Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Евангелието на нашия Господ Иисус Христос е радостна, блага вест, защото носи на света не само ново учение, но и нов живот, който да замени стария. Ветхият живот е бил завладян от греха, страстите, престъпленията и смъртта и бил управляван от дявола.
Въпреки „естествените“ радости, той оставя горчив вкус, защото не е истинския живот, за който са създадени човеците, но е живот болен и повреден, поради което е и белязан с чувство на нелепост, празнота и безпокойство.
Новият живот се дава на човеците от Богочовека Христос като дар за всеки един. Верните са обединени с Иисус Христос и така участват в Неговия божествен и безсмъртен живот, който е вечен – истински живот.
Необходимото условие хората да бъдат обединени с Христос и да бъдат обновени е първо да умрат, да се отрекат от хората, които са били преди чрез покаянието. Човеците трябва да се разпънат на кръст и да погребат своето предишно аз (т.е. егоизма, страстите и егоистичната воля) на Кръста и в Гроба Христов, за да могат да се издигнат с Него и да „ходят в обновен живот“ (Рим. 6:4). Това покайно дело е приемането на Христовия кръст. Без покаянието, което е непрекъснато разпъване на предишния човек, не е възможно вярващите да повярват по евангелски начин т.е. да се предадат изцяло на Бога и да възлюбат „Господа, Бога от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“ (Марк. 12:30).
Ето защо Господ постави покаянието в основата на Своето евангелско послание и условие за вяра. „Покайте се и вярвайте в Евангелието“ (Марк. 1:15). Той не скри факта, че животът в покаянието е труден, трудна борба. „Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Мат. 7:14). И стъпвайки в него, вие разкривате, че сте поели Кръста на покаянието, защото предишното ни аз не се отделя без насилие и дяволът не е победен без упорита битка.
Монахът или монахинята обещават да следват тесния и скръбен път на покаянието през целия си живот.
Те се освобождават от нещата в света, за да придобият нещо, което желаят – да умрат за предишния си живот, за да заживеят новия живот, който Христос им предлага чрез Църквата. Монашеството преследва пълното покаяние чрез непрекъснати подвизи, бдения, пост и молитва, заедно с отрязването на волята и непоколебимото послушание на своя старец. С всичко това монасите отричат собствената си егоистична воля и се поверяват на Божията воля. Монашеството е „постоянното насилие над природата“. По този начин монасите изпълняват думите на Господ: „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). Чрез родилните мъки на покаянието постепенно се ражда новият човек, който живее по Бога.
Заедно с борбата в покаянието е и борбата в постоянната бдителност по отношение на мислите, за да може монасите да отхвърлят всяка една нечестива и дяволска мисъл, която се опитва да ги оскверни. По този начин те поддържат сърцата си чисти, за да могат да гледат Бога, в съответствие с блаженството, в което се казва: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.
Победата над егоизма и страстите прави монашестващите миролюбиви и смирени, буквално „нищи духом“ и участници във всичките добродетели на блаженствата. Това също ги превръща в деца, като онези, които Христос благослови и помоли всички нас да им подражаваме, ако искаме да влезем в Царството небесно.
Целият монашески живот е учене в покаянието, тяхното нравствено поведение на каещи се. Монасите са познавачи и опитни в покаянието, те са тези, които „изобразяват живота в покаянието“ (Канон 43 от Шестия вселенски събор) за цялата Църква. Риданието и сълзите на покаянието са най-красноречивата проповед.
Целият живот на монасите изобличава „хората в света“. И ако онези хора, които са „изобличени“ от монашеството не съучастват в покаянието му, то те са отблъснати от него, презират го, мразят го и смятат за безумно. Но Бог избра онова, което е безумно за света, което е слабо, което е от долен род и унижено, за да посрами мъдрите (I Кор. 1:27).
Всъщност монашеството, мъдро по Божиите пътища и безумно според света, е непознато на света, както бе и Синът Божий. Той дойде в дома на Своите Си и те Го не приеха (Йоан. 1:11), не Го разбраха. Понякога дори хората в Църквата, мъдрите и дейни, също не го правят.
Монашеският тайнствен и мълчалив живот е загадка за тези, които не споделят духа му. Последните смятат, че първите са социално безполезни и лишени от всякаква работа на мисионерския фронт. Животът им обаче е скрит с Христос в Бога и ще се прояви в слава, когато Христос, техният живот, също се яви в слава (Кол. 3:4).
Следва…
Автор: Архимандрит Георги Капсанис
Превод: Ангел Карадаков
Източник: pemptousia.com
