Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Тази година отбелязваме 180 години от рождението на Българския екзарх Йосиф I, както и 150 години от учредяването на Българската екзархия. По този повод ви предлагаме текст писан от екзарх Стефан по повод годишнина от кончината на бележития български духовник.
Няма по-светла, по-бележита личност в новата история на българския народ от блаженопочившия екзарх Йосиф I.
В течение на 50 години свободен живот в България блеснаха много държавни и обществени строители, но никой от тях не може да се сравни с тоя иначе скромен български йерарх. Те нямаха нито неговото всестранно духовно развитие, нито неговия дълбок и прозорлив ум, нито неговия твърд като стомана характер и горещо родолюбие, наподкупно от никого и с нищо: нито от царе и князе, нито със слава и богатство. Ние смело можем да кажем с думите на житиеписеца на славянския първоучител св. Методий, че, подобно на последния,
екзарх Йосиф надминаваше всички български дейци
от 50 години насам – красноречивите с деятелност, а деловите с красноречие.
Тия възвишени сили формулираха неговата личност и действаха в него непрестанно до последния му издих: народният дух, православната вяра и западноевропейската образованост. Екзарх Йосиф със своята силна и разумна воля бе щастливо съчетал в себе си тия три творчески начала в едно тъй чудно равнодействие, че представляваше наистина строго уравновесена и положителна личност. Такова впечатление правеше на всички – българи и чужденци, които имаха случай да се срещнат с него. Със своя стремеж да установи в себе си ненарушима вътрешна хармония той най-вече въздействаше обаятелно на своите подведомствени и особено на учениците в любимата му Цариградска духовна семинария, която, може да се каже, сам ръководеше, считайки я за най-важния разсадник на духовна просвета за поробения български народ.
Екзарх Йосиф бдеше над себе си зорко да не би някое от тези начала вземе превес над другите и така той да изпадне в едностранчивост, от която най-вече се пазеше, защото я смяташе за източник на опасни, дори съдбоносни грешки, особено ако такъв недостатък имат народните водители. Той не беше богослов (бе завършил Парижката Сорбона с учена степен лисансие по историко филоложките науки и правото), но, въпреки това той притежаваше ясен и непоколебим православен мироглед. Роден и израстнал в борби за духовно освобождение от Фенер, зрител на колебание и отклонение на някои народни водители от вярата на прадедите,
екзарх Йосиф не се усъмни нито за миг, че само православната вяра, само Православната българска църква е гранитната основа на прогреса на българския народ.
Дивните образи на древните отци на Вселенската църква – Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Богослов и другите големи борци за православната вяра бяха винаги пред очите му. С техния възвишен дух той се стремеше да бъде в постоянно общение. Особено обичаше св. ап. Павел за неговата пламенна любов към Христа Спасителя и за безпримерната му апостолска ревност, Атанасий Велики за неговата несъкрушима православна мисъл и воля, както и насадителите, утвърдителите и крепителите на православната вяра в душата на българския народ – св. Солунски братя Кирила и Методия и техните ученици, патриарх Евтимий, народните будители: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Неофит Рилски и др. Екзарх Йосиф всеки ден отделяше цели часове, за да бъде в общение с избраните свои учители на православната вяра и християнска нравственост, като се стремеше да проникне в техните високи идеи и велики подвизи, да възприеме техния дух и да следва неуклонно техния тесен, но спасителен път. Когато се говореше за тях, лицето му сияеше от чувство на дълбоко благоговение.
Твърдо убеден, че Православната църква е единствения кораб на спасението, той се бореше срещу всичко, що идеше да я подкопае, и се бореше, за да я направи действително животворна сила за българския народ, именно такъв лост за неговия напредък, какъвто тя е била и в старо време. В това отношение екзарх Йосиф се ръководеше неизменно от духа на древната Православна църква, както и от завета на великите си предшественици и от принципите на творците на славяно-българската народност – княз Борис I, неговият син Симеон и св. Климент Охридски. Православието, за да оживотворява народа и да го въздига духовно, трябва да се съчете органично с неговата душа и неговия живот. Тази идея, която е древно-християнска и е изразена формално в 34 апостолско правило, бе основна двигателка на цялата дейност на екзарх Йоисф.
Православие и народност – в тези две думи може да се изрази характерът на 40-годишната дейност на великия български първойерарх.
Тези два принципа се осъществиха в лицето на самоуправляваната Българска православна църква. И екзарх Йосиф още като встъпи в духовно служение, а особено като стана духовен водач на българския народ, насочваше всички свои дарби и сили към една цел, която смяташе жизнена и свята: да затвърди поверената му от Бога млада Българска църква и да я запази цяла и единна. Той смяташе духовното единство на целия български народ, свободен и несвободен, за най-голяма ценност, за запазването на която постоянно умоляваше, внушаваше и увещаваше българските общественици и държавници, цялата българска интелигенция и се бореше срещу всички българи и чужденци, които се опитаха да я разрушат. Той считаше за свое жизнено призвание да събере всички българи в Македония, Тракия и Мизия под крилото на една духовна майка – Българската екзархия. Това правеше не от омраза към Фенер, не от националистическо увлечение, а от ясно съзнание, че само по този начин Православната църква може да присади българския народ към Лозата на вечния живот – Иисуса Христа.
Екзарх Йосиф през цялото си управление не е изпуснал нито един случай да прояви своята почит към вселенския характер и високия авторитет на Цариградската патриаршия.
