Начало / Uncategorized / Православните мисии и мисионерски центрове по света

Православните мисии и мисионерски центрове по света

Православна практика ли е мисионерството? Трябва ли всички народи по света да бъдат спечелени за нашата вяра? Могат ли всички православни християни да участват в мисионерска работа?

Отговорът на всеки от тези въпроси е категоричен: „Да!“ В тази статия ще се осветли историята, методите и мотивацията на православните мисии, стигайки до заключението, че не само можем да участваме в мисионерска работа, но като Божии чеда, благовестието за Божията любов е част от самата ни природа!

Оксиморон ли са „Православните мисии“?

В началото на моя опит като мисионер в Албания имах среща с протестантски мисионер, с когото скоро трябваше да делим една територия. Имахме приятен разговор, но темата се обърна към съответните ни духовни ръководители и му казах, че съм православен мисионер. Тогава на лицето му се изписа пълно учудване. Всичко, което успя да измънка беше:

„Не знаех, че Православната църква извършва мисионерска работа!“

Всъщност не се обидих от откровеността му. Скоро открих, че много мисионери, назначени в Албания, нямат никакви или имат малко познания за православието. Много по-тревожната реакция дойде от самите православни християни.

За първи път срещнах тази реакция, когато бях семинарист и се подготвях за свещенническо служение. Неведнъж бях изправен пред мъж или жена, които категорично ми казваха, че мисионерската дейност е неправославна. „Чуждестранните мисии – казаха ми – е протестантска концепция!“

За да бъдем честни, лесно е да се разбере откъде произхождат тези две заблуди. Докато Православието е направило мощни мисионерски усилия през голяма част от своята история, едва през 1962 г. православният учен Никита Струве[1] отбелязва категорично: „Строго погледнато, Православната църква вече няма организирана мисия“.

Временен период на отпадане

Без съмнение Православната църква е била активна в мисии от самото си начало – от периода на Апостолската и ранната църква, през византийския и руския период, та чак до днес. Всяко четене на исторически книги ясно ще обоснове факта, че всеки век е имал жизнена православна мисионерска дейност.

Два фактора обаче силно осуетяват мисионерските усилия на Църквата през последните векове:

(1) турската окупация на Балканите, продължила четири века; и

(2) комунистическото завземане на властта в много други православни страни.

Между тези две събития способността на православната църква да извършва мисионерска дейност бе потисната по време, когато църквите на Запад бяха свободни да се разширяват. Тези събития „принудиха православните да се оттеглят временно в себе си, за да запазят вярата си, като създадат до известна степен затворени групи“ [2]

Слава Богу, този период приключи към средата на ХХ век. След Четвъртото общо събрание на Синдесмос от 1958 г. в Солун, Гърция, новопоявилото се движение Porefthentos е едно православно възраждане в областта на външната мисия. Ако някой проучи различните документи, написани след този период, растежът на това възраждане става ясен. Призивът на Църквата да се връщаме към нейните задължителни дейности се появява отново и отново в конференции и статии през последните четиридесет години.

В допълнение, тежкото комунистическо управление, което потисна православието в толкова много други страни по света, сега се срина и можем да очакваме да видим същото това пробуждане на мисиите и в тези страни.

Проучване на мисията

Поглеждайки назад, може да се види, че този призив за връщане към мисиите даде плод. След десетилетия репресии православните отново започнаха да свидетелстват за Христос до „край земя“. Броят на православните мисионери, в сравнение с тези на други църкви, не е впечатляващ. И все пак проучване на текущата дейност на православната мисия разкрива, че Църквата отново е в движение. Позволете ми да очертая някои от основните региони на православната мисионерска работа, които съм изследвал.

