Начало / Uncategorized / Българският екзарх Йосиф I

Българският екзарх Йосиф I

Тази година отбелязваме 180 години от рождението на Българския екзарх Йосиф I, както и 150 години от учредяването на Българската екзархия. По този повод ви предлагаме текст писан от екзарх Стефан по повод годишнина от кончината на бележития български духовник. 

Няма по-светла, по-бележита личност в новата история на българския народ от блаженопочившия екзарх Йосиф I.

В течение на 50 години свободен живот в България блеснаха много държавни и обществени строители, но никой от тях не може да се сравни с тоя иначе скромен български йерарх. Те нямаха нито неговото всестранно духовно развитие, нито неговия дълбок и прозорлив ум, нито неговия твърд като стомана характер и горещо родолюбие, наподкупно от никого и с нищо: нито от царе и князе, нито със слава и богатство. Ние смело можем да кажем с думите на житиеписеца на славянския първоучител св. Методий, че, подобно на последния,

екзарх Йосиф надминаваше всички български дейци

от 50 години насам – красноречивите с деятелност, а деловите с красноречие. 

Тия възвишени сили формулираха неговата личност и действаха в него непрестанно до последния му издих: народният дух, православната вяра и западноевропейската образованост. Екзарх Йосиф със своята силна и разумна воля бе щастливо съчетал в себе си тия три творчески начала в едно тъй чудно равнодействие, че представляваше наистина строго уравновесена и положителна личност. Такова впечатление правеше на всички – българи и чужденци, които имаха случай да се срещнат с него. Със своя стремеж да установи в себе си ненарушима вътрешна хармония той най-вече въздействаше обаятелно на своите подведомствени и особено на учениците в любимата му Цариградска духовна семинария, която, може да се каже, сам ръководеше, считайки я за най-важния разсадник на духовна просвета за поробения български народ.

Екзарх Йосиф бдеше над себе си зорко да не би някое от тези начала вземе превес над другите и така той да изпадне в едностранчивост, от която най-вече се пазеше, защото я смяташе за източник на опасни, дори съдбоносни грешки, особено ако такъв недостатък имат народните водители. Той не беше богослов (бе завършил Парижката Сорбона с учена степен лисансие по историко филоложките науки и правото), но, въпреки това той притежаваше ясен и непоколебим православен мироглед. Роден и израстнал в борби за духовно освобождение от Фенер, зрител на колебание и отклонение на някои народни водители от вярата на прадедите,

екзарх Йосиф не се усъмни нито за миг, че само православната вяра, само Православната българска църква е гранитната основа на прогреса на българския народ. 

Дивните образи на древните отци на Вселенската църква – Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Богослов и другите големи борци за православната вяра бяха винаги пред очите му. С техния възвишен дух той се стремеше да бъде в постоянно общение. Особено обичаше св. ап. Павел за неговата пламенна любов към Христа Спасителя и за безпримерната му апостолска ревност, Атанасий Велики за неговата несъкрушима православна мисъл и воля, както и насадителите, утвърдителите и крепителите на православната вяра в душата на българския народ – св. Солунски братя Кирила и Методия и техните ученици, патриарх Евтимий, народните будители: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Неофит Рилски и др. Екзарх Йосиф всеки ден отделяше цели часове, за да бъде в общение с избраните свои учители на православната вяра и християнска нравственост, като се стремеше да проникне в техните високи идеи и велики подвизи, да възприеме техния дух и да следва неуклонно техния тесен, но спасителен път. Когато се говореше за тях, лицето му сияеше от чувство на дълбоко благоговение. 

Твърдо убеден, че Православната църква е единствения кораб на спасението, той се бореше срещу всичко, що идеше да я подкопае, и се бореше, за да я направи действително животворна сила за българския народ, именно такъв лост за неговия напредък, какъвто тя е била и в старо време. В това отношение екзарх Йосиф се ръководеше неизменно от духа на древната Православна църква, както и от завета на великите си предшественици и от принципите на творците на славяно-българската народност – княз Борис I, неговият син Симеон и св. Климент Охридски. Православието, за да оживотворява народа и да го въздига духовно, трябва да се съчете органично с неговата душа и неговия живот. Тази идея, която е древно-християнска и е изразена формално в 34 апостолско правило, бе основна двигателка на цялата дейност на екзарх Йоисф.

Православие и народност – в тези две думи може да се изрази характерът на 40-годишната дейност на великия български първойерарх. 

Тези два принципа се осъществиха в лицето на самоуправляваната Българска православна църква. И екзарх Йосиф още като встъпи в духовно служение, а особено като стана духовен водач на българския народ, насочваше всички свои дарби и сили към една цел, която смяташе жизнена и свята: да затвърди поверената му от Бога млада Българска църква и да я запази цяла и единна. Той смяташе духовното единство на целия български народ, свободен и несвободен, за най-голяма ценност, за запазването на която постоянно умоляваше, внушаваше и увещаваше българските общественици и държавници, цялата българска интелигенция и се бореше срещу всички българи и чужденци, които се опитаха да я разрушат. Той считаше за свое жизнено призвание да събере всички българи в Македония, Тракия и Мизия под крилото на една духовна майка – Българската екзархия. Това правеше не от омраза към Фенер, не от националистическо увлечение, а от ясно съзнание, че само по този начин Православната църква може да присади българския народ към Лозата на вечния живот – Иисуса Христа. 

Екзарх Йосиф през цялото си управление не е изпуснал нито един случай да прояви своята почит към вселенския характер и високия авторитет на Цариградската патриаршия. 