Той се отнасяше със сериозно внимание към всички опити на посредници за помирение с нея, като винаги заявяваше, че бъдещето на гръцкия и българския народ се заключава в дружелюбието на Цариградската патриаршия и Българската екзархия, и че единствената здрава основа на това помирение е ферманът на султан Абдул Азис от 1870 г. за учредяването на Българската екзархия.
Езкарх Йосиф пое кормилото на Българската църква в едно твърде критично време в 1877 година. Неговият велик и бележит предшественик Антим I бе заточен в Ангора в надвечерието на руско-турската война, след която дойде берлинският договор, който по начин жесток и крайно несправедлив разнебити създаденото от Българската екзархия дело в Македония и Одринско. Султан Абдул Хамид не позволи на българските митрополити в Скопие и Охрид да се върнат в своите епархии. В тези области българското население бе отново подложено на произвола на гръцките владици. Фенерското иго стана по-тежко, отколкото преди създаването на екзархията, тъй като сега самото турско население, явно насърчаваше фенерските владици да вилнеят в българските епархии и поощри внушенията на Виена за създаването на сръбска пропаганда. Високата Порта открито се обяви против стоенето на екзархията в Цариград. В такъв страшно критичен момент, застанеше ли начело на Българската църква друг, а не висоообразованият, мъдрият, далновидният и твърде дипломатичен Ловчански митрополит Йосиф, Българската екзархия не можеще да се запази в Турция и тя не щеше да развие такава удивителна плодотворна културно-просветна дейност, от която всеки българин се възхищаваше, западните държави се учудваха, а турци, гърци и сърби се бояха.
Само екзарх Йосиф можеше да сломи хитрата и ловка упоритост на султан Хамид и да осуети замисъла на турското правителство да унищожи Българската екзархия. След берлинския договор екзарх Йосиф не падна духом, а се зае мъжествено да възстанови предишното положение на екзархията. Той вярваше в победата и вървеше мъдро и предпазливо, обаче, без колебание и страх по трънливия път. Когато замина за Цариград от Пловдив, където бе повикан от руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков след Сан-Стефанския договор, на въпроса на неговите приятели изпращачи:
– Къде отивате, Ваше Блаженство? Там всичко е разрушено.
Той благо усмихнат, решително отговаря:
– Ще искам!
– Няма да Ви дадат, Ваше Блаженство!
– Пак ще искам, докато дадат.
В Цариград той стоя няколко години без никакво ведомство. Султанът не го приемаше на аудиенция, Високата Порта не го признаваше за духовен началник на българския народ в Турция. Той дори беше заплашен, за да напусне Цариград, но желязната воля и ясната мисъл на екзарх Йосиф не отстъпиха от мъчителния път, защото той бе твърдо решил в себе си или да пострада, или да изпълни своя висок дълг към угнетения си народ. И ето пред смелия защитник на потъпканата правда най-после страшният султан отстъпи.
Екзарх Йосиф бе признат да духовен началник и на мадекодо-одринските българи.
Стъпка по стъпка той чисти задръстения народен път. В течение на 32 години (1880 – 1912) той успя да създаде в Македония и Одринско една обширна църковно-училищна организация, която беше станала насъкрушима крепост на българщината. Старите български градове: Охрид, Битоля, Дебър, Скопие, велес, Струмица, Неврокоп, които взеха живо участие в борбата за независима Българска църква, сега възглавявани от родни митрополити, бяха станали огнища на ярко българско съзнание, от дето силни искри се пръскаха във всички кътове на Македония и Тракия.
Българската култура, под вдъхновеното ръководство на екзарх Йосиф, се развиваше с бърз темп и налагаше своя отпечатък дори в южно-македонските и южно-тракийските градове, където гърцизмът се смяташе за неуязвим. Дори в македонската столица Солун българските търговци, родом от Велес, Прилеп и др. македонски градове интелигенти и опитни, заеха важно място и даваха тон на цялата търговия с вътрешна Македония. Многобройна българска интелигенция будеше духовете в градове и села, изпълваше душата на народа с радост и надежда за по-добри дни, възбуждаше в него копнеж за бърз напредък и за политическа свобода. При този неочакван духовен подем на българското население в Македония и Охридско, гръцката, а по-късно заедно с нея и сръбската пропаганда взеха да настъпват с още по-голяма ярост. Дори си послужиха с въоръжени сили (чети), но те срещнаха един цял народ, сплотен около своя родолюбив и мъдър вожд екзарха Йосиф, народ твърдкато гранит…
Такава борческа и културоносна сила успя да създаде екзарх Йосиф I от едно население, което преди 50 години в своята грамадна част бе невежествено, икономически потиснато и изплашено от мъчителите си. Такава сила това население бе и в 1912 година, когато, уви, престъпното безумие на личния режим на българската политика, въпреки честите предупреждения на екзарха Йосифа, го разнебити и разруши величавата бетонена сграда, която той, първойерархът на Българската църква, екзарх Йосиф, строи с неподражаема вещина и неотслабваща любов в продължение на пълни три десетилетия.
Екзарх Йосиф е една рядка и за дълго време незаменима личност за България и безспорно една от големите фигури на близкия изток, заемаща важно място в международния живот на Цариград през време на султан Хамид. Той е един от главните строители на Българската църква, един от нейните основни стълбове. Неговото име ще сияе в българската земя винаги наред с имената на великите български светители и народни водачи: Климент Охридски, Евтимий Търновски, Иларион Макариополски и др., на които той бе усърден подражател и верен изпълнител на великото им и свято завещание за достойна и предана служба Богу и народу.
Автор: Български екзарх Стефан
Източник: сп. Народен страж, 15 юли 1931 г.
