Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Столицата ни стана приемник на мощите на едни малко по-неизвестни светци, живели по нашите земи.
За преоткриването на светиите и възвръщането на паметта към тях, както и за новоизлязлата книга за репресивната политика на комунистическата партия, след политическите промени у нас от 1944 г., разговаряме с д-р Венцислав Каравълчев.
– Здравейте, д-р Каравълчев, в София тържествено бяха посрещнати мощите на св. Потит Сердикийски и св. Климент, папа Римски, които по-рано тази година бяха подарени на Българската църква от папа Франциск. В тържествата се включиха много православни християни. В последно време вие работите усилено по възраждането на паметта на тези светии, като наскоро преведохте и житието на св. Потит от латински. Какво ви кара да работите по възвръщането на паметта за тези непознати за нас светии?
– Здравейте, и благодаря за поканата за това интервю. Много са причините, които ме карат и вдъхновяват да търся и да се опитвам да възкреся паметта за непознатата святост, с която изобилстват българските земи. На първо място бих посочил любовта ми към Църквата и към България. Не съм националист и винаги съм го заявявал, но съм голям родолюбец, много обичам България и тази обич е неделима от обичта ми към Христа и Църквата.
Винаги ме е натъжавал фактът, че в календара на Българската църква присъствието на „нашите“ светци е толкова малко.
Да не говорим, че много от имената, присъстващи в календара на Църквата ни, са просияли в земите на България, но ние не знаем това, паметта им, поради превратностите на времето, поради непостоянството на човешкия род е изгубена, заличена. Казвал съм многократно, че светецът няма нужда от нашата прослава и нашите молитви, Бог познава Своите си и отдавна ги е възнаградил. Но ние сме тези, които имаме нужда от застъпничеството и молитвите на тези светци. Ако днес България я има, ако е една от най-старите държави в света, ако въпреки нихилизма ни и отчуждеността ни от Църквата продължаваме да съществуваме като народ и държава, това е заради неизчислимия сомн на светците, просияли по нашите земи, които непрекъснато се молят пред престола на Всевишния за всички нас.
Повече от сигурен съм, че както св. Йоан Рилски, както св. патриарх Евтимий Търновски и стотиците други знайни светци от нашите земи непрекъснато се застъпват за нас пред Господа, така и огромният сомн на неизвестните или забравени по име от нас светци също не престава да се моли за България, за Църквата и народа ни. Моето желание, моята молитва е да извадя от забвение паметта за колкото може повече имена и да ги направя достояние на Църквата ни. За да може многострадалният ни народ да търси тяхното молитвено застъпничество, тяхната подкрепа и закрила, за да се върне отново в храма, да почувства истински, на дело думите на Спасителя, че без Него не можем нищо да вършим…
– Имаме ли духовната необходимост от това да почитаме не само близките до нас по време светии, но и такива, които са били по нашите земи много преди народът ни да стъпи тук?
– Категорично, да. И винаги съм аргументирал тази категоричност с думите на св. ап. Йоан Богослов, който казва: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1Ин. 4:20 ). Св. Паисий Светогорец допълва тези думи, като казва, че ако човек не се грижи за децата си, но поради гузна съвест раздава милостиня на сираци, не върши Божието дело, не изпълнява Неговата воля. Та в този ред на мисли, как почитаме, възхваляваме и прославяме светостта на онези в Църквата, които са просияли далеч от нас, от земите ни, от народа ни, а забравяме тези, които са произлезли от нас, тези, които макар и в чисто човешки план, са ни най-близо?
Може ли народът ни, Църквата ни, да има по-голям застъпник пред Бога от св. Йоан Рилски, от св. Климент Охридски, от всички, които са посветили живота си, отдали са го за нас, за България?
