Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Има преподаватели по литература, чието преподаване ви кара още повече да задълбочите четенето на произведенията на Пушкин и Достоевски, но също така да посетите храма и да повярвате в Бога.
Николай Лобастов, което е един от учителите с такъв талант, е опитен преподавател и автор на книжката „Бележник на селския учител“. Нашият гост разказа за опита си да вдъхнови учениците да узичават класическата литуратура и как им помага да открият православната вяра. Самият Лобастов е учител, писател и възпитаник на Православния университет „Св. Тихон“. В своята книга той говори за руската литуратура и християнството. Живее в гр. Лисково, Нижегородска област.
– Николай Алексевич, когато разказвате на тийнейджърите за руската класическа литература, каква е тяхната реакция?
– За мен уроците, които имам с учениците от гимназията са удоволствие. Те имат отворен и наистина възприемчив характер. Активно търсят истината, по същия начин се занимаваме и с проблемите на любовта и смъртта. И се надявам винаги така и да бъде. Младите хора задават трудни въпроси, слушат и охотно се включват в дискусиите. Харесва ми, когато има диалог. Има една особеност в моят тил на преподаване. Обсъждам руските класици чрез Евангелията и православната вяра, точно както разказва на учениците си за духовното търсене на писателите или как въпросът за религията е бил изразен в техните произведения.
Есенин е написал тези прекрасни редове: „Душата изпитва скръб по небесата, защото е чужда на тези земи“. Пушкин изразява мисълта си по друг начин: „Геният трябва да се стреми да достигне небето“. Този копнеж за съвършенство бе причината руските писатели да бъдат привлечени от писането. След като се докоснете до тези идеи, публиката ви ще реагира с ентусиазъм.
– И все пак често чуваме, че децата ни не се интересуват от четенето и изучаването на Евгений Онегин (руски роман в стихове на Александър Пушкин бел. прев.).
– Христос е същият и вчера, и днес, и утре. Той е мярката за нещата. Вечните ценности са едни и същи по всяко едно време. Болезнените и кървящи въпроси, до които се докосва класическата литература, ще останат нерешени до края на времето. Работата на учителя е да разбере от какъв ъгъл трябва да се анализират героите на Пушкин и Лермонтов и къде трябва да бъде поставен акцентът. През съветско време всеки главен герой, било то Онегин или Печорин, бе превърнат в своеобразен революционер и на по-напредналите ученици чувстваха скука. Ако представите Онегин и Печорин като отегени изтънчени аристократични лица, то това няма да развълнува никой. Срамно е ако преподаването на класическата литература не включва горещите теми на днешния живот, когато учителят помага на учениците си в разрешаването на жизненоважните въпроси.
Как можем да обсъждаме класическите герои? Евгений Онегин проповядва хедонизъм и свободомислие; той не се нуждае от нищо и не се интересува от никого. „Наслаждавайте се на живота си пълноценно“, както бихме казали ние днес. В същото това време той е невъобразимо отегчен, страдащ от „екзистенциална меланхолия“. Това е донякъде подобно на западния път в индивидуалното развитие, където човек създава култ към свободата и поставя себе си в центъра на вселената. Татяна, напротив, със своята „руска душа“ олицетворява традиционните ценности и спазването на Божествените заповеди. Тя живее в хармония със съвестта си и дългът е по-важен за нея от страстите.
– Какви любопитни подробности може да споделите за Пушкин и как бихте описали религиозните му настроения?
– Нека разгледаме следната подробност от биографията на поета. Пушкин пристига на мястото на своето заточение – Михайловское, през 1824 г. Той пребивава там две години в компанията на своята възрастна бавачка. От 1825 т. Пушкин престава да пише пародиини текстове на религиозни теми и се отказва от предишните си страсти по волтеризма и байронизма. Сам той пише до приятелите си: „Няма нищо по-мъдро от това да отседнеш в селското си имение и да поливаш зелето“. Греховните страсти на столицата, като играта на карти, клюките в обществото или пиянството, вече не го вълнуват. Може да се каже, че селският живот го е преобразил. Той е заобиколен от рускоговорящи хора; научава се да почита традициите на своите деди. Интересува се от светогорския манастир, поклонниците, игумен Йона, чете Библията и св. Отци.
Всички тези дейности озаряват душата му. Пушкин изпраща молба до свещеник, негов познат, да отслужи Евхаристията за възпоменание на вярващите, занимавали и следващи Байрон. Докато е в Михайловское, той пише известната си поема „Пророкът“, която се позовава на библейската история за видението на серафимите на пророк Исая в „Затънали сме в жажда по свещените неща“. Пушкин умело изразява идеята за това как Бог дава пророческата дарба на Своите избраници, за да могат те да предадат волята Му на човечеството.
