Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Онлайн интервю от 26/10/2020 с Негово Високопреосвещенство митрополит Атанасий Лимасолски с представител на училището за родители в гр. Катерини.
Константин (К): Ще ни разкажете ли за св. Порфирий, стареца Порфирий?
Митрополит Атанасий (А): Св. Порфирий е един от големите съвременни светци, сравним с великите отци на нашата Църква; човек, който е бил надарен с премного от даровете на Св. Дух. Той е едно много рядко явление в живота на Църквата ни, защото, макар и да е живял в света, е употребявал тези дарове, за да служи на спасението на Божието творение. Веднъж попитах стареца Паисий: „Отче, защо старецът Порфирий има толкова много дарове от Св. Дух?“. Старецът Паисий ми отговори: „Първо, защото живее в света и има нужда от тези дарове, за да служи на Божието творение. Второ, имал е много смирение и велика чистота. Водил е много свят живот и е бил изключително смирен, също е служил на хората. Поради това Св. Дух е обдарил сърцето му с всички тези дарове“. И наистина, ако прочетете безбройните свидетелства на хората, които са го познавали, ще видите, че всички те са се удивявали на богаствата му от духовни дарове и хилядите чудеса, които Бог е извършвал чрез този светец.
К: Разбирам. Много хора ни пращат въпроси по отношение на носенето на предпазна маска. Какво е Вашето мнение? Трябва ли да я носим? От няколко дни вече е задължителна както вътре, така и навън, също и в Църквата.
А: Със сигурност не ни харесва, и мен не ми допада и ме дразни. И въпреки това сме задължени да спазваме изискванията на властите. На този етап тези наредби не противоречат на догматите на нашата Църква и не възпрепятстват нашата вяра.
Подобно на хирурзите, които носят маска по време на операции, така и ние трябва да ги носим, или пък като зъболекаря, който я ползва, докато си върши неговие неща. Просто е необходима от медицински съображения.
И така, по медицински и превантивни причини трябва да си носим маската, за да не зарарязаваме други хора. По този начин правим това, което зависи от нас като човеци. Разбира се Бог ни пази, но необходимо е със смирение да правим това, което е в човешките ни сили по начина, по който ни го налагат законите на държавата. Както е казал Христос: „Отдайте кесарювото кесаря и Божието Богу“. Това не е нещо, което да противоречи на нашата вяра или на законите на нашата Църква. Изключено. Виждаме, че и Вселенският патриарх ходи с маска, а и добре прави, с това дава добър пример. Същото и нашите архиереи, и архиепископът ни, както и много други събратя дават добър пример, като носят предпазна маска и ни показват как да бъдем добри граждани, които спазват законите.
К: Т.е. – смятате ли, че това е начин на изповядване на вярата?
А: Не, едното няма абсолютно нищо общо с другото. Тук не става въобще дума за вярата ни – кой ни кара да я подлагаме на съмнения? Никой не ни е казвал такива неща.
К: Смятате ли, че ще можем да отпразнуваме Рождество в църквите, празникът наближава. Какво мислите?
А: Ами да ви кажа, не ми се иска да го мисля вече това нещо, тъй като е много тежко. Надяваме се, молим се да не се стига до трудни моменти. Не ми се иска да мисля, че на Рождество ще имаме същите проблеми, които имахме и по време на Великата седмица. Нека се молим да ни помага Бог пандемията да свърши и всички радостни и щастливи да посрещнем Рождество Христово както всяка година.
К: Да се надяваме. Ситуацията е доста тежка…
А: Погледнато по човешки, ситуацията е тежка, но Бог може да промени всичко – молитвата има силата да измени хода на човешката история. Имаме нужда от молитва, много молитва, от горещи молитви, както казваше св. Ефрем Катунакийски. Горещите молитви всичко променят.
К: Наскоро чухме една Ваша проповед относно пророчествата за последните времена, за това как ще се случи това световно господство, как ще се установи световният контрол, как всички ще бъдат подчинени. Как тълкувате тези неща?
А: Вижте, няма нужда човек да се занимава с тези неща по този начин. Ясно е, че всичко лека-полека води до едно световно господство, към възможността за установяването на световно правителство. Това е пределно ясно. Кога и как ще стане това, само Бог знае. Ние трябва да сме готови. Трябва да останем верни на Христос, на Църквата, на нашата съвест, която не трябва да пренебрегваме, и нека бъдем сигурни, че нищо няма да ни се случи. Бог няма да ни остави.
К: Разбирам. Имаме въпрос от Полша. „Предаваме нашата почит и любов към Вас. Искаме да попитаме дали се позволяват коленопреклонни молитви в неделни дни?“.