Казвам това, защото в живота на всеки един светец има конкретика, светецът става небожител, обожава се, единява се с Христа тук на земята, в конкретно време, в конкретна среда, в конкретно обкръжение. За светците просияли по нашите земи, конкретиката е земите на днешна България, хората живели по тези земи, чиито наследници сме ние, в нашите вени тече и частица от тяхната кръв, ние сме плът от тяхната плът…
Царството небесно няма граници, няма народности, няма нито българи, нито гърци, руснаци, англичани и т.н, защото ние се единяваме в Христа, но за да станем едно в Него, ние първо се подвизаваме тук, на земята, в една определена конкретна среда, която колкото и да е различна в различните исторически периоди има едно свързващо звено по отношение на топоса, на мястото, а това е – земите на днешна България. И за да бъда правилно разбран, ще си послужа с думите на великия Евтимий, последния Търновски патриарх. Той моли, утешава, защитава, обгрижва по един неповторим начин своя народ, българския и когато насилствено е отделен от него, поверява този народ, своя, българския народ на Пресветата Троица. Замисляли ли сме се сериозно върху тези думи, върху силата им? Ние сме предадени на Пресветата Троица от един от най-големите светилници, които Църквата ни е родила, и благодарение на тези думи, независимо от превратностите на времето България я има и, вярвам, ще бъде.
– Как се възражда църковна памет? За светските среди знаем, че паметта може да се възкреси чрез поставяне на паметник, организиране на конференции, издаване на сборници. Как стои въпросът със светиите?
– Църковната памет е молитвена памет, тя създава живата връзка с Господа и с неговите избраници. Извънцърковната памет е паметта на паметника, паметник памет не възкресява. България е пълна с паметници, колко от имената изписани на тези паметници днес се знаят? Паметта е жива само когато е част от вечността, когато е част от истинския Живот, от Онзи, Който Сам е Живот, всичко останало е временно, суета.
Вижте колко трудно се възстановяват историческите събития дори от близки нам периоди, зад всяко едно историческо събитие стоят хора, на някои имената се помнят, на други не, но времето неминуемо трупа прах и върху най-ярките личности. Праведникът е записан в самата книга на Живота. Дори и поради изменчивостта на човека тази памет тук на земята да бъде забравена, неглижирана, тя е вечно жива на Небето. И мисля, Бог намира начини при всяко едно поколение да възкреси част от нея, заради нас самите, поради безграничната Му любов към нас.
Ето, последните години чрез Своята църква Бог ни дарува да познаем живота на св. Потит, на св. Дасий, на св. Сотас, на св. Амон и неговите ученички – девици и на много други, в родината им, в земите, които те са осветили със стъпките си, с молитвата си, с кръвта си.
И когато Църквата ни започна да говори за тяхната святост, тя стана достояние на мнозина и мнозина вкусиха от нейните плодове. Ако Бог е любов, нима тези, които се уподобяват на Него могат да бъдат нещо различно? Светостта и любовта до голяма степен са тъждествени – който обича, той не може да бъде безучастен към болката на другия и помага, многократно, винаги, защото чува и се отзовава, защото такъв е духовният закон за любовта. И тази любов се проявява ежедневно в безбройните чудеса, които светците вършат. Любовта е тази, която възкресява паметта, и тази, която пази паметта жива.
Голяма е ролята на епископите за възкресяването на тази памет. Дори агиолозите да се трудят съвестно да възстановят житията на светците, техният труд би бил до голяма степен безплоден, ако църковните водачи не организират църковни чествания на тези светии. Така са постъпвали великите кападокийски епископи, една от главните пастирски цели на които е било събирането на хората около мартириумите на мъчениците, така че народът да свикне да общува молитвено с тях.
– Освен за св. Потит вие от години работите и по възстановяване на паметта и на други светии по нашите земи, като например св. Калист Мелнишки и св. Яков Анхиалски. Докъде сте стигнали в изследването на живота на тези светии?
– Всъщност изследователският труд на богослова е неразривно свързан с вярата, с начина, по който преживяваме вярата си. Много е трудно човек да говори за вярата си, вярата се живее. А тя освен всичко друго, дори преди всичко друго е общение, общуване. Силна, слаба, немощна, но вяра православна, вяра в Господа Иисуса Христа и Неговата Църква. А Църквата сме всички ние, които живеем тук и сега на земята и изповядваме Христа, както и всички онези, които с вяра в Него вече са напуснали тази земя.
