Начало / Uncategorized / Български език и славянска писменост

Български език и славянска писменост

Напоследък народните представители за пореден път рискуват да предизвикат нови спорове в обществото, а да се надяваме и сериозни академични дискусии, с едно свое бързо гласуване на промяна в названието на официалния празник за 24 май.

Този празник на народната просвета, който всяко българско дете познава още от първи клас като празник на буквите, депутатите сега предлагат да се отбелязва като ден на българския език, просвета и култура, без да се акцентира върху славянската писменост. Народните избраници се застраховат, че това е само първо четене на промените в Кодекса на труда, където са отбелязани официалните и националните празници, като се надяват преди второто четене да се проведе широко обществено обсъждане и да се чуят компетентни мнения на учени и специалисти от академичната общност.

Като оставям настрана законодателната техника на сегашните депутати, която те по навик прилагат напоследък, като предлагат различни екзотични идеи и законодателни промени във всевъзможни нормативни актове, които имат съвсем друг предмет и приложно поле от това, което се регламентира, или се опитват да променят законодателството, като чрез преходни и заключителни разпоредби в едни закони се опитват да уреждат сложна правна материя, която е предмет на други специализирани закони, ще се опитам да разгледам накратко темата през призмата на първо четене на разнопосочните реакции.

Български език или славянска писменост

Промяната на акцентите в наименованието на Празника на българската просвета с тенденция да се премахне от него почитта към славянската писменост има не само политически аспекти, но също така важни исторически и по-широки културни измерения. Исторически може би наистина е оправдано и коректно да се акцентира на този празник като Ден на българската писменост и българския език, защото празникът възниква през Възраждането именно като почит към българската азбука и светите братя Кирил и Методий, които са нейните създатели. Но генезисът на празника тогава е в друг културен и политически контекст и е натоварен с друго културно-историческо значение и функция. Това е борбата за утвърждаване на българския език в богослужението и новото българско училище като средство за опазване на културата и самосъзнанието на българите от асимилация по време на „двойното робство“! Основна институция на българите тогава е Църквата, която консолидира българската нация около защитата на българския език и българската народна просвета, което е в изпълнение на заветите на св. Паисий Хилендарски за славянобългарска просвета, богослужение и обучение на говорим и роден език.

Празникът на светите братя Кирил и Методий става общонароден и общобългарски празник на Църквата и училището, защото независима българска държава по това време все още нямаме!

Днешният политически и идеологически контекст на борбата срещу „славянската писменост“ рискува да създаде нови разделения в обществото и да ни предложи едно твърде стеснено разбиране за културните реалности на езика, просветата и писмеността от времето на светите братя Кирил и Методий и техните ученици в България. Политическата цел да се обяви кирилицата за българска азбука, което исторически е вярно, но с цената да се неглижира по-широкото славянско измерение на писмеността, създадена на тази азбука, е ограничително и вредно противопоставяне. Сега на много хора със сигурност ще им се стори доста тесногръдо и свръхполитизирано депутатите със законови промени да се опитват държавата да редактира и преформатира едни културни ценности и духовни измерения на този най-български и общонароден празник, като всъщност се стеснява обхвата на празнуването му до по-тясно националното значение и се орязва международния и общославянски характер на писмеността, която е плод на просветителското дело на светите братя Кирил и Методий и техните ученици в България!

Тук в тези наглед похвални патриотични пориви и мотиви да са защитава българската писменост и българския език, според мен, се объркват две основни понятия – това за азбука и това за писменост, като се подхожда тесногръдо и пристрастно. Азбуката и писмеността са неразривно свързани, но и различни равнища на писмения език. Без азбука не може да има писменост, но и една писменост, каквато е старобългарската, може да бъде създадена чрез две азбуки – глаголица и кирилица.

Празникът все пак не е на азбуката – кирилица и българска, което никой не отрича, а е празник и на писмеността, която възниква и се развива в България както на глаголица, така и на кирилица!

Да се цели утвърждаване на кирилицата като българска азбука чрез един или друг закон като се противопоставя на славянската писменост на мен лично ми се струва неадекватно и неправилно като решение. Защото между двете понятия български език и славянска писменост не трябва да се поставя знак на противопоставяне, а да се търси вътрешната им неразривна връзка.

Азбука и писменост в делото на светите братя Кирил и Методий

Когато се опитваме да се ориентираме в такава сложна културна проблематика е полезно да познаваме историческия и културен контекст и да не прилагаме ограничените политически и идеологически рамки на съвременната политика или гео-политика. Защото тези реалности на езика и книжовността, писмеността и културата са възникнали във връзка с Църквата и превода на Свещеното Писание, духовната просвета и вярата и имат свещен характер, който много лесно може да се профанизира ако към тези въпроси се подхожда само чрез стандартите на светската политика и идеологическата или партийната борба.

Азбуката е създадена за църковни и богослужебни нужди на християнизираните славяни във Великоморавия (глаголица) и България (кирилица) и ние не бива да забравяме това!