А: Съществуват канони на Църквата, в които се посочва, че в неделни дни не се позволяват коленопреклонни молитви. Не коленичим. Ако някой събрат иска да коленичи разбира се, не извършва грях. Ако обаче иска да спазва светите канони, които ни се дават като препоръка, би било добре да ги съобразява през неделните дни, като причина за това е изразяването на нашата почит към Възкресението Господне и жертвите, които християните са дали в име Христово. Поради големия празник, който всяка неделя нашата Църква отбелязва, се молим прави и отдаваме почит Богу без да коленичим. Естествено, че ако някой изпита нуждата да коленичи – нека го прави, не върши грях.
К: Имаме още един въпрос във връзка с маските. „Миналата неделя видях една госпожа, която целуна светата икона без да свали маската си и се случиха неприятни неща – всички я нападнаха за това, че се поклони на иконата с маската“. За съжаление се сблъскваме и с такива неща.
А: Нека всеки от нас следи да не наранява ближния. Нека всеки уважава свободата и съвестта на другия човек. Всеки може да прави това, което го кара да се чувства спокоен, но нека не обиждаме никого. Нямаме право да нападаме нашите събратя.
К: Разбирам. Тъй като основната ни тема е за стареца Паисий, разкажете ни, дядо владика, за него. Разкажете ни за Ваши случки с него. Толкова месеци сте били с него, слушали сте го. Искаме да знаем повече за това.
А: Добре. Нека ви разкажа за една от първите ми срещи със стареца Паисий, която се случи през 1977 г., когато извършвахме бдение в чест на Честния Кръст на 13 декември вечерта. Тогава старецът Паисий се намираше в скита на Разпнатия Христос в Кавсала, недалеч от манастира Ставроникита. Аз бях още дякон и отидох при него сутринта, ако не се лъжа беше понеделник сутрин, и ми беше казал да остана за бдението. Започна да се шегува с мен, да ми казва, че вечерта ще има празник и т.н. Разбира се, от уважение към него, приех, а и понеже така казваше старецът, един много семпличък човек, въобще не се усъмних в думите му. Цял ден останах с него, вечерта извършвахме бдение в килиите ни с броеници. Старецът ме научи как трябва да се моля с броеницата цяла нощ, какво трябва да казвам, как трябва да прекарвам вечерта, беше в съседната килия. Слушах го как цяла нощ се молеше, опитвах и аз криво-ляво да го правя. Вечерта, някъде един час след полунощ, ме викна и отидохме в църквата, една малка църква, посветена на Честния Кръст, за да прочетем Правилото преди Св. Причастие. Там имаше само един стасидий и пет икони на олтарната преграда. Беше една много мъничка църква.
Започнах да чета последованието, старецът казваше стиховете от Причастния канон и всеки път, когато изричаше „Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе“, правеше дълбок земен поклон. В момента, в който казахме „Мария, Майко Божия, свето жилище на благоуханието“, цялата килия внезапно се освети – беше някаква странна светлина, а кандилцето над иконата на Богородица, което беше доста далече от нас, започна ритмично да се поклаща, само това над Богородица. Пламъчетата на останалите 5 кандилца не помръдваха. Когато това се случи, погледнах към стареца, който стоеше на колене. Каза ми „Тишина!“ и си сложи пръста на устата, намеквайки ми да не казвам нищо друго. И наистина спрях да чета, като близо половин час светлината си светеше, а кандилцето – потрепваше. След това сам взех решение да продължа да чета Причастния канон, тъй като старецът Паисий продължаваше да си стои на колене. Когато стигнах до момента, в който молим Господ да не ни изгори, тогава кандилцето спря, светлината също, приключихме последованието, а аз отидох при стареца.
„Отче, кажете ми, какво се случи, какво стана?“. Той ме попита – „Какво видя?“. „Ами какво видях…“ – разказах му всичко, което видях. Всичко, което и на вас сега разказвам, това видях, нищо повече. Попита ме – „А нещо друго видя ли?“. „Не, нищо друго не видях“.
Каза ми – „Ами нищо особено не стана, от тук мина Богородица, видя двама лудички в килията да извършват бдение и докосна пламъчето, за да ни поздрави.“
След това ми разказа, че освен Богородица, е видял и св. Йоан Богослов, който също е бил в църквичката, а после е чул и последованието на Светата Литургия. След това останахме до сутринта в колибката му, край един път близо до нея, където ми разкваше за много истории от живота си, преизпълнени с чудеса, като например явяването на Св. Евфимия, както и много други събития, които са му се случвали до онзи момент. Разбира се всички тези неща са събрани в книга, съставена от братята в манастира „Св. Йоан Богослов“ в Суроти. Това бе една от първите ми по-сериозни случки със стареца Паисий.