  • Константинополската Вселенска патриаршия обхваща редица мисионерски региони. Най-големият е Митрополията на Хонконг и Югоизточна Азия, създадена през ноември 1996 г. Митрополит Никитас, от Тарпон Спрингс, Флорида, е възкачен на този престол през 1997 г. Юрисдикцията обхваща голяма територия, а усилията на мисията включват Индонезия, Индия, Филипините, Хонконг, Корея и Сингапур. „The Metropolitan“ пише, че има възможности за мисионерска дейност в Китай (Пекин), Тайван и Тайланд (Банкок), които все още чакат да бъдат започнати. [3]
  • Православните общности в Централна и Южна Америка също извършват местни мисионерски дейности. Усилията в тези области се ръководят от Константинопол и от други юрисдикции.
  • Александрийската патриаршия и цяла Африка отговаря за усилията на мисията в Африка. Православните църкви в Африка растат ежедневно. Основните мисионерски усилия са в Кения, Уганда, Танзания, Мадагаскар, Заир, Камерун, Гана и Нигерия. Във всички тези църкви има местно духовенство. Някои имат семинарии, а много имат училища и клиники.
  • Автокефалната църква в Албания. През това десетилетие възникна нова ситуация в православните мисии. С краха на комунистическите режими в страни, които преди това са били предимно православни, Църквата често се оказва със задачата да възстанови основите си от нулата. Това важи особено за Албанската църква, където религията е била конституционно незаконна и инфраструктурата на Църквата е била напълно унищожена. В тази ситуация единственият начин, по който Църквата може да бъде възкресена, е чрез външна помощ, достигаща културните и географски граници.

Начело на усилията в Албания е архиепископ Анастасий Янулатос, най-живият мисионер и мисиолог на православната църква. Архиепископ Анастасий е избран да ръководи тази църква и е свършил изключителна работа в прилагането на най-доброто от православната мисионерска стратегия през последните осем години. Това е една от малкото страни, в които православните могат свободно да свидетелстват пред мюсюлманско мнозинство, от което мнозина се обръщат към Вярата.

  • Мисионерски центрове: Друго развитие в православната мисионерска дейсност през последните десетилетия е възраждането на идеята за мисионерски центрове в подкрепа на външната мисия. Виждали сме първия от тях (Porefthentos) в Гърция, започвайки през 60-те години. Оттогава в Гърция започнаха и други движения. Православно-християнският мисионерски център представлява всички канонични православни юрисдикции в САЩ. Трето движение възниква във Финландия през 1981 г. (офис на мисията на Финландската православна църква, Ortodoksinen Lahertysry). Московската патриаршия също наскоро възроди службата си за мисии.

Ако погледнем назад през историята на православието до днес, можем да видим, че Православната църква е участвала в мисионерската работа от самото си начало. Въпреки че е имало време на бездействие поради външнополитическо преследване, когато свободата беше възстановена, Православната църква отново се обърна към Great Commision[4], за да отиде при всички народи (Мат. 8:16-20).

Принципите на православната мисионерска работа

Какви са принципите на православното мисионерство? Може ли да се намери обща нишка в многото усилия през вековете? Ако е така, как се сравнява това със съвременните протестантски стратегии за мисия?

Докато посещавах „Fuller School of World Missions“, ми беше дадена прекрасна възможност да пресявам различни протестантски стратегии на мисиите. Тези стратегии са в постоянно развитие. Докато ги прилагах към моя собствен контекст, скоро разбрах, че най-добрата от многото теории в съвременната мисиология може да се намери вече съществуваща в моята собствена православна традиция. Освен това разбрах, че някои от големите грешки на мисионерската история липсват в православния подход. Позволете ми да илюстрирам какво имам предвид, като накратко очертая само няколко от най-популярните съвременни теории за мисионерството и след това ги сравня с православния подход.