В контекста на Църквата и мисионерското дело на светите братя тогава има общ за славяните богослужебен език и затова преведените книги в Моравия са пренесени от св. Климент Охридски и св. Наум с другите ученици в Плиска, Преслав и Охрид и тук е продължила работата по създаване на християнската писменост на старобългарски език. Но в този език има и ранни моравски елементи, както и старобългарски, а също така по-късно освен български или среднобългарски има също така и руски, сръбски и други редакции на старобългарските текстове. Естествено, че това е старобългарски и среднобългарски език, но той има и по-широко значение и измерение на т.нар „южнославянско влияние“, което тръгва от България и се разпростира и върху руската и по-късната славянска писменост, както посочва по убедителен начин големия руски славист академик Димитрий Лихачов. Затова, когато се казва „славянска писменост“ това не бива да се разбира и тълкува като отричане на българската и обратно – когато се казва българска и старобългарска книжовност и писменост това, според мен, не трябва да се противопоставя идеологически и политически на славянската писменост ако коректно без идеологически спекулации тълкуваме историческите факти.

Старобългарска книжовност и славянска писменост – единство или противопоставяне

Още в Преславската книжовна школа епископ Константин Преславски в неговите старобългарски творби вдъхновен от порива на вярата и просветата казва:

„Лети сега славянското племе към кръщение“, а не говори само за „българско племе“.

Това означава, че дори и през IX-X век има едно ясно съзнание у старобългарските писатели, че делото на славянобългарските учители и равноапостолни просветители е Божие дело за просвета и книжовност на разбираем език за славянските народи, а не само за един народ. Това е християнската евангелизация, която е за всички народи, а не може да се ограничава само до един народ или до един  народен език. Затова езикът и писмеността са средство за обединяване и свързване на народите в духовното и благодатно лоно на Църквата, която е свръхнационална и вселенска по своя характер. Този дух на едновременно българско родолюбие и славянско единство е присъщ и на Българското възраждане, което ни завещава широтата и общочовешкия дух на този наш общонароден празник. Нали именно в този дух и дядо Вазов е възкликнал в прослава на „свещения език на нашите деди“, когато в своите поетически пориви на мисълта е изрекъл:

„И ний сме дали нещо на света и на вси славяни книги да четат!“ 

Това не е само национална гордост, но и съзнание за културна мисия и свързаност на историческата съдба с другите славянски и европейски народи. Затова този празник още от Възраждането изразява истината, че България и българите са спасили писмеността на славяните след Моравската мисия и са създали, чрез старобългарската книжовна култура на Преславската и Охридската школи, християнска писменост както за българи, така и за другите славянски народи.

Културна политика или съвременна геополитика?                  

България спасява делото на светите братя Кирил и Методий и като го запазва от унищожение го предава и на другите славянски народи. Българската държава създаде условия за процъфтяване на това дело в Преслав и Охрид, но и Българската църква когато нямаше българска държава на историческата сцена и на политическата карта на Европа съхранява и творчески обновява това книжовно дело не само за българите, но и за другите славянски народи. Гонението в Моравия срещу славянски богослужебни книги е поради един друг средновековен културен модел за църковна употреба на говорим и писмен език. Немското духовенство тогава настоява за употреба само на латински писмен език в богослужението поради „триезичната догма“, а възможност за говорим език има само при устната проповед, която е тълкуване на свещените текстове за вярващите в зависимост от техния език, народ или говор.

Докато светите братя Кирил и Методий настояват и за писмен литургичен и богослужебен език, който да е разбираем и говорим за славянските народи чрез превод на свещените и богослужебни книги на този език.

Това е новото и уникалното като принос в европейската култура, което и България внася като свое наследство в общата европейска цивилизация. Нещо, което триезичниците през Средновековието считат за ерес, светите братя Кирил и Методий утвърждават и отстояват пред Църквата и пред Римския папски престол за прослава на Бога и просвета на славяните. Дело, което побеждава схоластичното мнение за допустимост само на три писмени богослужебни езика на Църквата и за писменост само на тези езици като ерес. Така съборността на Православието запазва делото на светите братя Кирил и Методий и съхранява културата, писмеността и просветата както на българите, така и на други славянски народи. Този едновременно родолюбив и общославянски момент на историческото и културно измерение на Празника на българската просвета се съдържа, разкрива и празнува на 24 май. И това е оригиналният и възрожденски смисъл на празника, а не политизираните му прочити в днешния идеологически контекст, ограничени като борба за легализиране на кирилицата в Евросъюза като българска азбука или отричане на славянската писменост заради гео-политически проблеми на Балканите и Източна Европа. Цели и мотиви, за които говори един депутат, който също така мисли, че днешната европейска преса е подкупна, и там може да се публикуват поръчкови статии, както в някои български издания!

Тук „титаните“ на политическата и правна мисъл от днешното управляващо мнозинство ще трябва да се възправят и да премерят своя духовен ръст като се съизмерват с титаните на българската просвета, култура и литература – духовните будители на Възраждането като преп. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански и о. Неофит Рилски и с такива класици на новата литература като Иван Вазов, Стоян Михайловски и Алеко Константинов! И как мислите: кой от тези радетели за българската култура, книжовност и писменост е по-добре запознат с политическите и исторически реалности и има по-вярна представа и виждане за българския език, за кирилицата и за Европа!?

Автор: доц. д-р Костадин Нушев

Снимка: BTV

За Ангел Карадаков

Виж още

Опелото и погребението на Сръбския патриарх Ириней ще бъдат в неделя

В неделя – 22 ноември ще се състоят опелото и погребението на починалия днес Сръбския ...