С всеки един светец, чиято памет е била заличена във времето и чието житие Бог ми е помогнал да издиря, да открия за себе си и да споделя с вярващите в нашата Църква, аз се опитвам да създам молитвено общуване.
Вярвам, че това молитвено общуване впоследствие ми помага да открия неща, извори, факти, които иначе може би нямаше да намеря, тъй като изворите за миналото са безбрежен океан. Трудно е за обяснение, но така го чувствам, така го преживявам, така го разбирам. Много силно, осезаемо тази помощ съм почувствал от св. Варвара, която беше едно от първите големи имена, които свързах с България, с българския Илиопол, днешното с. Елешница до Разлог.
Началото беше един кратък пасаж на руски поклонник, който през 19 в. посетил българския манастир „Св. Георги“ на Света гора, после по нейните молитви нещата се задълбочиха назад във времето. За преп. Калист Мелнишки все още събирам сведения, да имамe молитвите му. Той допреди 50 години беше напълно непознат за богословието, за световната наука въобще. Днес вече е познат, но само частично. Той има огромно творчество, невероятна дълбочина, сравнима с тази на св. Симеон Нови, аскетичен опит изложен в книги, при това според някои надминаващ написаното от св. Григорий Палама.
И всичко това е написано в създадения от него Роженски манастир. Дали си даваме сметка, какво богатство притежава Роженския манастир, едва ли, днес там няма дори кратко упоменаване за светеца, защо? По подобен начин се случиха нещата със св. Яков Анхиалски, със св. Сотас Анхиалски, с учениците на св. ап. Павел – св. Севастиана и св. Теофан, проповядвали съответно в Марцианопол и в Анхиало… Събирам, трупам да отлежи, добавям и чакам момента, благоприятното време – кейроса, за да изложа събраното. Имам имената на много, на десетки неизвестни на науката ни и забравени от нас светци и мъченици, просияли по нашите земи. Вече повече от година отлежава службата и въз основа на нея житието, което съставям на един напълно неизвестен Търновски патриарх – св. Спиридон, още едно голямо име в календара на българската святост, дано по неговите молитви и то бъде завършено.
– И няма как да не ви попитам и за новата ви книга – „Репресивната политика на комунистиеската власт срещу Православната църква в България (1944 – 1964)”. На какво основно обръщате внимание в изданието?
– Това е докторската ми дисертация от Богословския факултет на Софийския университет, разбира се в преработен и допълнен вид, с цел да се освободи доколкото може от академичните изисквания за подобен род изследвания и да бъде по-четивна. Тази книга има дълга предистория и може би никога нямаше да бъде написана, ако не беше настойчивостта на моя научен ръководител и колега доц. Павел Павлов. Не е тайна, че моите търсения са в по-ранните периоди на историята на Българската църква и въобще в историята на Църквата. Бих казал, че това е една различна книга от това, което досега е писано по тази тема, защото като събитийност, като анализ, осмисляне на историческите процеси бяха направени няколко прекрасни изследвания от хора, които познавам и дълбоко уважавам, като приснопаметния С. Чурешки, като Д. Калканджиева и М. Методиев и т. н. Мисля, че моята книга представлява един първи опит в българската историография да се даде богословска оценка на комунистическата политика на репресии спрямо Църквата, както и на причините и последствията от нея.
Християнското съзнание винаги е възприемало критичните исторически периоди като времена на изпитание на вярата, като горнило, през което християнският род трябва да премине, за да излезе чистото злато на най-верните и изпитани Христови последователи.
Без свидетелството на своите мъченици през петте века иноверна власт, Българската църква не би могла да потвърди своята духовна легитимност като жива част от живото Тяло на Христос.
Вековното османско робство е един от най-тежките периоди в историята на България и българския народ, но дори и тежестта на това робство не може да се сравни с опустошението, което нанася върху християнската идентичност на населението на България продължилият едва половин век комунистически период в най-новата история на страната ни.