Колко е трогателен характерът на монах Пимен, представен от Пушкин в драмата си „Борис Годунов“, която също била написана по време на изгнанието му в Михайловское! Главният герой на Пушкин, като старец и летописец, признава, че „щом Бог е оставил в манастира“, то тогава той е бил и благословен. По замисъл на автора Пимен е същността на християнските добродетели – благочестие, кротост, мъдрост и трудолюбие. Учителят може едва доловимо да постави специален акцент върху него, за да предизвика интерес в децата, за да научат те повече за християнството.
Днешните ученици се характеризират с така наречения iGen манталитет. Свикнали са да получават всичко в кратък срок, сдъвкано. Учителят трябва да може да фокусира вниманието им и да ги очарова постоянно, като говори за най-важните неща, използвайки любопитни детайли и запомнящи се примери.
– Какво смятате за онлайн обучението?
– Това е крайният продукт на прагматичния подход, при който човек бива възприеман като консуматор или малка сплав в голяма машина. От тук идва и идеята, че образованието е стока, точно както е интелектът и компетентността. Когато образованието се оценява въз основа на продаваемостта ме, тогава онлайн обучението се превръща в удобен инструмент. Образованието обаче не е само предаване на знания от учителя към ученика. Личността на учителя, интонацията на гласа му, жестовете и изражението на очите му са също толкова важни в учебния процес. Знаете ли, това е като да стоиш до някой светец. Не са необходими думи, само един поглед към него и получаваш интуитивно разбиране за най-ценните и важни неща.
Ако либералната идеология надделее в образованието, онлайн обучението ще спечели битката. Този вид обучение показа своето удобство както за правителството, така и за икономиката. В същото време обаче понятието индивидуалност ще остарее и ще започне да няма значение.
– Какви книги за семейните ценности може да препоръчате?
– Разбира се, това ще бъде „Дъщерята на капитана“, краткият роман на Пушкин, в който той умело е изобразил семейството на Маша Маринова, любовта и верността на родителите й един към друг. Друго, което ми идва на ум е „Пропастта“ на Гончаров. Характерът на бабата е прекрасен – връзката й с внуците. Тази книга поставя приоритетите направо, ако става въпрос за създаването на семейство. Образът, изграден от Тургенев в „Баща и синове“ е прекрасно. Въпреки донякъде изненадваща им поява в романа, те бяха изобразени трогателно като истински предана двойка. Тургенев, като гениален майстор н перото, майсторски е изобразил любовта между бащата и сина. Едва ли обаче е възможно да си представим нихилиста Базаров като семеен човек, още по-малко да прегръща бебе. Василий Розанов писа за това. „Прогресивните“ от деветнадесети век смятали семейството за ценен актив. През втората половина на деветнадесети век най-желаната тема в литературата е похотта, която е по-голяма от брака. Всеки писател, започвайки от Тургенев, е писал за това. Помислете за Анна Каренина от романа на Толстой или Екатерина Кабанова от пиесата на Островски. Или можем да разгледаме писателите от т.н. Сребърна ера или Александър Блок и неговата поезия. Всяка нова стихосбирка, която била публикувана, била посветена на нов любовен интерес. Писателите от този тип търсели вдъхновение в страстите. Те мислели, че животът с жена, деца и свекърва е твърде обикновен, за да се пише за него.
Достоевски, от друга страна, след като животът го наказал, успял да съчетае литературния успех с щастливия семеен живот. Много славянофили успели да комбиниран и двете. Известно е, че Аксаков, Хомяков или Киреевски са имали възхитителни семейства.
През двадесети век писателите не можеха да поставят толкова силен акцент върху страстите в своите произведения, тъ като бракът се наричаше „ядрото на обществото“. Случи се така, че съветската литература, особено провинциалните писатели, върнаха въпроса за семейството отново във фокуса на обществото.
– Как станахте християнин?
– Баба ми бе жена със силна вяра и се молеше за всички ни. През Съветско време тя приемаше вярващи в дома си и си спомням как пееха църковни песнопения. Местните власти се опитаха да забранят подобни събирания, но баба ми каза: „Няма да слушам никого“. Тя не обръщаше внимание и празнуваше всички големи църковни празници в дома си. Когато бях на около десет или дванадесет години, тя ми даде да чета Евангелията. По-късно, докато растях, всичко, което имаше връзка с баба ми бе изтласкано встрани. Израснах през 70-те години, известни с преобладаващата политика на държавния атеизъм. Това бе време, когато нито виждах свещеник, нито отварях Библията. След това дойде перестройката и тя ни накара да се развихрим. Точно тогава се запитах: „За какво живеем? Ако няма комунизъм, какво очакваме то бъдещето?“. Намирате отговора след като започнете да си задавате въпросите. Литературата, любимият ми предмет в училище, ми помогна да задам тези въпроси. Любимата ми учителка бе Лира Михайловна и тя бе литературовед, разбира се.
