим това или онова, защо изобщо живеем) е характерна за човека като разумно същество; тя е дори един от белезите на неговата разумност. Така че възпрепятстването на празника е преследване и измъчване на човека, като разумно същество; и съдейства за неговото унищожение
Празник и безсмъртие
Всичко, казано дотук за празника, го има и при християните; но има и повече. Защото християнинът не отива на празник само за да разговаря или се весели с други хора; нито само за да слуша молитви, четене на Писанието и проповеди. Той отива и заради тайнството. Някои тайнства се отнасят само до дейността на клириците (свещенство), или се извършват само веднъж в живота (кръщение). Но има други, които се извършват многократно, и те са в сърцевината на християнския празник. Такова е причастието. Него човек извършва не за да узнае смисъла на живота, а направо за да се приобщи към живота – и не към временния, а към вечния. Всички останали тайнства по различен начин служат за тази цел; и стремежът към нея е основата и същността на християнския празник. Така че ако възпрепятстването на празниците изобщо е война срещу човека като разумно смъртно същество, то възпрепятстването на християнския празник е война срещу него като безсмъртно същество – като срещу някой, който може да придобие вечен живот.
Автор: доц. д-р Николай Гочев
Източник: homoviator-bg.net
Текстът се публикува с разрешението на автора.