Той се отнасяше със сериозно внимание към всички опити на посредници за помирение с нея, като винаги заявяваше, че бъдещето на гръцкия и българския народ се заключава в дружелюбието на Цариградската патриаршия и Българската екзархия, и че единствената здрава основа на това помирение е ферманът на султан Абдул Азис от 1870 г. за учредяването на Българската екзархия.

Езкарх Йосиф пое кормилото на Българската църква в едно твърде критично време в 1877 година. Неговият велик и бележит предшественик Антим I бе заточен в Ангора в надвечерието на руско-турската война, след която дойде берлинският договор, който по начин жесток и крайно несправедлив разнебити създаденото от Българската екзархия дело в Македония и Одринско. Султан Абдул Хамид не позволи на българските митрополити в Скопие и Охрид да се върнат в своите епархии. В тези области българското население бе отново подложено на произвола на гръцките владици. Фенерското иго стана по-тежко, отколкото преди създаването на екзархията, тъй като сега самото турско население, явно насърчаваше фенерските владици да вилнеят в българските епархии и поощри внушенията на Виена за създаването на сръбска пропаганда. Високата Порта открито се обяви против стоенето на екзархията в Цариград. В такъв страшно критичен момент, застанеше ли начело на Българската църква друг, а не висоообразованият, мъдрият, далновидният и твърде дипломатичен Ловчански митрополит Йосиф, Българската екзархия не можеще да се запази в Турция и тя не щеше да развие такава удивителна плодотворна културно-просветна дейност, от която всеки българин се възхищаваше, западните държави се учудваха, а турци, гърци и сърби се бояха. 

Само екзарх Йосиф можеше да сломи хитрата и ловка упоритост на султан Хамид и да осуети замисъла на турското правителство да унищожи Българската екзархия. След берлинския договор екзарх Йосиф не падна духом, а се зае мъжествено да възстанови предишното положение на екзархията. Той вярваше в победата и вървеше мъдро и предпазливо, обаче, без колебание и страх по трънливия път. Когато замина за Цариград от Пловдив, където бе повикан от руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков след Сан-Стефанския договор, на въпроса на неговите приятели изпращачи: 

– Къде отивате, Ваше Блаженство? Там всичко е разрушено.

Той благо усмихнат, решително отговаря: 

Ще искам! 

– Няма да Ви дадат, Ваше Блаженство!

– Пак ще искам, докато дадат.

В Цариград той стоя няколко години без никакво ведомство. Султанът не го приемаше на аудиенция, Високата Порта не го признаваше за духовен началник на българския народ в Турция. Той дори беше заплашен, за да напусне Цариград, но желязната воля и ясната мисъл на екзарх Йосиф не отстъпиха от мъчителния път, защото той бе твърдо решил в себе си или да пострада, или да изпълни своя висок дълг към угнетения си народ. И ето пред смелия защитник на потъпканата правда най-после страшният султан отстъпи.

Екзарх Йосиф бе признат да духовен началник и на мадекодо-одринските българи.

Стъпка по стъпка той чисти задръстения народен път. В течение на 32 години (1880 – 1912) той успя да създаде в Македония и Одринско една обширна църковно-училищна организация, която беше станала насъкрушима крепост на българщината. Старите български градове: Охрид, Битоля, Дебър, Скопие, велес, Струмица, Неврокоп, които взеха живо участие в борбата за независима Българска църква, сега възглавявани от родни митрополити, бяха станали огнища на ярко българско съзнание, от дето силни искри се пръскаха във всички кътове на Македония и Тракия.

Българската култура, под вдъхновеното ръководство на екзарх Йосиф, се развиваше с бърз темп и налагаше своя отпечатък дори в южно-македонските и южно-тракийските градове, където гърцизмът се смяташе за неуязвим. Дори в македонската столица Солун българските търговци, родом от Велес, Прилеп и др. македонски градове интелигенти и опитни, заеха важно място и даваха тон на цялата търговия с вътрешна Македония. Многобройна българска интелигенция будеше духовете в градове и села, изпълваше душата на народа с радост и надежда за по-добри дни, възбуждаше в него копнеж за бърз напредък и за политическа свобода. При този неочакван духовен подем на българското население в Македония и Охридско, гръцката, а по-късно заедно с нея и сръбската пропаганда взеха да настъпват с още по-голяма ярост. Дори си послужиха с въоръжени сили (чети), но те срещнаха един цял народ, сплотен около своя родолюбив и мъдър вожд екзарха Йосиф, народ твърдкато гранит… 

Такава борческа и културоносна сила успя да създаде екзарх Йосиф I от едно население, което преди 50 години в своята грамадна част бе невежествено, икономически потиснато и изплашено от мъчителите си. Такава сила това население бе и в 1912 година, когато, уви, престъпното безумие на личния режим на българската политика, въпреки честите предупреждения на екзарха Йосифа, го разнебити и разруши величавата бетонена сграда, която той, първойерархът на Българската църква, екзарх Йосиф, строи с неподражаема вещина и неотслабваща любов в продължение на пълни три десетилетия. 

Екзарх Йосиф е една рядка и за дълго време незаменима личност за България и безспорно една от големите фигури на близкия изток, заемаща важно място в международния живот на Цариград през време на султан Хамид. Той е един от главните строители на Българската църква, един от нейните основни стълбове. Неговото име ще сияе в българската земя винаги наред с имената на великите български светители и народни водачи: Климент Охридски, Евтимий Търновски, Иларион Макариополски и др., на които той бе усърден подражател и верен изпълнител на великото им и свято завещание за достойна и предана служба Богу и народу. 

Автор: Български екзарх Стефан

Източник: сп. Народен страж, 15 юли 1931 г. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Основи на раннохристиянска църква бяха разкрити край Лондон, Великобритания

Основи на храм от преди разделението от 1054 г. са открити в Лондон, съобщава сайтът orthochristian.com. ...