К: Може ли да ни разкажете за още нещо?
А: Да, ще ви разкажа. Когато за първи път бях в Кутлумуш, там имаше една група студенти от Америка, искаха да се срещнат със стареца Паисий. Той обаче по това време се намираше в Египет, беше заминал за Синай преди месец и щеше да остане там поне още толкова. Беше ни предупредил, че ще бъде там за два месеца. Момчетата обаче не ни попитаха и отидоха до килията му. Там се срещнали със стареца, събеседвали с него, а той им разказал различни духовни неща, раздал им за благословия икони, кръстчета. Засякох студентите на пътя към манастира и бяха едни щастливи, ободрени, задето видели стареца. Казвам им –
„Ама старецът не е тук, как сте го срещнали?“. А те ми отговориха:„Ами там си е. Вижте нещата, които ни раздаде за благословия, каза ни душеполезни неща“.
Помислих си – може би се е върнал и просто не сме го срещнали. Реших да отида до колибата му – всичко си стоеше затворено така, както го бе оставил. Старецът се върна след месец. Това бе още нещо, което научих за стареца Паисий – можеше да бъде на няколко различни места едновременно чрез благодатта на Св. Дух, в която той дълбоко пребиваваше. Спомням си и за още една случка. Имаше едни деца от Волос – баща им беше смъртно болен. Старецът им заръча да се върнат обратно, а той им каза, че щял сам да отиде и да го посети. Поискали поне да се разберат в коя болница ще бъдат, че да може като идва, да се срещнат. „Не се притеснявайте, деца, аз ще го намеря, ще го намеря“. И наистина вечерта старецът бил в болницата, стоял до него, говорил му, помогнал му. На другия ден болният разказал на децата за монаха, който го посетил, повдигнал му духа и му помогнал. Много такива неща имаше в живота на стареца до такава степен, че на нас по едно време просто спря да ни прави впечатление. Това си беше нещо нормално в живота на един свят човек. Но в крайна сметка не чудесата му ни удивяваха, а именно неговото смирение, духовно подвизаване, молитвата и любовта, която той имаше към хората, най-вече към Христос.
К: Като споменахте за светите места, нека разкажа за една случка със стареца Ефрем Симонопетритски, когото обичаме много. Знаете, че св. Паисий е пребивавал в Синай за две години. Нали така?
А: Точно така.
К: Е, тогава старецът Ефрем бил млад свещеник и го причастявал. Разказваше ни, тогава още млад: „Гледам аз един старец, неподдържан, несресан, неумит, размъкнат. Идва да го причастя. Когато отваря устата си – благоухание! Благоухание!“. Говорим за човек, който нито се е мил, нито е ял, нито се е сресал. Чували ли сте за тази случка?
А: Не, за първи път я чувам.
К: Затова исках да го спомена, за да го знаят хората. Разказа ни го лятото в Симонопетра. Разказа ни, че решил да го посети 10-12 дни преди да почине, през юли 1994. Монасите, докторите монаси, които били там – не пускали хора за посещения, тъй като бил много болен. „Да бъде благословено“, казал си старецът Ефрем. „Поне го помолете да ме благослови отдалеч и си тръгвам.“ „Как се казвате?“, „О. Ефрем“. Отишли да предадат съобщението му на о. Паисий. „Кажете му да влезе, кажете му да влезе!“. Лекарят им дал не повече от десет минути, но о. Ефрем останал там 45 минути. По едно време поискал да тръгва, но св. Паисий му казал – „Ама остани, детето ми, остани, да не би да имаш някаква работа за вършене? Стой си“. И така останал, продължили да си говорят за едно време. Така се разделили.
А: Да, защото винаги старецът Паисий търсеше начин да помогне на ближния, а не на себе си. Помагаше на ближния да си почине, дори той самият да се изморяваше до краен предел. Търсеше интереса, благословията и отдиха на ближния винаги. Това бе смисълът на неговия живот.
К: Тъй като споменахме стареца Ефрем Симонопетритски, който е бил духовно чадо на св. Ефрем Катунакийски, Вие сте го познавали. Разкажете ни за него.
А: Св. Ефрем Катунакийски бе духовно чедо на нашия духовен старец Йосиф Ватопедски, а всички те бяха духовни деца на преп. Йосиф Исихаст. В последствие старецът Ефрем стана духовен наследник на Св. Йосиф, съответно нашите старци са били свързани с него. И ние, които живеехме в Неа Скити, редовно го посещавахме, тъй като колибите ни бяха наблизо, отслужвахме литургии, оставахме с него. Той за нас бе духовен старец и отец, наш молитвен застъпник и наставник. Имахме неговата благословия, а днес – молитвеното му застъпничество, от които имаме нужда. Св. Ефрем Катунакийски бе светец с огромна духовна сила, който се подвизаваше в Катунакия в продължение на 40 години под ръководството на един много суров старец, но въпреки това, благодарение на търпението си, се превърна във велик светец, носител на даровете на Св. Дух, и днес ярко свети на небосвода на нашата Църква. Той бе един наш духовен съкилийник, наш наставник и духовен старец.