  • Three-Self Church. Първоначално тази теория се нарича „Стратегия за троична самостоятелност“. Тя представлява осъзнаването, че мисионерската дейност в крайна сметка трябва да доведе до развитието на местна църква. Според тази теория местната църква се описва като църква, която се самоуправлява, самоиздържа и саморазпространява. Хенри Вен и Руфас Андерсън развиват този акцент, за да коригират отрицателните резултати от мисионерската дейност от XIX век, довели до патернализъм[5] от страна на мисионерите и създаването на църкви, които са напълно зависими от чуждестранните мисионерски организации. Както се изрази един мисионер, около църквите се строи скеле, но то остава като постоянна част, а не като временна помощ за създаване на самостоятелна структура. В модела Three-Self, акцентът беше поставен върху корпорирането на местната църква: тя трябва напълно да се включи и да функционира в местната култура на коренното население, за да бъде автентична.
  • Контекстуализация. Моделът Тhree- Self беше приложен, обаче се появиха някои слабости. Беше установено, че е твърде наивно да се смята, че църквата е зряла, когато тя съдържа трите „Аз-а“ и функционира в рамките на местната култура. Моделът на контекстуализация приема предпоставките за Три-Аз-а, но също така посочва, че в определени ситуации църквата може да бъде местна без един от тези аспекти. Той също така разкрива, че църквата може да съдържа измеренията на Три-Аз-а, но все пак да бъде напълно чуждестранно образувание в своята култура, въпреки че се управлява от коренното население.

По този начин моделът на контекстуализация разглежда по-дълбоки проблеми, за да определи, че църквата е здраво вкоренена в културата и живота на един народ и е станала контекстуализирана, освен че е местна.

  • Превод на Библията и използване на местния език. Друг акцент в стратегията на протестантската мисия е превода на Библията и използването на местните езици. Хората трябва да могат да четат и да служат на „езика на сърцето си“. Библията трябва да достига до тях, за да може да въздейства за образуването на църква. Това са общоприети принципи днес, които се срещат в целия спектър на почти всички протестантски мисионерски усилия.

Православна перспектива

Интересно е да се отбележи, че повечето от тези модели са формулирани в отговор на слабостите в историческите протестантски мисионерски усилия. Твърде много мисионерски усилия отричаха или потискаха културата на хората, до които се достигаше. Други пренебрегваха превода на Библията или използването на местния език или музика в църковните службите. Как тогава Православната църква се отнася към тези принципи в своята мисионерска дейност и каква е практиката ѝ през вековете?

В статия, публикувана през 1989 г., архиепископ Анастасий очертава ключовия акцент във византийската и руската православна мисия. Византийските мисии, твърди той, се основават на ясни основни принципи:

На преден план стои желанието да се създаде автентична местна евхаристийна общност. По този начин се дава предимство на превода на Свещеното писание, [и] литургични текстове … както и на изграждането на красиви църкви, които да провъзгласяват – с красноречивата тишина на красотата – че Бог е дошъл да живее сред човечеството – [Има и ] интерес към социалните и културните измерения на живота. В същото време развитието на народния език и на националния темперамент….помогна за запазването на личността на покръстените народи. Далеч от това да се отдадат на административна централизация…византийските мисионери виждат единството на разширената църква в нейната съвместна  евхаристия, с много гласове, но в един дух.[6]

Той продължава да очертава руските мисии:

Руските мисионери бяха вдъхновени от принципите на византийското православие и ги развиха оригинално…създаването на азбука за неписани езици; превод на библейски и богослужебни текстове на нови езици, литургията на местни диалекти,…подготовката на местно духовенство възможно най-бързо; съвместното участие на духовенство и миряни, с акцент върху мобилизирането на вярващите; грижа за образователното, земеделското и художественото или техническото развитие на племената и народите, привлечени към православието.

Обобщавайки многото принципи на православната мисионерска стратегия, архиепископ Анастасий заявява: „Някои основни принципи, които сега се използват от западните мисии, винаги са били основа на православните мисионерски усилия.“[7]

Това е ключов момент в разбирането на историческата мисионерска дейност. Много от сегашните принципи на мисиите, които сега са открити от протестантските мисионерски изследвания, всъщност могат да бъдат намерени през векове в практиката на православните мисии!

