Начало / Uncategorized / Вина или покаяние?

Вина или покаяние?

Като цяло хората обичат да се обвиняват. Обвинението решава проблеми. Обвини се там, където би могъл да се покаеш, и случаят е приключил. Самонакажѝ се и оставаш неподвижен, нищо не се променя. Вината не носи изненади. Вината никого не променя.

Вината е състояние на статичност. Тя е нещо, което трябва да си иде. Ако остане, то това е опасно, тъй като поражда душевна застиналост. И тя същевременно оправдава много неща, които по принцип не бихме оправдали. Върху вината възлагаме отговорността за промяната си, тежестта на покаянието. Събираме си вини, а покаяние няма.

Покаянието унищожава вината.

Покаянието е активно движение, което буквално е като химиотерапията за този тумор, наречен „вина“. Вината може да доведе до покаяние. Но колкото повече се затвърждава вината, толкова повече се затвърждава този вид самосъд. Т.е. човек съди сам себе си и решава какъв е. Когато започне покаянието, тогава това затваряне в себе си и самобичуването, и самоосъждането, т.е. вината, – приключват. Вината е състояние, в което човек сам, частно, се захваща да отсъжда за едно състояние. Ако се задържи в него, дяволът може да влезе и да го побърка, да получи голяма вреда. И да му говориш на другия, че не са стояли така нещата, ще отговаря с увереност: „Не, аз знам!“. Добре, ти знаеш, но попита ли Светия Дух? В покаянието срещаме други критерии. Критериите на Светия Дух, Божиите критерии, критериите на снемането на вината.

Всички ние се стремим да оправдаем себе си. Точно затова се раждат вините. Така по различни начини създаваме вини и у другите, и в себе си. Но всичко това, което се нарича покаяние, ги разбива, и остава една чиста жива връзка с Бога, която е дълбок разговор с истината. Там започва нашето истинско самопознание, виждаме несъвършенството си и действителните си проблеми. Но ги виждаме, хванати ръка за ръка с Бога! Не ги виждаме сами, нито сами съдим нашето „аз“.

Обвиняването е най-изкривеният начин да разбереш Божието слово.

Трябва да видим дара. Безграничния дар и търпението, Което е Бог. Бог е Този, Който очаква! Да видим безкрайното предложение, което Той ни прави. Едно предложение, което остава винаги актуално. И то може да остане висящо и да отиде нахалост, затова тази любов е истинска. Истинската любов отива и напразно. Единствено лъжовната любов не отива нахалост. Защото лъжовната любов постоянно изисква възвръщаемост и въздаяние, което често е много голямо. Бог обаче не прави така. Истинската любов е тази, която не разбираме. Едно огромно количество от Божията любов, 80-90 %, не го разбираме и то се губи. Виждаме Бога в притчата как хвърля семето навсякъде – не целенасочено. И на земята, и върху камъните, и върху тръните, и по пътя. Това е разпиляване на Божията любов.

Притчите са слова на Самия Бог и имат голяма дълбочина. И колкото повече ги разкопава човек, намира нови неща. Ние хората ги разкопаваме хиляди години и още намираме нови неща. Всяка епоха има да види и разбере нови неща. Но това, което разбираме, е изкупително, защото Светият Дух винаги отваря пътища, Той никога не затваря пътища. Винаги отваря, винаги ти казва: „Дойди“. Винаги ти казва: „Да“, винаги те приема. Такъв е Бог – винаги „Да“.

(Из тълкувание върху Притчата за Сеяча)

Автор: отец Николай Лудовикос 

Текстът за първи път е публикуван от проф. Йоанис Папахронис във Facebook.

За Ангел Карадаков

Виж още

Кратки сведения за Мелнишка епархия до присъединяването на част от нея към Неврокопска епархия през 1919 година

След издаването на султанския ферман през 1870 г. за учредяване на Българска екзархия в гр. ...