Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Човекът, на когото даваме сърцето си, може да ни нарани или да ни изостави. Духовете на злобата непрекъснато ни внушават лоши помисли, насочени срещу любовта ни и така ни измъчват.
Божествената любов е неограничена и всеобхващаща, но ние сме „хванати“ като на въдица и привързани към хора и неодушевени предмети. Сърцата ни са обхванати от нещата в този свят и ако ни ги отнемат, тези наши сърца се депресират и страдат…“
Тези думи принадлежат на о. Тадей Витовнишки и разкриват много истина и знание. Ние, хората от 21 век, закърмени с аксиомата на идеалната любов, ги намираме сурови, монашески, остарели. И все пак, зад очевидната им грубост се разкрива утопията на рицарското ни търсене на господство в нашия самотен път.
Вярваме, че намирането му ще реши проблемите ни и ще ни оправдае.
И когато най-накрая го открием, нашето свещено начинание ще бъде завършено. Съвременната романтична пропаганда изправя човечеството лице в лице с дилемата Любов или Смърт. Любов или празнотата на градските пространства. Прозорливостта на сръбския старец разобличи този фалш.
Миналото лято някъде в центъра на Атина, с жена ми се разхождахме бавно пред лятното кино, когато усетих приятната му притегателност за уморения минувач в циментовия град: ухание на цъфнал жасмин, напитка под звездното небе, както и бягство от реалността и идентифицирането с героите от филма, когато се пренасяш в друго място и време, там във филмовото пространство…
Не помня заглавието на филма. Но бях впечатлен от подзаглавието. Съдържателна англосаксонска фраза, която заявяваше: Без нея не чувстваш нищо… Ставаше въпрос за любовно-романтичен филм и главните му герои бяха двойка красиви млади актьор и актриса. Бледи, алабастрови лица, които имитират в елегична форма драмата на раздялата. Така младежът се срива депресиран без нея и с тъга признава, че не чувства нищо. Той изпитва необичайно дълбока болка. Той дори не чувства болка, тъй като моменталният шок е блокирал биохимичната функция на болката. Това го довежда до пълно вцепенение.
Траурната фраза, студената красота на лицата и меланхоличният фон на рекламния надпис ме накараха да се заинтригувам какво се е случило с чаровната двойка. Само че, през последните години започнах да се отегчавам от киното, да избягам влиянието му и скоро се качихме по алеите на квартал Кипсели, намирайки подслон в някакъв хотел.
Въпреки че все още в мен се надигат донкихотовски и романтични настроения, с времето заприличах на тривиалната фигура на Санчо Панса, предпочитащ практичните решения пред големите екзистенциални въпроси. Но продължавах да се чудя. Защо любовта най-накрая угасва и душата на влюбените изпитва смъртна тъга? Психоаналитиците и романистите се опитаха да отговорят задоволително, така че, хорицата да не изгубят любовните си надежди. Но загадката така и не бе разгадана. Отговорът вероятно е прост.
Няма лечение, защото между нас няма истинска любов.
Това, което наричаме абсолютна любов, се заражда от стомаха и очите, от марковите вещи, от дебелината на портфейла и популярното име. Любовта ни почива върху сатен, пари и популярност, поръсена с много загадъчност. Ние не се влюбваме в лицето, а в маската. Неслучайно всички актьори се гримират преди да играят. Когато светлината изчезва, поради лоша среда, както в живота, така и в изкуството, прозорецът на душата ни се отваря към друга перспектива в отношенията. В търсенето на един още по-идеален любовен модел. Ето защо знаменитостите са постоянно влюбени, докато обикновените хора са наранени и отегчени, като по този начин преминават в сферата на инерцията и бездействието. Тук е ясно, че животът копира или поне желае да изкопира лъжата на изкуството.
Има още една група от хора по средата, малък брой, които от опит знаят, че противоотровата на любовната еуфория „мания – депресия“ е любовта към Бога. Това ни казва о. Тадей в думите на заглавието. Любов не психологическа и емоционална, а истинска и здрава. Любов на монаси миряни, която по думите на свети Никодим унищожава „демонското помрачение“. Извън приюта и топлината на тази любов, влюбеният човек се превръща в уязвим субект, подчинен на еротични помисли, убеден в тяхната истинност, независимо дали е жертва или палач в любовната връзка. Във всеки случай единият е смъртно ранен, докато другият е обновен, намерил, вероятно с някаква примамка, нов партньор. Единият е попаднал в капан, а другият е поставил капан. Важи и обратното. Ще заключим накратко, че Западът – по негово признание – завладя триизмерноста т.е. възприятията ни за света, като в същото време позволи погледът на ефемерния субект (човека) да се насочи към нереален любовен модел и така да бъде отклонен от любовта към Бога и ближния. Естествено е субектът да е сърдит и да се изпълва с яд, когато усети заплаха за необузданото и непрекъснато въжделение и така бягайки от връзка във връзка, оставя някого да си бръщолеви монолога, като неутешим щраус, че без него или нея не усеща нищо. Със сигурност всеки, който се чувства по този начин (изоставен), чувства душата си като замръзнала и несъмнено се нуждае от силна ваксина – добротолюбието, за да се възстанови, но това е дълга тема, която тук не може да бъде изчерпана.
Това се случва, защото светската любов, въпреки че е най-фината същност на нашия живот, често се фалшифицира от осемте типа асоциации (мечтания), идентифицирани от вечната светоотеческа традиция като осемте плодове на злото. Обикновено ни привличат хора красиви и талантливи, със светското поведение, открити, с дебел портфейл, темпераментни, уверени, интелигентни и всичко, което може да произтича от този набор качества. Напротив, един прост, неквалифициран човек изглежда скучен и не интригува. Не е по наш вкус. Така че всички ние търсим някого, който ще се появи от нашите тайни желания, породени от мечтанията. Една Афродита от Милос или един Меркурий от Праксител…
Автор: Серафим Манолис
Превод: Силва Маринова
Източник: pemptousia.gr