Още по-обнадеждаващ обаче е фактът, че стратегиите, възприети от исторически православни фигури – от Св. Кирил и Методий към св. Николай от Япония и св. Инокентий от Аляска – също се практикуват в наши дни.

Служейки при архиепископ Анастасий през последните десет години, аз лично станах свидетел на същия дух, насока и почтеност в мисионерската работа, която той ръководеше в Източна Африка и сега в Албания. Всеки от тези традиционни православни акценти присъства: превод, поклонение на местния език на народа, местно ръководство, участие на миряни, включване на културни елементи в живота на Църквата, изграждане на църкви, които свидетелстват за славата на Бог, и акцент върху целия човек, като отговори на нуждите на обществото както чрез образование, така и чрез благотворителни институции.

Това са нишките на православната мисионерска практика, които са вплетени в цялата ѝ история. Това са идеалите, към които се стремят православните, когато носят Евангелието в нови земи и народи. Въпреки че те не винаги са присъствали във всяко мисионерско движение , те са безспорна част от православната история, простираща се от първите векове до днес.

Защо трябва да мисионерстваме?

Бих искал да отговоря на един последен въпрос, преди да завърша тази статия: Защо трябва да вършим мисионерска дейност?

Никога няма да забравя първия си полет до Африка. Наскоро оженен и ръкоположен, бях станал мисионер за една нощ. В даден момент бях свещеник в Калифорния. Отне само част от секундата, докато се реша и ето, кракът ми прекрачваше прага на 747, който трябваше да ни отведе до Кения. С тази вълшебна стъпка членовете на моето семейство станаха мисионери.

Докато летяхме над Атлантическия океан, стюардесата видя яката ми и попита къде отивам. Гордо обясних, че семейството ми пътува до Източна Африка, за да бъдем мисионери. „О“, отговори тя. „Не вярвам в това. Не бива да се намесваме в живота на хората. Трябва просто да ги оставим на мира, за да продължат по своя път към своето щастие.“

Как отговаряте на такова схващане? Откъде да започнете? Всъщност това предизвикателство се появява от време на време и постепенно ме принуждава да мисля, анализирам и изучавам самите основни мотиви за извършване на мисионерска работа. Защо просто не оставим света сам? Защо се опитваме да разпространим нашата вяра сред хора, които имат свои собствени вярвания?

Някъде по време на пътуването си към мисионерското призвание попаднах на православна перспектива, представена от архиепископ Анастасий в статия-доклад, наречена „Целта и мотивът на мисията“. Тази статия се превърна във водораздел за мен, тъй като изглеждаше, че обхваща всичко, което бях научил и преживял като студент и мисионер. Имайки това предвид не мога да измисля по-добър начин да завърша тази статия, освен с кратко обобщение на най-важните точки, изказани от архиепископ Анастасий в неговия доклад.

Без съмнение основата на мисията е прославата на Бога и изкуплението на цялото творение. Писанията подчертават тази тема отново и отново, започвайки от самото сътворение, превеждайки ни през отхвърлянето на тази слава и последващото влизане на смъртта в света. От тази гледна точка животът на Иисус е проява на Божията слава. В Христос човешката природа е изкупена и универсалният ред е възстановен. И накрая, Църквата става участник в провъзгласяването на това изкупление до второто пришествие, когато Божията слава ще бъде напълно разкрита.

Участието в разпространението на Божията слава е толкова основно за християнския дух, че може да се нарече вътрешна необходимост. Архиепископ Анастасий обяснява:

Въпросът за мотива на мисията може да бъде изследван от няколко ъгъла: любов към Бога и хората, подчинение на Великата Господна заповед (Мат. 28:19), желание за спасение на душите, копнеж за Божията слава. Всичко това със сигурност са сериозни мотиви… Ние обаче смятаме, че истинският мотив на мисията, както за индивида, така и за Църквата, е нещо по-дълбоко. Това не е просто подчинение, дълг или алтруизъм. Това е вътрешна необходимост. „обязаност необходима“, каза св. Павел, „Горко ми, ако не проповядвам Евангелието“ (1 Коринтяни 9:16). Всички останали мотиви са аспекти на тази нужда, производни мотиви. Мисията е вътрешна необходимост (i) за верните и (ii) за Църквата. Ако я откажат, те не просто не изпълняват един дълг, те се отричат от себе си.

