Христовото Пришествие донесе Царството Божие в света. А царството, в което се проявява Божието царство, е Църквата. То e продължение на вечността в историята и предоставя на самата история перспективата на вечността.
Църквата е Тялото Христово, което надхвърля времето и пространството, обединявайки хората в една отвъдсветовна общност отвъд времето, където всичко присъства в Св. Дух. В Църквата, времето и светът са спасени. Каквото Бог промисли за света, то е в Църквата и се дава на хората за тяхното спасение и обновление.
Царството Божие не се очаква само в бъдещето, но се предусеща и в настоящето. И Христовото възкресение и обновлението на човеците, не се очаква само в бъдещето, но е налице и в настоящето. „Иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят“ (Йоан. 5:25). Гласът на Христос, който вече веднъж е бил чут да призовава човеците от смърт към живот, също ще призове намиращите се в гробовете и ще ги оживи. Времето, което идва, но което е вече тук, е времето на Христовото присъствие. Това е самият Христос. Последните неща съществуват в последния Адам, Христос. Очакваното вече е изпълнено в Неговото лице. Епохата на Неговото присъствие и Неговата Църква е периодът на „последните времена“ (Срв. Деян. 2:17, 2 Тим. 3:1, Евр. 1:2, Иак. 5:3, 1 Йоан. 2:18; Слово на св. Атанасий Велики срещу арианите 1:5, PG 26, 125C). Това е периодът, в който Бог и Неговото царство се проявяват в историята (Срв. Мат. 16:28; Марк. 9:1; Лук. 9:27). Това е началото на вечния живот, който не се прекъсва от смъртта.
Преображението и Възкресението Христови вече са проявления на Божието царство в света. И времената след Господнето пришествие са последните времена. Проявлението на славата Божия в Църквата, със снизхождането на Св. Дух на Петдесетница, както и проявленията в живота на светиите на Църквата, са есхатологични събития. И преживяванията на тези събития са преживявания на окончателното Божие проявление, които са непременно „донейде“ (1 Кор. 13:9),тъй като се случват във времето и пространството, в което все още има смърт и поквара. По този начин последните времена са едновременно тук и са в бъдещето – преживяни и едновременно с това очаквани.
Когато Църквата бе устроена, се осъществи общението между Бога и човеците. Нетварният и вечен Бог се обедини онтологично със сътвореното и смъртно човечество. Вечният живот се прояви в това, което (по своята природа) е краткотрайно. И така, сътвореното и смъртно човечество стана по благодат вечно, т.е. без начало, защото благодатта, която обновява нашето съществуване, също е нетварна, вечна и безначална. Сега не остава нищо, което да попречи на общението между сътвореното и несътвореното, временното и вечното, настоящето и Живота. Последни са времената, в които се случват всички тези събития. Датата и часът са последният час. Сега вече нищо не се очаква. Нито Месията, нито Утешителят, нито Антихристът. Всички те вече присъстват: Христос, Утешителят и Антихристът. Христос присъства със Св. Дух в Църквата. А Антихристът присъства като злия дух, който се бори срещу Църквата. „Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време“ (1 Йоан. 2:18. Вж. също 4:3). Присъствието на Антихриста е есхатологично явление, не толкова само по себе си, колкото във връзката, или по-точно – съпоставянето с есхатологичното присъствие на Христос. Всичко, което е допринесло за въплътеното проявление на Бога в историята, с Неговото разпятие и възкресение, е създало последните времена, последния ден, последния час, който е тук и сега.
И така, последните времена не са ограничени до края на историята, но те са вече тук. Целият период след Христовото пришествие са последни времена. И Христос, Който е „Алфа и Омега… Който е бил и Който иде“ (Откр. 1:8) е Господ – началото и краят на историята. Който има Христос, има живот (1 Йоан. 5:11). Опитът от този живот вече съществува в Църквата. Нашето обновление и прославяне в Христос, което очакваме в бъдещия век, също се преживява в този живот: „Сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е“(1 Йоан. 3:2).
Въпреки че Царството Божие се проявява в света „смътно като през огледало“ (1 Кор. 13:12), то присъства и истински. Символите, с които се познава това не са метафизични или отвлечени, но са истински. Нетварната светлина на Преображението, на Възкресението и Петдесетница, както се вижда от светиите на Църквата, е светлината на Божието царство. Това е истинският символ на Неговото присъствие.
Огромна грешка, допусната по този въпрос от западното богословие, е че символичното или „донейде“ проявление на Царството Божие в света трябва да се разбира като метафорично или отвлечено. Това бе отхвърлено особено твърдо от св. Григорий Палама в неговия спор с Варлаам Калабрийски. Светлината на Преображението, която е същата като светлината, видяна от светиите на Църквата, не е сътворен символ на Царството Божие, но е реален, физически символ на него. Това е същата светлина като в Царството Божие, която отчасти става явна, за да бъде достъпна и за нас. Както зората, която идва от слънчевата светлина е физическият символ или прелюдията към появата на слънцето, така и нетварната светлина, която се проявява в Църквата, е физическият символ на Царството Божие (Св. Григорий Палама, „За исихастите“ и „Опровержения на Акиндин“).
Автор: проф. Георгиос Мандзаридис
Превод: Ангел Карадаков
Източник: pemptousia.com