– Търсенето на смисъла на живота ли ви доведе в Църквата?
– Е, някак си продължих да търся с ума си. Започнах да чета много книги. Ходех да пазарувам в Нижни Новгород, където купувах православните и философски книги и след това ги поглъщах жадно. По-късно бе назначен прекрасен свещеник от Москва, който служеше в нашата енория в Просек. Едно от духовните чеда на отец Михаил Груханов, о. Владимир Антипин стана предстоятел на известната църква „Св. Николай Мирликийски“. Нашият свещеник бе започнал като църковнослужител в известната църква „Ваганское кладбище“, като работеше едновременно като преподавател по геоматрия в Института по горско инжинерство в москва. След това той взел съзнателно решение да напусне Москва и да отиде в провинцията. Той е високообразован човек. Ако нямах неговата подкрепа и преподаване на вярата, нямаше как да се роди „Бележник на селския учител“. Той живее просто, като аскет. Днес той на осемдесет, а аз съм негово духовно чедо през последния четвърт век.
– Кое бе най-важното наставление, което получихте от духовния си отец в началото на живота ви в Църквата?
– Отецът ми каза: „Всяка неделя е за Църквата. Можеш да останеш вкъщи, но само ако си прикован на легло. И през последните 15 години нямаше нито една литургия, която да пропусна. Имаме строг свещеник. Бог ни повелява да спазваме Господния ден. Животът ми в Църквата бе причината, поради което „Бележник на селския учител“ се оказа с толкова строг православен възглед. Дължа го на о. Владимир Антипин, нашият голям аскет.
– Има хора, които са кръстени, но стоят далеч от Църквата. Защо?
– Мисля че основната причина е, че жадуваме за комфортния живот. От една страна искаме всички да идват на църква, но от друга знаем, че Господ е нахранил пет хиляди души с няколко хляба, но къде отидоха тези тълпи след това? Те бяха свидетели на такива чудеса! Но по някакъв начин не останаха с Господа на Голгота.
Много хора могат да се оплачат, че в наши дни им липсва време и колко много са заети, като „Искам да дойда на Църква, но просто нямам време за това“. Хората се изкушават по различен начин в различното време. Комфортът е основното изкушение днес. Ако живеете добре, няма да бързате да идвате в Църквата. Бившите ми ученици често ме посещават и казват: „Е, разбира се, трябва да отида на църква. Мисля за това от известно време, но животът ми стана толкова натоварен. Строителство, бизнес, работа…“ Ние сами правим своя избор, докато Бог очаква всички да дойдат при Него.
– Предстои ви да започнете нова учебна година. С какви очаквания започвате?
– Предпочитам да се обръщам назад и да разсъждавам върху собствения си опит в училище. Копнеехме да се насладим още веднъж, понеже не бяхме виждали учениците си през цялото лято. Първи септември е празник, запомнен с цветята, донесени за учителите, щастливите лица и любовта, която всички споделяме. Животът продължава своя ход, има нови традиции, има и такива, които вече са забравени. Децата говорят все по-рядко, вперили поглед в своите джаджи.
Бих искал да продължа развитието на ефективни учебни практики в педагогиката ни. Доверихме се на своите прекрасни учители. В живота си вървяхме ръка за ръка с тях. Не знам кой кого е учил по-добре, те нас или ние тях. Сякаш бяхме заедно на кораб, плаващ по житейското море. Учителят не трябва да се превръща в мениджър, а вместо това трябва да остане наставник и по-възрастен спътник в обучението.
– Коя е отличителната черта на съвременното дете?
– Едно дете днес може лесно да превключва напред и назад между учителя, приятелите си и интернет. Ако нещо не му хареса, то може незабавно да модифицира своите онлайн контакти. Това е толкова вредно за всички ни. Не можем да живеем в хаос и безредие. Живеем до близките си и отделяме време, за да ги опознаваме. По този начин се научаваме да се разбираме по-добре. Много е добре за нас да се мотаем около други хора, да бъдем един екип било то в училище, университета или на работа.
С Николай Лобастов разговаря Татяна Медведева.
Източник: orthochristian.com