И въпреки, че точния брой на жертвите никога няма да бъда установен, говорим за стотици хиляди избити и за много повече репресирани българи, в това число над 250 убити духовници и още няколко хиляди репресирани. Но тази мрачна, тъжна до непоносимост картина, вля нов живот във вените на Българската църква и за нея това не беше поражение, а нов триумф. Можем само да съжаляваме, че не успяхме да се възползваме по най-добрия начин от този триумф и не просто да върнем, но да задържим хората в Църквата. За тази човешка трагедия, която Църквата трансформира в тържество на вярата се говори в тази книга. В нея огромен брой документи и изследвания проговарят пречупени през погледа на богословието. В края на книгата е публикуван списък с имената на над 220 български духовници жертва на комунистическата репресия. Има и друг, който е по-скоро илюстративен и не претендира за изчерпателност, защото съдържа може би само една четвърт от имената на репресираните свещенослужители. Вторият списък съдържа, около петстотин имена, но без преувеличение трябва да кажем, че почти няма духовник в България, който по един или друг начин да не е засегнат от репресиите на комунистическия режим в българия.
– Преди 4 години започна процедура по канонизация на Неврокопския митрополит Борис. Смятате ли, че в скоро време ще видим и започване на процедура по канонизация и на други духовници загинали мъченически от този период?
– Бог поругаван не бива! (Гал 6:7) Вярвам, сигурен съм, че тази процедура ще започне, защото кръвта на мъчениците вика към нас и пак казвам, не те имат нужда от нашата прослава, ние имаме нужда от тяхното застъпничество. Църквата е жива, Господня, когато дава плодове. Нашата Църква е натежала от плод, който трябва да бъде обран, който трябва да бъде прибран и съхранен за поколенията, защото ако не го направим Сам Бог ще ни изблюва от устата Си (Откр.3 :16).
Първите стъпки за тази канонизация бяха направени, за съжаление нещата се проточиха във времето, което говори, че има съпротива.
Подвигът на новомъчениците изобличава човешките съвести, които мислят, че като саботират процеса на канонизацията, ще променят историята, ще оправдаят делата си. Тежко ни, както казва св. ап. Павел: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр.10:31), защото едните ще отговарят пред Бога за действията си, а ние, за бездействието си. Все пак аз съм оптимист и вярвам, че процедурата по канонизацията на новомъчениците ще започне, за да не се налага Бог от камъните да въздигне чеда Аврамови (Мт. 3:9),
– И като говорим за възраждане на паметта, няма как да не споменем и за помненето на историята. Може би народът ни е станал късопаметен и често забравяме, дори и от последните двадесет години, исторически събития и поуките от тях. Вие как смятате?
– Това е изключително сериозен проблем, много тревожен симптом, който онези, които 45 години вършеха беззаконие, успяха да имплантират в обществото ни, сред народа ни. Банкрутираха образованието на българите, пренаписаха и продължават да пробутват на младите хора една изкривена, подправена история, където фактите, цифрите, събитията мълчат.
Комунизмът нанесе най-голямото опустошение в душевността на българина, изкриви и изопачи историята ни, подигра се с паметта на предците ни, буквално предаде България, за да могат другарите и техните наследниците да имат и да идват отново на власт.
Поуки се вадят от историята, когато тя не се премълчава, не се украсява, а се представя в нейните реални цветове и измерения. От тази полуистория, която днес децата учат, какви поуки да си извлекат? След промените 1989 г. израснаха няколко поколения, на които никой не казва истината. В момента най-жизнено е поколението, което се роди след края на комунизма и това поколение или не знае нищо за него, или има толкова изкривена представа за периода, че с радост прегръща отново тази човеконенавистна идеология.
Образованието било безплатно, медицината била безплатна, България била индустриална, всички работели, всичко работело… Мантри, колко от младите хора знаят, че комунистите за 45 години докараха България три пъти до фалит, че за да избегне единия от фалитите, партията предлага на СССР и лично на Хрушчов да станем 16 съветска република, че всеки четвърти българин беше превърнат в доносник, че над милион българи минаха през лагерите на смъртта, а близо 300 000 бяха избити като кучета… Не можеш да извлечеш поука от нещо, което не познаваш, а непознаването води до повторение.
С д-р Венцислав Каравълчев разговаря Ангел Карадаков.