Тази вътрешна необходимост е вродена в нашето същество, създадено по Божия образ. През цялата история на човечеството можем ясно да видим Божията цел в благовестието на Неговата слава, привличането на всички към Себе Си и установяването на Неговото Царство. В допълнение можем да видим, че Бог е споделил тази цел с човечеството, от Авраам до учениците на Иисус и до Църквата днес.

По този начин изпълнението на призванието не е задача, която просто ни е наложена; не се корени единствено в нашето послушание, уважение или дори любов към Бога. По-скоро това е подновяване на вродено присъщото за природата ни участие в изпълнението, съдбата и насоката на човечеството и цялото творение, тъй като по този начин то се връща към Бог и към идването на Неговото Царство.

Заключение

В тази статия разгледахме дългогодишната и понякога забравена традиция на православната мисионерска дейност. За съжаление трябва да се ограничим и няма да можем да изследваме задълбочено интересни личности, гледни точки и стратегии, както и напрегнатия жертвен живот на толкова много православни мисионери.

Но в този широк преглед на историята, стратегията и мотивите на православната мисия, аз се опитах да хвърля бегла светлина на една продължаваща традиция и в наши дни,  която е в основата на нашето битие. Като православни сме участвали и трябва да участваме в благовестието. Имаме твърда историческа традиция и разработени принципи, които ни показват това.

Най-важното е, че имаме разбирането, че пренасянето на Божията любов, състрадание и послание в света, привличането на хора към Него и създаването на поклоннически общности между всички нации и във всички култури не е просто наложена заповед или религиозен принцип – това е част от нашата собствена природа, тъй като сме създадени по образ и подобие Божие.

Участието в мисии, както като личности, така и като църква, е действие, необходимо за да бъдем напълно това, което сме. Без него нещо ще липсва. Тъй като на две трети от нашия свят все още липсва любовта и радостта да сме в Иисус Христос, имаме много работа. Нека Господ ни напътства да възобновяваме благовестието, така че Божията спасителна сила да бъде позната сред всички народи.

Автор: свещеник Мартин Рици

Тази статия първоначално се появява в сп. „Conciliar Media Ministries“ Again, Vol. 22.1. Не забравяйте да посетите Conciliar Media в Conciliar Press или Radio Ancient Faith.

Превод: Силва Маринова

Източник: pemptousia.com


[1] 1 Nikita Struve, “Orthodox Missions: Past and Present,”St. Vladimir’s Theological Quarterly 6:1, pp. 40, 41.

[2] 2 Yannoulatos, Anastasios, “Orthodoxy and Mission,”St. Vladimir’s Theological Quarterly 8:3. p. 139.

[3]Тhe Censer,Jan. 99, Vol. 3, Issue 1.

[4] Християнско мисионерско сдружение

[5] Патернализъм (на латински: pater – баща) е политика, наподобяваща йерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата, тоест наподобяваща или съдържаща патриархат. Разговорно патерналистично отношение означава „покровителствено отношение“ и дори „прекомерно покровителствено отношение“. Тоест това е политика на покровителстване в една или друга област, при което се създават отношения на неравностойно партньорство и/или опека.

[6] Yannoulatos, Anastasios, “Orthodox Mission—Past, Present, and Future,” Your Will Be

Done, Orthodoxy in Mission, George Lempoulos ed.,Geneva: WCC. 1989, pp. 65,66.

[7] Ibid., p. 68

За Ангел Карадаков

Виж още

В края на октомври – мюсюлманска молитва в манастира Хора, Истанбул

След превръщането на храма-музей „Св. София“ в джамия, историческият манастир Хора също ще бъде отворен ...