К: Имам едни снимки от Катунакия, опитвам се да ги намеря, докато разказвате.
А: Много би било хубаво, ако успеете.
К: Разбира се. Ще ни разкажете ли и за Вашия духовен старец – стареца Йосиф Вадопедски?
А: Разбира се. Знаете, че той е от Кипър. Като малък отива в манастира Ставромониу и на 24 години заминава за Св. Гора, където остава под ръководството на св. Йосиф Исихаст до края на живота на светеца, след което отива в Неа Скити.
Смятам, че той бе един велик съвремнен старец, духовен човек, за нас – светец, тъй като от близо наблюдавахме святия му живот и дела, най-вече голямото му смирение и покаянието, което имаше, както и безкрайните му сълзи, които проливаше на всяка Света Литургия.
Никога не видяхме този човек да се моли без сълзи. Когато се причастяваше, също лееше обилни сълзи, дар от Св. Дух. Винаги, винаги, абсолютно винаги, когато се причастяваше, в очите му имаше сълзи, нямаше изключения.
К: Да, особено имайки предвид изкушенията му тук и в Кипър.
А: Да, на всяка цена го постигаше.
К: Да, спомняме си и усмивката на лицето му по време на погребението.
А: Това чудно събитие се дължеше на факта, че цял живот той плачеше, а Господ е казал „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Цял живот плачеше, създаде духовна среда, в която уползотворяваше тези сълзи и разбира се, Господ му даде вечната усмивка, с която удостовери истинността на Христовите думи. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Така се случи с нашия старец, това преживяхме и всички ние.
К: Много интересно, много интересно. Какво още бихте могли да ни кажете?
А: Какво да ви кажа, не е лесно човек да говори за неща, особено такива, които са свързани с лични преживявания, които могат да помислят за преувеличени или да сметнат, че ги разказваме за лична слава или облага. Такова нещо обаче няма как да се случи, тъй като, разказвайки за подвизите на нашите светци, ние чувстваме срам за това, че така и не успяхме да се уподобим на тях. Но да се надяваме Бог да ни даде покаяние и смирение, за да се изправим срещу безсилието си. Да ни помилва Господ чрез Светия Си Дух по същия начин, по който са живяли нашите отци и са ни го показвали със своя свят пример.
Св. Гора е едно особено благословено от Богородица място, градина, в която са израснали много благоуханни цветя.
Разбира се тя има стойност не поради това, че има особено географско значение, а защото е част от нашата Църква. Църквата е тази, която превръща Света гора в Света гора. Без Църквата и без светите ѝ тайнства, Света гора би била просто едно географско място като всички останали. Църквата, светите тайнства, присъствието на Христос и Богородица… Това е, което превръща Света гора в Света гора и ражда светии на нашата Църква.
К: Дядо владика, Панайота от Канада пита какво е Вашето мнение за причастяването с много лъжички?
А: Вижте. Вселенският патриарх Вартоломей изпрати послание до всички църкви, че запазваме начина, по който се причастяваме. Т.е. – не съществува вариант това да се промени. Да кажем, че някъде другате има други начини, по които се подава Св. Причастие – не зная.
Патриархът ясно заяви, че това остава начинът, не се променя.
Вярвам, че и в Канада трябва да последват заръката на Патриарха. Е, ако някой, поради извънредни причини реши нещо друго, не зная… Има си поместни епископи, които носят отговорност за църквите там.
К: Позволете ми, дядо Владико, да кажа, че в някои държави местното правителство задължава църквите да подават Причастието по този начин, което за нас звучи като лудост.
А: Да, лудост е и звучи ужасно, но същевременно трябва да демонстрираме доверие и доброжелание към пастирите на Църквата и да не избързваме да правим изводи. Нека проявим търпение. Вярвам, че пастирите на Църквата ще се справят със ситуацията по един добър начин. На този етап, повтарям, Вселенският патриарх, под чието ръководство се намира и цяла Канада и Америка, ясно заяви, че не се променя начина, по който се преподава Светото Причастие. Това винаги е бил начинът, по който сме се причастявали в нашата Църква. Съвсем ясно е и писмото на Вселенския патриарх.
Следва…
Превод: Асен Андонов
