Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Да възстановиш загубеното време… Защото дори времето на всеки един ден не е достатъчно, за да изпълняваме правилно ежедневните си задължения към Бога“ (Св. Йоан Лествичник).
Едно от най-големите изкушения, пред които сме изправени както в живота, така и в нашите връзки е мисълта: „има време“. Не става въпрос само за отлагането за утре на това, което можем да направим днес. Става въпрос за неказаното „обичам те“, което отлагаме да кажем на близките си, обръщайки внимание повече на умората от задълженията си, на мисълта за това, което другият не е направил, за да ни достави очакваната радост. Става въпрос за липсата на реална преценка на това, от какво се нуждае другият и за погледа ни върху живота само от наша гледна точка. Усещането, че „имаме време“ е свързано особено с нашите деца. Ние обръщаме внимание и отдаваме време (защото смятаме наше главно задължение към тях) да им осигурим качество на живот, за което отдаваме понякога и свободното си време.
Често си мислим, че те са малки още и ще успеем да им покажем любовта си по-късно, стига те да нямат материални потребности, които да останат неизпълнени. И отлагаме разговорите с тях, когато са в юношеска възраст, било защото вярваме, че нямат право да се оплакват от нас, или защото се страхуваме, че разговорът няма да доведе до никъде, а ще се превърне в концерт на егото, който носи шум, а не помирение и разбирателство. „Имаме време“ засяга и връзката ни с Бог. Смятаме, че можем (защото имаме много време) да се покаем за грешките, които сме допуснали, особено когато се чувстваме млади. Ще успеем да се помолим друг път и друг ден. Няма значение дали една неделя не ходим на църква. Няма причина да се причастяваме често, тъй като идват празници и ще го направим тогава. Ние искаме един Бог, който винаги да ни е на разположение, без да сме готови да му дадем дори и най-малкото време. Ето защо и често роптаем. Времето, което губим е много. Липсва ни усещане за мир в сърцата и чувство за самосъзнание, което се ражда от молитвата – защото не отделяме време за нея. Не отделяме време и да се потопим в мислите си и да разсъдим какво оставяме след себе си.
Каква творческата любов, разбиране и общуване можем да вложим в нашето ежедневие, за да изградим мостове на реално общуване, а оттам и истинско общество с хората около нас, но също и с Бога. Щастие е да можеш да усетиш, че изминалото време е имало смисъл. Да усетиш, че имаш право на настояще и да гледаш другите в очите…
Да чувстваш, че си част от тяхната душа, а те част от твоята. И в същото време искаме Бог да присъства в нашия живот сега, за да получаваме сили и да не се заблуждаваме, че всичко предстои в бъдеще. Ние, хората, често сме неумолими по отношение на времето, което изискваме от другите. А твърде малко време „даваме“ на Бога. Но Божията любов към човека е толкова велика, че Бог покрива често нашите недостатъци и малкото го прави голямо, стига това „даване на време“ да е с принасяне на покаяние и любов.
Автор: протопрезвитер Темистоклис Мурцанос
Превод от гръцки: Силва Маринова
Източник: pemptousia.gr
