Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Буйната църковна борба, която целокупният български народ води три десетилетия, се увенча с бляскав успех. Благоразумният турски султан Абдул Азис се реши да учреди Българска екзархия с ферман от 28 февруари (ст. ст.) 1870 г.
Никога по-рано българският духовен началник не е бил наричан екзарх, ако не се смята фиктивната титла „екзарх“ на търновския, софийския и костурския митрополити* подчинени на Цариградската патриаршия. Султанът, обаче, не е създавал нова национална Църква, а просто е възстановил унищожената от негови предшественици автокефална Българска църква. С други думи, той само е премахнал явната несправедливост, извършена от султаните Баязид I в 1393 г. (унищожението на Търновската патриаршия) и Мустафа III от 1761 (унищожението на Охридската патриаршия). Султан Абдул Азис не би извършил тоя велик исторически акт, ако не бил убеден, че шестмилионният български народ има право да се развива духовно под ръководството на своя самостоятелна Църква тъй, както по-рано това право му било зачитано и под християнска, и под турска държавна власт. Няма съмнение, че и политически причини са го заставили да не пренебрегва българския църковен въпрос и да погледне на него като на Гордиев възел, разрешим само от държавата. Обаче, в един момент, когато Турция искала да се представя за правова държава, каноническата основа на българското искане е имала голямо значение за разрешителя на острата гръцко-българска разпря – султана.
Православната църква се състои от много независими (автокефални) поместни църкви. Едни от тях са се образували поради административното и църковно значение на отделни градове или области в римско-византийската империя. Така се явили съществуващите днес отделни църкви: патриаршиите Александрийска, Йерусалимска, Антиохийска, Цариградска и Кипърска архиепископия. Други пък се обособили по силата на народностния принцип, те са национални поместни църкви. Такива са: Българската, Руската, Сръбската, Румънската, Гръцката, Албанската, Иверската (Грузинската), Полската (руска). Всички тези църкви, освен Албанската, са били признавани или сега се признават за канонични с Цариградската и др. патриаршии. Това показва, че Православната църква смята народността като достатъчно канонично основание за създаване на самостойни национални църкви в отделни области.
Това схващане има евангелска и каноническа основа. Сам Иисус Христос е осветил народността, като е поръчал на учениците Си да проповядват Евангелието на всички народи. Следвайки завета на своя Учител, апостолите от деня, когато са проповядвали на разни езици, като са имали за ръководно правило, че проповедта на неразбираем език е звънтяща мед. Приемниците им са счели народността за едно от църковно-строителните начала, като с 34 апостолско правило са заповядали епископите на един народ да признават епископа на главния град за свой глава, за началник на поместната църква.
Християнството е религия на нравствената свобода и затова то зачита органичните особености на индивидите и обществата (темперамент, пол, народност). То изисква да възприемаме неговите принципи не разсъдъчно, а чрез лично преживяване и да ги преживяваме индивидуално, съгласно с нашите свойства.
По силата на това Българската църква била създадена от Цариградския събор в 870 г. и тържествено е била призната за патриаршия в 927 г. от византия и Цариградската църква. По същата църковно-правна причина византийският император Василий II, въпреки 40-годишните ожесточени войни между Византия и България, през 1018 г. не само не е унищожил независимата Българска църква в Охрид, а и й гарантирал многовековно съществуване с три хрисовула, връчени на охридския архиепископ Йоан, като й запазил границите, които имала при Самуил и които почти съвпадали с българските етнически граници.
Византийските официални кръгове са признавали Българската църква за канонична и след Василий Българоубиец. Те не се решили да я унищожат и подчинят целия български народ на цариградския патриарх, който се домогвал за това, макар че в нейния диоцез и близо до нейната столица Охрид избухнали две големи български въстания (1040 и 1073 г.). Едвам към половината на XII в. в Цариград като че ли е почнало да се създава убеждение против каноничността на Българската църква главно от патриаршеските кръгове. Може би, за това е благоприятствало обстоятелството, че вследствие колонизаторската политика на Византия и нашествията на печенези, кумани и други варварски народи, българското население, особено в дунавска България, е опредяло.
Също и в Албания, Епир и македонското крайбрежие българският елемент бил изтласкан от албанците и гърците. Може би, и дългото мируване на българския народ е създало убеждение, че той е разслаблен и върви към гърчване и че Българската църква вече няма здрава основа за своята автокефалност. Ето защо Охридската архиепископия е взела да прокарва идеята, че тя е църква на България, но е основана от Юстиниан Велики.
Охридският архиепископ княз Йоан Комнин е наложил този възглед и на византийските официални среди, като се подписал в акта на цариградския църковен събор от 1156 г. „архиепископът на Първа Юстиниана и цяла България“. Това, обаче, съвсем не означавало, че първоосновата – българската народност била заменена от нова, чисто административна. Охридските архиепископи се стремили само да направят по-неуязвима националната основа на своята Църква чрез авторитета на византийския законодател, както явно се вижда от факта, че охридският архиепископ Димитър Хомартин – най-горещият защитник на фикцията за търждествеността на Първоюстинианската и Охридска архиепископия – е считал Юстиниан Велики от български произход.
Като архиепископия на Първа Юстиниана и цяла България, сир. въз. историческа и етническа основа, Българската църква в Охрид е запазила своята независимост близо седем века под византийска, българска, епирска, сръбска и турска власт. При това, понеже тя не е била свързана с българската държава, турските султани се отнесли към нея тъй благосклонно, че й позволили да разшири своите граници в днешна България (Видинска и Софийска епархии), разбира се, все въз основа на гледището, че тя е Българска църква и законна наследница на епархиите, които се намирали под бившата Търновска патриаршия. Охридската архиепископия-патриаршия била унищожена едвам от цариградския патриарх Самуил, но не защото от тоя момент тя била лишена от основаването на своето осем вековно съществуване – българската народност, а защото уж била претоварена от дългове и самото й паство е искало да се присъедини към Цариградската патриаршия. Доколко Високата порта и Цариградската патриаршия не са смеели да я представят за неканонична, показва фактът, че дълго време след унищожението й в султанските берати, давани на цариградските патриарси, нейните епархии и данъкът за тях били означавани отделно.
Понеже Българската църква в Охрид е представлявала такава законна величина, то споменът за нея е поддържал в македонското българско население силно чувство за нанесената му от Фенер неправда и будно съзнание за своето право на духовна свобода. При такова душевно състояние това население в лицето на скопяни е открило борба срещу похитителя и, с вдъхновение последвано от сънародниците си в Старопланинска България, то в лицето на охридчани в 1859 г. е поискало възстановяването на Охридската патриаршия – искане, което от 1860 г. поставил на знамето си целият борчески български народ и чийто пламенен защитник бил котленеца Гавриил Кръстевич. Така учредяването на Българската екзархия се явило като осъществуване на всенародното искане, като възобновление на признатата от всички древни източни църкви Българската църква в Охрид. Българската екзархия е пълна приемница на нейните атрибути – свръхдържавна духовна ръководителка на целия български народ.
Автор: Иван Снегаров
Източник: сп. Народен страж, бр. 10, 1931 г.
* Единият се наричал екзарх на цяла България, а другият – на България, третият на цяла Стара България.
